Недоизречено* (Из "Откровено за лудостта")
Лицето ти е пристан, облакътен на перваза ми като очакване. Ще можем ли да се преборим със страховете си? Винаги си бил по-силен от мен. А аз се пречупвам в очите ти! Толкова дълго съзерцавам себе си в тях, че ако утре всичко се срине, ще те вградя в думи и ще ги занитя по паважа – да не отекват стъпките ти в сърцето ми като присъда... Защо ме обичаш? Питам, защото понякога си мисля, че обичта е химера, че само собствената ни потребност от себеподобни е причина да градим представата, че сме значими някому.
Заедно сме. Делим всяка секунда от оставащото ни време... а често се чудя дали успяваме да го поделим. Онези думи, които не успявам да изрека всъщност са стъпки, думи – стъпки. Никога неизречени. Никому ненужни.
Не знам какво да правя с тях.Тихи са. Безмълвно ги изсипвам върху белите листове. Да можех, бих ги изкрещяла! Думи – стъпки, бавно отекващи по паважа, като очакване. Гальовни са, ба-ра-ба-нят в локвите. Градят ни в пръски кал. Съзвездие от неразделни неосъществености! В които никой не е себе си и само страхът е в повече... Няма да ги изречем никога! Лицето ти е пристан, ще го достигна ли?
Дали?
* по матрица на Стефан Бонев
