Помня я бегло но споменът е най-скъпото, което имам. Момичето с оранжеви обувки.
Усмивката ù беше по-топла от лято. Носеше слънчеви очила с тънки рамки, през които светът се виждаше различно, според нея. Говореше наобратно, размишляваше на глас, гласът ù – тих и благ, въпросите ù все за смисъла на живота. Носеше спрял часовник на дясната си ръка и все пак винаги знаеше колко е часа. Защото в четири часа беше време за чай. Зелен с жасмин, малко мед. Събираше всичко, което можеше да се събира, подреждаше го в кутии и ги заключваше, за да ги отвори някога. Всяка жена свързвам с определен мирис на парфюм, нея не. Тя имаше хиляди парфюми, миришеше едновременно на магнолия и праскова, на мускус и хайвер, всеки ден добавяше нещо ново, всеки аромат беше неин, всеки парфюм по кожата ù. Не разбрах името ù, всеки ден беше друго, все по-хубаво, все по-нейно.
Стискаше макове в малката си ръчичка, когато за пръв път я видях. Ярки червени макове, като устните ù. Носеше лъскави оранжеви обувки, когато я видях за последно. Казах ù, че я обичам. Тя ми каза, че обича лалета.