Неясна зловеща картина

   Виждам черна котка. Това ми напомня нещо. Трудно е да си го спомня добре, всичко е мъгливо, сякаш от предишен живот.

   Виждам нещо ужасно и това ме кара да крещя, но вътрешно, аз нямам глас вече. Не мога да говоря, мога само да виждам.

   Да виждам. Не мога да избягам от картината пред себе си. Искам да се махна, защото тя се изяснява... Изведнъж, като по моя заповед, всичко избледнява отново...

   Колко време е минало? Нетърпимата гледка отново е пред мен. Виждам все повече неща. Това не е котка, а паднало момиче, неговата коса. Защо никой не му помага? Всички се смеят.

   Това момиче ми е бегло познато. Лежи по гръб, лицето му сочи красивото, но мрачно небе. Има ясни и поразителни сини очи. Те са отворени, има надежда да е добре.

   Облечено е в дълга тъмночервена рокля. С всеки миг нещата се изясняват повече. Момичето всъщност е облечено в черна рокля, но все още има нещо червено.

Всички около момичето са с маски или с изрисувани злокобни лица. Едно момче сваля маската си объркано. То е русо, също със сини очи. В очите му се вижда невинност, която я няма по другите лица без маски. Защо тогава държи нож?

   Другите продължават да се смеят. Момчето поглежда ръцете си. Целите са в кръв.

- Това е истински нож! Изиграхте ме! - Момчето, викайки, не сдържа сълзите си. Кляка до момичето и го прегръща. Плаче неутешимо, като малко дете. Започва да ù шепне: -Какво сторих? Това трябваше да е номер, трябваше само да те изплаша.

   Момчето стиска ножа в ръката си, целува момичето по челото и се пробожда в сърцето. Зловещият смях продължава. Един от групата безсърдечни наблюдатели побутва другите и ги подканва да се махат. Бягайки, минават грубо през двата трупа.

   Започвам да се сещам коя съм. Момичето, чийто труп лежи безжизнено в прегръдките на наивното момче с прободено сърце, съм аз.