Не говори
Искам да те прегърна. Само това ще ми даде спокойствието и силата да започна деня си с усмивка и затова се оставям на ръцете ти да ме приласкаят. Ти ги плъзваш малко над кривата на кръста ми и дланите ти нежно ме обгръщат. Свеждам глава на гърдите ти и чувам онова отчетливо "туп-туп-туп", което трепти в гърдите ти и затварям очи, за да преживея цялото ни безмълвно единение.
Усещам как поемаш въздух и бързо се отдръпвам, защото знам, че искаш да кажеш нещо. Слагам показалец върху устните ти и ти се усмихвам. Знам го и не искам да ми говориш, защото го усещам. Чувствам го по начина, по който ме съзерцаваш, когато си мислиш, че не те гледам. Правиш го толкова сладко и мило, че изгарям от желание да спра да се преструвам, че не те виждам и да те нацелувам от благодарност, но не мога да направя. Нужен ми е този миг, в който си мислиш, че не те забелязвам - толкова е откровен и чист, и принадлежи само на теб.
Усещам го в начина, по който изричаш името ми, защото никой не влага такава мелодика в онези четири букви като теб. Звучат различно и аз, потънала в цялата мекота на тембъра ти, се чувствам сякаш ме галиш с върховете на пръстите си. Гласът ти ме разтваря така, както слънчевите лъчи отварят чашката на цвете и аз се къпя в благодатната баня от живителни блестящо-бисерни отблясъци и капчици кристално чиста роса.
Чувствам го тогава, когато си мислиш, че спя и ласката ти пробягва по гръбначния ми стълб, а устните ти лекичко ме бележат по рамото. После, сякаш виновен и гузен от това, че може би ще ме събудиш, внимателно придърпваш завивката, за да не ми е студено и ме оставяш да се сгуша в обятията ти и да измъркам като доволна котка, а ти да въздъхнеш така, че да ми се прииска да отворя очи, за да видя толкова познатото ти изражение на разпалващо се желание.
Усещам го в ранните утрини, когато ароматът на прясно сварено кафе се промъква през пролуките на дома ни и ме заставя да отворя сънени очи, за да видя точно мига, в който ти тихо отваряш вратата и внимавайки да не стъпиш върху онази скърцаща част на паркета, която все се каним да поправим и винаги забравяме, стигаш до прозорците и дърпаш завесите, канейки утрото да целуне кожата ми.
Знам го, защото си ми го казал милиони пъти с кратки жестове, палещи докосвания, страстни целувки, внимание, грижа, дълго и търпеливо слушане на вечните ми монолози, в които ти разказвам пъстрия си ден, с начина, по който ми подаваш ръка, за да прескоча локва пред нас...
Не говори. И ти знаеш, че не съм от онези жени, които искат да го чуват непрекъснато. Искам да го чувствам, да го къдриш по мен по-красиво от най-прекрасната венецианска дантела, за да започвам деня си с усмивка, сгушена в обятията ти, миришещи на любов.
© Лилия Ангелова All rights reserved.
