Nov 23, 2014, 12:06 PM

Обединението (Пролог и 1 глава)

776 0 1
2 min reading

Пролог

  От три хиляди седемстотин деведесет и девет години и деведесет и осем дни Елониана се върти около Полукс със скорост петдесет километра в час. Преди годината тук бе сто дни, денонощието тридесет часа, имаше три сезона... Сега годината е петстотин седемдесет и три дни. Температурите достигат четиридесет градуса през деня, а Полукса изгрее ли, не залязва три месеца. През нощта температурите падат до минус шейсет. Заради тези аномалии тук не вирее почти нищо и се налага всеки ден семействата да изпращат по едно дете между дванадесет и шестнадесет години до Централното управление за дневните дажби - хранителен прах, сгъстител за храната и вода, срещу петдесет милилитра кръв за експерименти в болницата на Правителството. Ако одобрят кръвта на някое момче, го изпращат в Армията за да... Всъщност не знам защо.


***

 1

   Четвъртък е ден за къпане. Тогава всеки от сектата ни се реди на опашка за по пет литра вода на калпак. По това време на седмицата често има жертви, най-често малки дечица, смазани от натиска на подивялата тълпа. Всяко семейство е имало или ще има поне едно убито от тълпата дете. Включително и моето.

   Вчера взеха кръв от мен за пръв път. Надявам се никой да не е разбрал, но тогава взех и дажбите на едно смазано от Армията момченце. Боя се да не ме Изтеглят от сектата. Миналата година Изтеглиха едно момиче, само защото пазеше медальона на майка си. Повечето деца тук сме сираци.


***

   Този шум е ужасен! Чудя се кой ли ще Изтеглят днес? И защо...

   Погледнах през прозорчето на бараката. Боже! Те идват насам! Изведнъж сърцето ми спря да бие. Причерня ми. Ледена пот изби по челото ми. Идват за мен...

   Баба дойде и ме хвана за раменете. Каза нещо, но аз не чух какво. Единственото нещо за което можех да мисля бе че ме Изтеглят...

   Войниците нахлуха през вратата въоръжени до зъби. Сякаш едно дванайсетгодишно момиченце може да Им стори нещо. Един от Тях ме сграбчи и ме метна на рамото си, докато други двама омотаваха краката и ръцете ми с въжета. Изнесоха ме от бараката и се затичаха към кораба. Единственият човек, който видях, бе Коракс. Протегнах вързаните си ръце към него и отворих уста за да извикам, но гласът ми ме предаде. Тогава видях... Изтеглиха и него.

***


 

 

  

 


   

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Диана Бабаджанова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...