Нима наистина е толкова късно?!...

Нима пропуснахме онзи вълшебен миг, в който съдбите ни щяха да се слеят в едно. Мигът, в който любовта възкръсва и обрича душите ни на вечен живот.

  За този миг бленувам всяка нощ! Но уви!!!

Сега самотна се скитам  по брега на морето! Но все още усещам вкуса на устните ти.

Топлите ти длани все още ме галят! А някъде сред морските вълни се носеше ехото на твоето "обичам те"! Сякаш морето беше дочуло повика на сърцето ми, сякаш бе усетило болката, която го разкъсваше.

  Вълните започнаха все повече да се издигат и все по-яростно се разбиваха в каменистия бряг и болката навред се бе рапиляла обричаща на вечни мъки света.

Дори небето започна да питъмнява и мълнии разцепиха небето.

  Но аз не вярвам, че това е края! Нали след всяка буря идват слънчеви дни?!

Значи все пак живота продължава и пътя още не е свършил...

... И може би някой ден, когато облаците се разпръснат, а слънчевите лъчи разтопят вледенените ни души..., може би тогава ще почувстваш любовния копнеж на сърцето и забравил всяка болка ще се завърнеш при мен нашепвайки пак малко поостарялото "обичам те". И този миг, така бленуван в самотните ледени нощи, ще ни върне старата любов, понасяйки душите ни във Вечостта!!!