У Свракалиеви празнуват. Коледа е. На гости са дошли старите Свракалиеви от Голямо Кратунци. Тук е и приятелското им семейство от студентски години - Анелия и Никодим  Болярски със синчето си Жан. Госпожа Бонита Свракалиева е перфектна домакиня. Масата е безупречно подредена. Като стара възпитаничка на френската гимназия и отявлен франкофил,  се е постарала да внесе френска традиция в коледната вечеря. Пиле Беарнез, салата Лиеж и крем брюле са трите кулинарни бисера, украсили трапезата.

                            Старата Фаница Свракалиева - също отявлена, но националистка и тайна снахофобка, реши да допълни коледното меню с типични български ястия. Тя като веща магьосница сътвори уникалната си тузарска капама, пържоли и турска баклава. Беше родом от Велико Търново и все разправяше, че в жилите ù тече древна болярска кръв. А това означаваше, че претендира за дълбоки български корени. Завършила Великотърновския университет, тя цял живот образова сополиви селянчета  в различните краища на майка България. Господин Сгура Свракалиев беше възпитаник на висшето военно училище във Велико Търново, когато срещна Фани - изгорницата на сърцето си. Дълги години семейство Свракалиеви води номадски живот. Когато полковник Свракалиев и Фаница се пенсионираха, се установиха  в Голямо Кратунци. Там имаха двуетажна вила върху два декара плодородна земя и създадоха добре поддържано домашно стопанство. Старият Свракалиев от две години беше избран за кмет на селото, в което живееха стотина старци и се чувствуваше прекрасно, облечен в новите си правомощия. Госпожа Фаница беше председател на местния пенсионерски клуб и ръководеше драмсъстава към него.

                            Те имаха само един син, прекрасно момче, което завърши икономически науки и бързо се изкачи по служебната стълба. Вече беше директор на банка, но има нещастието да се ожени за Бонита, специалист вътрешни болести, която буквално го водеше за носа, а той я гледаше в устата, когато говореше. Госпожа Фаница Свракалиева трудно понасяше това. Добре, че беше четиригодишната Фани, която одра кожата на баща си, а  беше умница като баба си, та заради детето преглъщаше, макар и трудно, факта господин банковият директор да е под чехъл.

                            След изобилната и вкусна вечеря  мъжете отпуснаха с по три-четири дупки коланите си. Няколкото часа между греяната ракия с мед и кафето бяха предостатъчни лицевите мускули да се уморят от безкрайните теми за обсъждане, а съзнанието на всеки от присъствуващите все по-вяло да възприема и смила смисъла на това, което другите говореха. Децата ядяха от домашната торта, а ла Жак Пепен омазани до уши с крем и водеха някакъв си техен задълбочен разговор, на който до тоя момент никой не обръщаше внимание. Но учителката у госпожа Фаница Свракалиева внезапно се разбуди и тя реши, че е настъпил моментът децата да покажат своите способности.

                  - Фани, Жан, я елате тук при мен! - обърна се тя към децата с безусловен тон, нетърпящ възражения. Децата любопитни станаха и се упътиха към нея. Разговорите секнаха и всички насочиха погледите си към дребосъците.

                  - Слушайте сега какво ще ви кажа. Наближава часът, в който ще пристигне дядо Коледа. Преди да е почукал на вратата, хайде сега да ни изрецитирате по едно стихотворение, защото и той сигурно ще пожелае да му покажете какво сте научили през тая година. Хайде сега, Жан, ти да ни кажеш едно стихотворение. Хайде, миличък, готови сме да те чуем!

                   - Хайде, маме, нека да е онова, което учихме с тебе! ”Дайте ми чорапи, дайте ми обувки...” - подсказа на своята бъдеща надежда амбициозната Анелия Болярска.

                    Жан мълчеше. Беше стиснал устни и забил поглед в една точка от пространството. Това усили амбициите на родителското тяло. Към хора на подканящите се присъедини и Никодим Болярски.

                    - Хайде, тати, почни! Знаеш го! Няма да излагаш мъжкото съсловие! Покажи на всички какъв мъж си!

                      Но „мъжът”мълчеше все по-осезаемо и все по-упорито. Двете му ръце ту се прилепваха плътно до тялото му, ту се отдалечаваха. Дали беше от свян, дали се забавляваше, дали проявяваше наистина  „мъжкия”си характер, кой можеше да каже. Скоро към хора се присъединиха нови подканящи гласове. Колкото по укрепваше той, толкова тригодишният Жан повече демонстрираше, че е ням и глух. Стената, о която се опираше, страдаше от прекомерна словоохотливост в сравнение с него. Мустаците му от пухкав бял крем засъхнаха и загубиха първоначалната си прелест, но малкият излъчваше стоическо спокойствие.

                      - Боже, Боже, на кой приличаш такъв инат?! Хайде бе, сине! Кажи го, бе!Ще видиш, че няма да те боли!

                      - Мамо, дай ми да пия вода! - внезапно отвори уста  предполагаемо страдащият от сценична треска артист.

                      Донесоха му пълна чаша от освежителната течност. Докато Жан пиеше, госпожа Фаница Свракалиева като един добър стратег реши да промени тактиката.

                       - Хайде сега, Фани, ти да ни кажеш едно стихотворение. Пък през това време може и на Жан да му дойде меракът да  каже неговото.

                        - Кажи онова дългото, дето много го харесваш! -напъти я госпожа Бонита Свракалиева.

                        - Ти го харесваш него! Кажи го ти! Аз искам да кажа друго! - нацупи се малката Фани.

                        За да не изпадне в ситуацията на безпомощните Анелия и Никодим Болярски, Бонита побърза да развее белия байрак.

                        - Добре, добре, нека да е друго. Всички стихотворения, които знаеш, са хубави. Хайде, започвай!

                         Фани вирна брадичка, притвори умните си очета и започна високо с ясен глас. В стихотворението детето споделяше радостта си от таткото - ударник в труда. Присъствуващите се спогледаха. В редиците им нямаше работник-ударник и те не знаеха да съжаляват ли, или да се радват от тоя факт. Когато стихотворението свърши, артистката се поклони грациозно, разпервайки крайчетата от полите на роклята си. Последваха бурни аплодисменти и овации ”браво”. Това амбицира низвергнатия Жан и той изведнъж изпъна тяло, изпъчи гърди и започна също високо да рецитира: Стихотворението му най-неочаквано се оказа интерпретация на стихотворението на Фани. Младежът вложи лично съдържание в текста, който буквално прозвуча така: ”Хубав татко. Купи бони, даде на Жан да папа. Жан учи се чете и пише като тати и мама. Ходи на училище. Всички казват „браво”на Жан. Хубав татко. Аз много обичам моя тати. Обичам и моя мама.” Стихотворението в тоя си вид беше повторено няколкократно. Но тая талантлива интерпретация беше посрещната с много смях и одобрение. За награда отведоха автора класик на детски стихове в банята и измиха светлия му образ от тортените отпадъци. Разрешиха му да си вземе ново парче от нея. В тоя миг  някой позвъня на входната врата. Госпожа Бонита Свракалиева отвори.

                        - Хо, хо, хо - разнесе се плътен баритонов глас и на прага на хола цъфна самият дядо Коледа. Беше с кожен кожух, с висок овчи калпак и с мустаци и брада от бял медицински памук. В ръка стискаше един полупразен чувал. - Я да видя има ли дечица тук и слушали ли са мама и тати, дядо и баба през годината!

                         - Има, има, дядо Коледа! Ето тия двечките са и много слушат.

                    Добрият старец бръкна в чувалчето и извади един голям пакет.

                          - Кой е Жан Болярски? - попита той

                          - Ето го. - побутна го напред  Анелия Болярска.

                          - Ти ли си Жан. Тоя подарък е за теб, но ще го получиш, ако ми кажеш едно стихотворение.

Аз знам, че си научил едно ново стихотворение. Хайде сега да го чуя!

                              Жан рязко се дръпна и се освободи от ръката на милия старец, която беше полегнала на рамото му. Застана в една неутрална позиция между  мама Анелия и дядо Коледа и впи празен поглед в пространството. Беше изправен пред трудната, но ясна дилема. Или да каже стихотворението и да си получи подаръка, или ако мълчи - нищо няма да получи. Но защо тия, големите, винаги принуждават малкия човек да играе по тяхната свирка. Това е толкова обидно! Отвратително е! Той не обича да казва стихотворения. Мрази стихотворенията! Стана му страшно мъчно и  изведнъж се разплака. Силата на рева и писъците му нарастваше прогресивно - все повече и повече. Скоро достигна до силата на звука от ракетен двигател. Беше почти невъзможно да се стои във стаята. Опитваха се да го успокоят, но напразно. Нищо не помагаше. Но Жан реши все пак да каже на дядо Коледа своето стихотворение. През водопад от сълзи и хлипания той започна: ”Дайте ми чорапи (хлип, хлип, хлип), дайте ми обуща -(хлип, хлип) колко е добричка мама, (хлип, хлип) че ме пуща.” Тук юнакът спря, защото видя, че дядо Коледа изведнъж свали овчия си калпак и отскубна мустаците и брадата си. Хлапето ококори сащисано очи. Оказа се, че това не е дядо Коледа, а е чичо Мишо, бащата на Ивайло от по-долния етаж.

                              - Виж бе, виж, моето момче! Аз съм чичо ти Мишо. Не съм дядо Коледа. Ти си ми казвал и друг път стихотворение. Хайде сега успокой се и кажи до край това, новото. Много е хубаво!

                              Жан обаче реши друго. Щом това не е дядо Коледа, защо да казва стихотворението по-нататък?! Ще има да вземат всичките! И  той отново заключи Болярската си устичка. Всички чакаха него, всички гледаха него, но уви! Нямаше никакви шансове да научат финала на поетичния шедьовър.

В това време чичо Мишо започна отново да гласи реквизита върху себе си. Закрепи старателно мустаците и брадата и нахлузи овчия калпак. Малкият Жан гледаше ужасен тия превъплъщения. Отново пред него изникна оня странен и чужд  дядо Коледа, който го насилваше да каже стихотворението, за да получи подаръка, който му се полагаше по заслуги. Отново му стана страшно мъчно и злополучният посписъчен герой на дядо Коледа  запръска пак наоколо горчиви сълзи. Но съобразявайки, че подаръкът му е още в своенравния старец, реши да продължи стихотворението. ”Палтото на рамо (хлип), хляба във торбичка (хлип, хлип) - оле, тази мама колко е добричка! (хлип, хлип, хлип)” Новите изблици на рев бяха сърцераздирателни, затова чичо Мишо отново смъкна отличителните белези на дядо Коледа. Пред очите на Жан пак се появи таткото на Ивайло. А-а-а-а, ще има да вземат, че ще им кажа докрай стихотворението. В стаята няма вече никакъв дядо Коледа и Жан отново се почувствува свободен и независим. С нова порция мълчание той започна да отстоява правото си на свободна воля. Големите взеха да се съвещават.  Фаница Свракалиева каза мъдро:

                                - То е ясно като бял ден, че Жан няма да отрони и звук пред чичо си Мишо. Затова за да приключим със стихотворението, от което останаха още два куплета, Мишо, ще трябва отново, но за последен път да се превъплъти в дядо Коледа. Пригответе се да устоите на съкрушителните децибели и пороя от сълзи. Просто друг избор нямаме. И не забравяй тоя път, Мишо, да му връчиш подаръка.

                           Само след  няколко минути, пак за безкрайно учудване на Жан, дядо Коледа отново се появи в стаята. Последва последната серия от трагически изблици на Жан, но той между сълзите и сополите изрецитира последните два куплета на  стихотворението. Тоя път вместо хлипания  вмъкваше като платена оплаквачка по едно болезнено ”а-а-а-а” между думите в стиховете. ”Шаро, ти се връщай, (а-а-а-а) дириш си белята, само хора (а-а-а-а-а) ходят горе в планината! (а-а-а-а) Оле, закъснявам, тръгнали са всички (а-а-а-а-а)! Сбогом, татко, мамо (а-а-а-а), много сте добрички! (а-а-а-а-а-а) Дядо Коледа подаде на момчето големия пакет. То си беше заслужило подаръка. Сълзите секнаха  и малкият Жан веднага започна да разопакова нетърпеливо подаръка си. По-голямата с цяла година от него Фани се приближи до чичо си Мишо и каза:

                                 - Чичо Мишо, дай ми подаръка! Аз няма да рецитирам стихотворение, защото ти не си дядо Коледа. Само искам да ти кажа, че не е хубаво да се лъжат децата. Баба ми каза това. Можеш да я питаш. И като пое подаръка си, тя отиде при Жан да му го покаже.