За немалка част от съучениците ми споменът за часовете по физика е като сладостната тръпка, която изпитва войник, оцелял след преминаване през минно поле. Първата ни гимназиална учителка по този предмет, другарката П., посвещаваше първите пет минути от всеки урок на така наречената «гимнастика на ума»  – зададени от нея въпроси, на които би могъл да отговори само човек, здраво подкован с логика и, разбира се, със знания по физика. Заради тия пет минути една съученичка казваше, че всеки час по физика струва пет години от живота й. Кой ли пореден живот живее тя сега?

Веднъж на един от нас (да го наречем Тинко) определено не му провървя – учителката му зададе въпрос-плетеница, достоен за лабиринта на Минотавъра, в който тя с професионалната ловкост на илюзионист вмъкна термините «ротор», «статор», «котва» и «индуктор». Въпросът явно приканваше към дълбоко философско осмисляне на понятието «електромотор». Сигурно деветдесет и девет и кусур процента от хората в подобна ситуация честно си казват, че не са разбрали въпроса, но Тинко, като убеден конформист, реши, че щом въпросът е  зададен, значи трябва да му се отговори.

Структурата на отговора, сами се досещате, наподобяваше тази на въпроса – каквото повикало, такова се обадило. Известно време другарката П. гледаше намусено, а след това бавно проговори, като разтегляше гласните на името му: «Да си сядаш, Ти-инк-о-о-о, че ми иде да те изхвърля! Ти си бил много загубен, бе, Ти-инко-о-у!»

Но случваха се с нея и забавни епизоди. Веднъж тя извади отнякъде един макет на Земята с въртящатата се около нея Луна. И за да ни обясни как стават нещата в Слънчевата система, тя, нисичка и топчеста, пое върху себе си ролята на Слънцето. Въртеше се около оста си, в изпънатата си ръка държеше двойката Земя-Луна и попътно правеше коментари. Един съученик едва дочака края на урока, за да се прегъне одве от смях в коридора.

През останалите гимназиални години физика ни преподаваше другарката Р. При нея нямаше гимнастика на ума (да не помисли някой, че това страшно ни липсваше), но затова пък се решаваха задачи на дъската. Случваше се да съм на дъската, а тя да сравнява моето решение с решението, написано в тетрадката й от мъжа й, преподавател по физика във ВУЗ. Следваше обезпокояващата констатация: «Ти получаваш правилния отговор, но не решаваш задачата така, както е написано при мен. Я чакай аз да си запиша как си я решил, пък тази вечер ще питам мъжа си дали решението ти е правилно.» И на следващия урок по физика аз получавах правото да въздъхна с облекчение при думите й: «Мъжът ми каза, че задачата може да се решава и по твоя начин.»

Цялата гимназия знаеше, че любимият й израз беше «не е редно». Най-често го чувахме в следния контекст: някой отива да се извинява, че поради някаква си причина хикс не успял да се подготви по физика, та я моли тя да не го изпитва него ден. И получаваше стандартния отговор: «Не е редно да се извиняваш ти сега на мен. Чакай аз да си запиша, че си идвал да ми се извиняваш, а следващия път като дойдеш да ми се извиняваш, аз направо ще ти пиша двойката.»

Пак по него време по литература изучавахме руските класици от 19-ти век и всеки клас имаше задачата да представи на сцената на актовата зала фрагмент от тяхно произведение. От нашия клас тази чест се падна на един съученик и на мен. Щяхме да представим част от «Женитба» на Н. В. Гогол. Мен, стария ерген Подкольосин, той, приятелят ми Кочкарьов, щеше да се опитва да ме убеди да се оженя, пък аз щях да се опъвам. Решихме да освежим пиесата с някоя друга закачка и с любимите лафове на учителите. (Не знам дали Гогол, ако можеше да ни чуе, би се съгласил да окачестви това като съвременен прочит на творбата си.) Така например Кочкарьов щеше да ми каже: «Я си представи, че край тебе ходи едно мъничко човече, пък прилича на мене ... на тебе, на тебе.»

И точно преди да започне представлението, моят съученик ми заяви: «Реших къде да сложа «не е редно».» Е да, ама като не ми казва къде, аз какво да правя? Той впоследствие стана професионален актьор, беше му широко около шията ... Та реших да запазя в мозъка един център дежурен за неизбежната аварийна ситуация, когато щеше ми се прииска да прихна на сцената. Но в хода на действието започнахме да си подаваме репликите по-спонтанно и по-бързо, въпросният център позаспа, та когато Кочкарьов  ми връхлетя изневиделица с неговото «Ама не е редно!», аз само с поглед се опитвах да му кажа: «Това го нямаше в текста, бе, човек!»

В следващия момент се усмихвах само с левия ъгъл на устата, понеже публиката ми беше отдясно. На нея обаче хич не й дремеше за усмивката ми, понеже залата направо гръмна от смях. Един съученик след това чул как физичката пита литераторката дали това го е имало в текста и как литераторката отвръща, че щом сме го казали, значи го е имало.