"Окървавеният 3" ("Сказание за Кралете на Пясъка")
2 min reading
***
С един-единствен удар палачът отсече главата на осъдения. Кръвта, червена като лятно вино, плисна по сочната трева. Един от конете се изправи на задните си крака и изцвили пронизително. Наложи се неколцина мъже да го укротяват, за да не побегне. Арврен не можеше да откъсне очи от кръвта.
Тълпата около него се беше смълчала. Главата на мъртвеца се изтърколи към каменната стена, удари се в нея, върна се леко назад и спря. Накацалите на близкото дърво гарвани се разшаваха възбудено, но никой от тях не посмя да слезе при плячката. Все още.
Арврен се насили да откъсне очи от отпуснатото тяло на мъртвеца и погледна към палача. Той от своя страна погледна Арврен. Странният блясък, който момчето видя в очите на мъжа, го стресна не на шега и то бавно започна да отстъпва заднишком навътре в тълпата, докато не се озова на пътеката, спускаща се по Хълма на Правосъдието. Тогава Арврен се обърна и побягна към къщи.
Къщата на чичо му се намираше едва ли не в края на Кел - съвсем близо до полето и гъстата гора, покриваща околните хълмове. За да стигне да нея трябваше да мине или директно през селото (защото Кел едва ли би могъл да се нарече "град" дори и човек да е надарен с много въображение), или да поеме по тясната пътечка, минаваща успоредно на малката безименна рекичка, заобикаляща оживения център. След като се успокои достатъчно, Арврен спря, помисли малко и после пое по пътечката.
Рекичката възбудено бълбукаше и бърбореше от дясната му страна - бледозелени пеперуди и огромни водни кончета, чиито тела блестяха в зелено като парченца изумруди в ясното утро, пърхаха оживено над бистрата вода.
Арврен вървеше покрай рекичката и се опитваше да изтръгне от съзнанието си гледката на бистрата кръв, обагряща все още мократа от роса трева. Ала за едно осемгодишно момче това беше непосилна задача. Щом затвореше очи виждаше все същата гледка - блясъкът на меча, разсичащ въздуха, особеният звук, когато острието преминава през плът и кости, кръвта, бликваща като фонтан...
- Хей, та това е онова хлапе! - прозвуча познат глас и Арврен усети как го побиват тръпки.
- Амчи да, той е! - съгласи се втори глас.
- Да го хванем, момчета!
Без да спира да върви, Арврен започна да пресмята възможностите - да избяга или да остане на място, с риск да бъде пребит от Туг и приятелчетата му.
(следва)
С един-единствен удар палачът отсече главата на осъдения. Кръвта, червена като лятно вино, плисна по сочната трева. Един от конете се изправи на задните си крака и изцвили пронизително. Наложи се неколцина мъже да го укротяват, за да не побегне. Арврен не можеше да откъсне очи от кръвта.
Тълпата около него се беше смълчала. Главата на мъртвеца се изтърколи към каменната стена, удари се в нея, върна се леко назад и спря. Накацалите на близкото дърво гарвани се разшаваха възбудено, но никой от тях не посмя да слезе при плячката. Все още.
Арврен се насили да откъсне очи от отпуснатото тяло на мъртвеца и погледна към палача. Той от своя страна погледна Арврен. Странният блясък, който момчето видя в очите на мъжа, го стресна не на шега и то бавно започна да отстъпва заднишком навътре в тълпата, докато не се озова на пътеката, спускаща се по Хълма на Правосъдието. Тогава Арврен се обърна и побягна към къщи.
Къщата на чичо му се намираше едва ли не в края на Кел - съвсем близо до полето и гъстата гора, покриваща околните хълмове. За да стигне да нея трябваше да мине или директно през селото (защото Кел едва ли би могъл да се нарече "град" дори и човек да е надарен с много въображение), или да поеме по тясната пътечка, минаваща успоредно на малката безименна рекичка, заобикаляща оживения център. След като се успокои достатъчно, Арврен спря, помисли малко и после пое по пътечката.
Рекичката възбудено бълбукаше и бърбореше от дясната му страна - бледозелени пеперуди и огромни водни кончета, чиито тела блестяха в зелено като парченца изумруди в ясното утро, пърхаха оживено над бистрата вода.
Арврен вървеше покрай рекичката и се опитваше да изтръгне от съзнанието си гледката на бистрата кръв, обагряща все още мократа от роса трева. Ала за едно осемгодишно момче това беше непосилна задача. Щом затвореше очи виждаше все същата гледка - блясъкът на меча, разсичащ въздуха, особеният звук, когато острието преминава през плът и кости, кръвта, бликваща като фонтан...
- Хей, та това е онова хлапе! - прозвуча познат глас и Арврен усети как го побиват тръпки.
- Амчи да, той е! - съгласи се втори глас.
- Да го хванем, момчета!
Без да спира да върви, Арврен започна да пресмята възможностите - да избяга или да остане на място, с риск да бъде пребит от Туг и приятелчетата му.
(следва)
© Владимир Ангелов All rights reserved.
