Нямате право да мълчите
Той влезе в стаята. Лампата блесна в очите ми.
Той седна на стола срещу мен. Извърнах лице.
- Страхуваш се от мен.
Кимнах.
- Ще говориш ли?
- Да.
- Защо се страхуваш?
- Не знам.
- Аз знам.
- Тогава защо питаш?
- Искам да говориш.
- Аз не искам. А защо се страхувам?
- Защото съм по-добър от теб...
Изсмях се и с отвращение се взрях в лицето му.
- ... защото съм по-забавен.
- Лъжеш се.
- Ти се лъжеш... Значи ме мразиш?
- Мразя те.
- Лъжеш се.
- Не...
- Хората ме обичат. Ти си човек.
- Лъжеш се.
- Че си човек?!
- Че те обичам.
- Не ме обичаш?! Защо?
- Обичам реалности.
- Реален съм.
- Измислен си. Маска.
- Това е реалността ми.
- Ти си гротеска. Не си забавен.
- Забавен съм!
- Лъжеш се.
- Защо се лъжа?
- Не си забавен. Не те обичам. Никой не те обича.
- Хората ме обичат.
- Аз не. Ти обичаш ли се?
- Аз не съм човек, за да се обичам.
- А какво си?
- Клоун.
- Лъжеш се, клоуните са хора. Ти си повече. Ти си страх.
Столът изскърца, когато той стана.
- Тръгваш си - отбелязах.
Той затвори вратата от външната страна.
- Лъжеш се.
© Неда All rights reserved.
