Когато февруарският мраз ме посреща с безсъние, разхвърляни мисли и куп въпроси като "Къде се продават хора все още годни за прегръщане?", Теодора Сукарева-Теа
Пътят ми беше като на всички останали (разбит, окалян, на места с бездънни ями).
Мислите ми отново препускат към дебрите на безцветното ми, безцелно, дъждовно съществуване.
Бях писала някъде, някога, че само, когато вали, само тогава мога да плача. И докато другите ръмяха - аз плачех, и бях ураган, който помиташе всичко по пътя си. Затова и наричам себе си Рейн.
Разбира се имах и своите слънчеви мигове, с които неминуемо всеки един, който се захванеше с не леката задача да ме прочете се сблъскваше.
От глава до пети – Търсеща.
Понякога крилете ми се уморяваха от търсене на пътища. Тогава се затварях в себе си, ставах малка, ранима и мълчалива, губех следите си, себе си, и потъвайки в най - тъмното на тъмнината ми се разграждах на милиарди съставни части и се разпилявах из хаоса на собственото си съществуване. Това бяха моментите, ...