Пак ме изнудиха. Два месеца по-рано да съм купела самолетните билети, за да хвана евтината тарифа. Е, аз как да знам, дали тогава ще съм права, или ще лазя на четири крака от ишиас? Щом си го помислих, веднага ме насви. Айде пак – серия масажи, илачи, антидепресанти.... тцъ. Не минава. Захващам се да мисля положително. Всяка вечер преди заспиване си пея “Ооо, ооо, на мама болчицата, колко си я обииичам, тя ме пааази да не върша глуууупости!”, надявайки се да сработи теориятата за вълшебната сила на водата, наситена с утвърдителен емоционален заряд, защото нали телата ни се състоят от 75% вода. Ала ефект на физическо ниво не се забелязва. В същото време, датата на полета неумолимо наближава. Ами сега? Бе, я някой друг да замине вместо мен, предлагам на домашните, но те – не щат. Аз да съм идела, щото така било писано.

  Тичам при моя терапевт.

-         Докторе, ще мога ли да летя в тоя крив вид, бе? Направи нещо!

-         Ми - чеше се той по главата, - не е препоръчително, ама ще те закрепим временно с една епидурална инжекцийка.

  И докато да викна “Сакън!”, той ме обърна по корем на кушетката, и ме набоде.

Нейсе, този път ще преглътна мъжки порцията кортикостероид, заедно с последващото неконтролируемо окосмяване и надебеляване, само и само да не оставя чедото само в чужбина.

  Седмица преди полета, обаче, в София заседна една гъста, мърлява мъгла. По медиите нон-стоп вървяха съобщения за отменени и закъснели самолети и страховити тълпи от недоволни пътници. Ежедневно проверявам прогнозата по два пъти, обаждам се на летището по три, а  посрещачите ми в чужбината звънят по сто  да питат кога пристигам. Всеки път вадя билетите и гледам ту часа на излитане, ту часа на пристигане. После час по час проверявам дали съм ги прибрала на сигурно.   

  Така, криво-ляво, докретах до големия ден. Мъглата не е мръднала на милиметър. От сутринта съм включила радиото и слухтя за закъсненения. Сан шанжман от предните дни. Очертава се голямо чакане.  Мъж ми току ме пита  “В колко ви е самолета, бе?”, а аз истерично му отговарям “В два и двайсе, как не го запомни!!!!”. “Да ви закарам малко по-късно, да не висите с часове?” – предлага плахо той. Аз, обаче – твърда! Ще си идем навреме, да си вържем гащите. Е, щом така – така. Отиваме час и половина по-рано. Гледам аз таблото – за нашия полет качването на пътници приключило! Как така бе, викам на служителката от информацията, нали уж щеше да закъснява???? Пък тя:

-         Госпожо,  съжалявам, но Вашият самолет беше единственият, който излетя по разписание в 13:00 часа. България Еър много се постараха този път!

-         ?????? Ама как,  нали в два и двайсе......

-         Може ли да Ви видя билетите? – пита учтиво тя.

-         Ето ги – с трепереща ръка ги вадя от чантата.

-         Два и двадесет, госпожо, е часът на пристигане във Франкфурт. Излитането оттук е в един.

  Вай. Такъф гаф никой от отнесената ми фамилия не беше сътворявал. Тичаме бързо до билетното бюро, сменяме датата за два дни по-късно и си плащаме глобата от по седемдесет евро на човек. Язък за отстъпките, язък за икономиите. Иде ми да се гръмна. Да плащам аз сума пари, за да си спя още една вечер в собственото легло, без руум сървис... Същевременно ме наляга неустоим порив да разцелувам горкия ми съпруг, който геройски се удържа да не ми закуфърдва. Детето, и то, милото, се зае да ме успокоява:

-         Абе гледай по-философски на нещата. Ако бяхме заминали сега, щяхме да платим 148 евро за хотела, а сега платихме само 140... тъй че сме на кяр с цели 8 евро! Значи като стигнем, ще ме водиш на китайски ресторант! А и кръстът може да те поотпусне още...