∞

 

Събуди ме някакво неприятно ръмжене, дразнещо като прашинка в окото, глупаво като муха в стъклен буркан. Преобърнах се в леглото и сънено надигнах глава. Ръмженето не преставаше, даже странно се усилваше и изведнъж ми стана ясно какво се случва. Телефонът ми, оставен на вибрация и пъхнат под възглавницата, звънеше.

-Ало? – измърморих със затворени очи. Когато разпознах гласа, рязко се опулих.

-Амара, здрасти, аз съм – Ливър. Май те събудих.

-О, не, не – избърборих – Не се тревожи. Само се излежавам.

-А, добре. Ъъъ, това е номерът ми. Можеш да си го запишеш, ако искаш, да го имаш – звучеше бодро, не подчертано прелъстително, не настоятелно, а просто ведро, приветливо. Звънките нотки в тембъра му се преплитаха и образуваха кадифено-дрезгава мекота, създаваща усещане за пенлив горски ручей.

-Ще си го запиша, радвам се, че ми се обади – казах делово. Направо не ми се вярваше.

-Да, добре... – позапъна се Ливър – Ами това е. Пожелавам ти хубав ден.

-И на теб – отговорих и затворих. Написах името му и запаметих номера. После се отпуснах назад и реших да проверя часа. Преди обаче да осъзная колко е късно, една малка думичка върху дисплея ме удари в корема като с чук.  

„Съб. 23.07.”

В четири следобед имах среща с Дотъм, с когото заедно щяхме да отидем в дома на Римън. Под ребрата ми избухна вълнение и приятната сънливост тотално се изпари. Скочих от леглото, понеже адреналиновите вълнички нетърпение се превръщаха в жарки въгленчета, които не ми позволяваха да остана неподвижна.

Времето беше свежо и прохладно. Въпреки разгара на лятото, денят бе забулен в пепелно-бяла пелена дъждовни облаци, които сякаш бяха решили да се излеят върху Земята на Книгите. Едрите капки се разбиваха в стъклата и се стичаха подобно на малки рекички, а през отворения прозорец се носеше ухание на дъждовен летен ден и буйна растителност.

Беше единайсет на обяд. Докато пиех кафе по пижама, прехвърлях през ума си различните дрехи от гардероба си и се чудех как да се издокарам за Римън. После се запитах как по дяволите, ще успеем да намерим контрапроклятието на Ориста и в мен се надигна отчаяние, примесено с гняв. Малена, пак Малена! Отново Малена и все Малена! Нима Ориста се случваше, за да бъде предотвратявана? Нима Орисаните се раждаха за да бъдат спасявани? Не, не и пак не! Защо се мъчех да се боря срещу вековни генетично-магични явления, защо си играех с огъня и предизвиквах силата на познати същества? След смъртта и раждането, Ориста бе най-нормалното нещо на света. Как си позволявах да смятам, че мога да преобръщам подредеността както на мен ми изнася? Откъде се бяха взели тези амбиции и тази жертвоготовност за едно момиче, което никога не би сторило същото за мен?

Опитах се да игнорирам тези мисли и бързо довърших кафето. Майка ми вече беше излязла и бях сама. Тя не остана особено очарована, когато разбра, че и Дотъм ще участва в плана „Малена”. Но и не протестира ожесточено. Просто направи странна, някак изморена физиономия и каза:

-Аз все се надявам, че си права и наистина ще успеете.

„За да може да си върнеш любимата дъщеря, нали?” – злобното изречение нахлу в главата ми без да го искам. Тя стоеше пред огледалото и внимателно оформяше портокаловите си букли. Вгледах се внимателно в нея. Носеше хубава бяла блузка и черни тесни панталони.

-За къде се гласиш? – попитах хитро.

-Ще излизам с Ладия – отговори майка ми спокойно – Имаме среща в един ресторант.

-Ахаа – проточих и се направих, че съм повярвала. Искрено се надявах Ладия да не подозира, че ще се вижда с мама и тя най-после да е забравила Римън.

Върнах се към настоящето и оставих чашата на сушилката за съдове.

Облякох тъмнозелена тениска със силно изрязано деколте и светлосини дънки. Оправих къдриците си с малко стилизант и се захванах с лицето си. Тънък слой фон дьо тен, бледо червило и черна очна линия.

Качих се в колата на Дотъм и му казах накъде да кара.

-А, Дотъм, ти ли даде номера ми на Ливър? – попитах уж между другото докато си бъбрехме за времето и Планините.

-Да – усмихна се той чаровно – Какво да направя? Момчето май е хлътнало по теб.

-Да бе – махнах с ръка, прикривайки приятната си изненада – Точно по мен ще е хлътнал.

-Еее – смигна Дотъм – Не се прави на скромна.

Разсмях се и смених темата. В гърдите и корема ми се просмука приятен гъдел от предположението на приятеля ми, но успешно успях да се прикрия.

Римън ни посрещна с широка усмивка и делово и дружелюбно се запозна с Дотъм. На масата беше сложено кафе и три чинийки със сладкиш. Докато похапвахме, писателят се зае да разясни на Дотъм какво сме открили с него.

-Значи трябва да открием липсващите страници – уверено каза момчето и напълни устата си с кекс – Все трябва да са някъде.

-Аз прекарах всички тези дни в Голямата Библиотека – отговори сериозно Римън – Не ми се вярва да са унищожени. Със сигурност, поне не са унищожени всичките страници. Защото намерих нещо.

Вдигнах рязко очи към него. Не бях очаквала толкова скоро да попаднем на следа. Римън се обърна към мен и ярките му котешки очи проблеснаха. Усетих рязко влечение да се приближа, да сложа пръсти върху гладката му буза.  

-Какво си открил? – попита Дотъм енергично – Някакви насоки?

-Текстът е дразнещо неясен дори за мен – отговори Римън ядосано – Не откривам връзка между изреченията. Но нека първо дадем на Дотъм възмoжност да се запознае с това, което сме намерили досега.

Отидохме в хола и там мъжът показа на момчето книгите, вбесили ме толкова силно с липсващите си страници. Сега наблюдавах почти равнодушно как приятелят ми чете със смръщени вежди древните текстове и в главата ми се въртяха разпокъсани мисли. Стори ми се, че Римън ме гледа. Обърнах се към него. Жълтите му очи действително търсеха моите, изучаваха лицето ми. На свой ред аз отвърнах на погледа му, претопих се в ирисите му, залитнах към него, изгубих се във вертикалните зеници. Дъждът тропаше по покрива, плющеше в стъклата, плачеше в улуците.  

-Униние ли виждам в теб? – тихо попита той, нежно, ниско, сладостно. Дотъм го чу и бързо надигна глава.

-Не – излъгах – Изморена съм.

-Не прилича на обикновена умора – промълви Римън и се премести по-близо до мен – Прилича на отчаяние.

Почувствах полъха на тялото му, сладострастна тръпка по гръбнака, повей на парфюм. Без да осъзнавам се наведох към него.

В този момент Дотъм се прокашля рязко и аз подскочих. Съвсем отчетливо долових как Римън трепна, сепна се.

-Извинявайте, обаче аз имам един въпрос – каза момчето. Лицето му бе странно оживено, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее.

-Разбира се – веднага се окопити Римън – Питай.

-Какво представлява Мрачното същество или Тъмното създание?

-О – писателят се усмихна – Това е най-могъщата, най-мрачната и същевременно прекрасна сила, до която можеш да се докоснеш. Това са Познанието, Знанието, Отговорите, Въпросите, Силата, Доброто и Злото в едно.

-Но какво прави? – сви вежди Дотъм – Как изглежда и как можеш да го намериш?

-Мрачното същество дава насока за насоката, в която да поемеш – гласът на Римън се понесе равен, приветлив, почти школуван – То никога не ти посочва точния отговор или път, по който да тръгнеш. То не отговаря директно и никога не пита. Според преданията Мрачното същество не може да бъде видяно в истинския му вид, защото е непознаваемо от обикновения умбрианец. Най-често пред питащия се появява плътно петно мрак, чиито глас той чува в ума си. Говори се, че има и такива, които са видели Мрачното същество, но после не са казали и дума повече през живота си.

Слушах го отнесена, полубезразлична, пленена просто от красивия тембър, с който изговаряше думите. Започна да ми се струва, че се побърквам, че изгубвам разума си. Римън говореше за Тъмното създание, опитваше се да обясни как можем и ние да се посъветваме с него, за да спасим сестра ми, а аз вече дори не го чувах. Прииска ми се да затворя очи да заспя, да забравя за Малена, всички да я забравят... и тогава:

-Амара, какво ти е? – стреснат глас ме извади от полусънното състояние, в което се намирах. Вдигнах поглед и видях как двамата се взират в мен.

-Нищо – отговорих – Слушам.

-Не, не слушаш – отвърна Римън – Като че започна да заспиваш.

-Казах ти, че съм изморена – усмихнах се – Видя ли?

-Искаш ли да полегнеш в спалнята, докато аз и Дотъм си поговорим още малко? Не се тревожи, можеш да си починеш, а после той ще ти разкаже всичко.

-Добре – безволево измърморих – Благодаря.

Спалнята беше приятно затъмнено помещение с тъмнолилави завивки и бели пердета. Имаше малък скрин и вграден в стената снежнобял гардероб.

-Изобщо не искам да се притесняваш – каза Римън весело – Подремни си. После ще обсъдите всичко с Дотъм.

-Много ти благодаря – отговорих и се разположих върху голямото легло. Мъжът известно време постоя на вратата, загледан в мен, усмихнат, някак нежен, като че ли се колебаеше. После ме погледна за последно и  тихо излезе, затваряйки вратата.

Веднага щом сложих глава на възглавницата, ароматът нахлу в ноздрите ми и изпълни корема ми с къдрици вълнение. Остатъчен мирис на парфюм се стелеше върху тъканта на завивката, смесваше се с някакво сладко-телесно, тръпчиво ухание, което бях убедена, идваше от самия Римън, спящ тук нощ след нощ. Представих си го сред тъмновиолетовия нюанс на чаршафите, легнал по гръб, гол, фосфорно-изящен на лунната светлина, скръстил ръце зад врата си. Прегърнах завивката и главата ми се замая от див, неистов копнеж да съзерцавам всяка нощ тази сладостна гледка, това късче от любовен роман.

... А после той влезе. Промъкна се през вратата, също така тихо, както бе влязъл, все така усмихнат. Котешките му зеници бяха почти кръгли от слабата, млечна светлина, която дъждовният ден разливаше върху нас. Когато започна да ме целува, притиснал тяло в моето, когато ръцете му пролазиха по мен и устните му промълвиха, че ме обичат, осъзнах, че лицето му избледнява, а сънят изчезва бавно, на горчиво-сладки тръпки и ума ми се връща към действителността.

Изправих се стресната и видях Дотъм до леглото.

-По-добре ли си? Спеше като труп – глуповато се ухили той – По едно време си помислих, че си умряла.

Примигах.

-Време ли е да тръгваме? – изграчих. Чувствах се подпухнала и нелепо изплашена.

-Да, минава седем. Най-добре е да вървим.

-Спала съм три часа? – изпъшках и пуснах крака от леглото – Кой знае на какво приличам.

-На себе си – сви рамене Дотъм – Хайде, че имам да ти разказвам някои неща.

-Идвам.

Римън седеше на масата в хола. Пред мен проблесна споменът за краткия, но твърде ярък сън и изведнъж изпитах желание да се разплача.

-Как си? – попита той, когато ме видя да влизам.

-Добре съм – отговорих – Явно съм пропуснала всичко.

-Е, поне стигнахме донякъде – усмихна се Римън и се протегна – С Дотъм разбрахме, че вървим изцяло в грешна посока.

-Какво значи това? – попитах смръщена. Магьосникът се изправи и тръгна към нас:

-Той ще ти обясни по пътя. Нали, Дотъм?

-Разбира се – кимна момчето – Хайде, Амара. До скоро, Римън. Супер си, много ти благодаря.

-За нищо – усмихна се писателят – Ако имаш въпроси, винаги можеш да ми се обадиш.

Объркана тръгнах към вратата. Дъждът не бе спрял, дори се беше усилил и всичко приличаше на импресионистична картина, забулена в облаци, пара и вода. Небето имаше пепелния оттенък на буря, а локвите бяха навсякъде. Спрях се пред голямото огледало в коридора и останах безкрайно учудена, но и много доволна. Дори очната линия не се бе размазала. Побутнах косата си и си обух сандалите.

Римън отново улови ръката ми и я целуна със същия кратък, ефирен допир до кожата ми, който носеше нежност, страст и блян, обвити в мекотата на устните му.

-Чао, Амара – каза той меко – Ще се видим пак.

-Чао – успях да изфъфля и докато се опомня, вече бях в колата на Дотъм, а той караше по пътя към къщи.

-Е, казвай сега – заповядах – Какво означаваше това, че сте на грешен път?

-Ще ти обясня – каза Дотъм – Обаче преди това искам да те питам какво по дяволите става между вас?

-Между нас ли? – избърборих, правейки се на сънена – Кои нас?

-Между теб и Римън, не се прави, че не разбираш. Какво се случва? Той ти целува ръка, зяпа те сякаш ще те изяде... – вече започваше да се подсмихва.

-Я стига си се лигавил – посъветвах го – Като жена се държиш вече. Аз искам да говоря сериозно с теб, а ти ми дрънкаш небивалици. Кажи какво открихте, не ме занимавай с...

-Ти изместваш темата – Дотъм намали и ме погледна косо, стиснал устни, за да спре хилежа – Горкият Ливър.

-Какви глупости приказваш? – пряко волята си започнах да се хиля – Какво ти става? Откъде се сети за Ливър?

-Е, сякаш е много трудно. За да поиска номера ти от мен и аз да разбера за какво става дума, значи работата е много зле – глупашкото подсмихване продължаваше. Валеше като из ведро и чистачките на колата едва смогваха да се справят с плътните струи дъжд.

Плеснах се по челото и се завъртях към прозореца, но някъде дълбоко в мен се завихри мъничка вълна удоволствие.

-Щом и на мен ми е ясно колко си пада по теб... – изхили се Дотъм – А уж момичетата ги разбирали тези неща.

-Пада си по мен – присмях му се аз – Познава ме от два дни и вече си пада по мен. Май наистина си вярваш.

-Добре, ще видим – закани се приятелят ми през сподавен кикот – Но Римън не те познава от два дни.

-Е? – подразних се. Дотъм се държеше като първокласник, хванал двама свои съученици да се натискат.

-Стига си се правила на тъпа – скара ми се той без гняв – Много добре разбираш и виждаш всичко. И двамата са лапнали по теб и ти го знаеш.

-Брей какво набито око – зацъках с език – Остави това, ами мислиш ли, че Римън наистина ме харесва?

Боже, не съм и предполагала, че мога толкова лесно да общувам с момче на такава тема. Ами да, когато въпросното момче се държи като момиче, как няма да е лесно?

-Смятам, че си е изгубил ума – делово отговори Дотъм – Ама и ти май не си безразлична, а? – направо ме сръга с лакът той – Горкият Ливър – повтори, заливайки се от смях.  

Отказах да говоря повече за това, ужасена от клюкарската страна на характера на приятеля си. Той се принуди да спре да ме закача и чак тогава му предложих да дойде на вечеря вкъщи.

-Ще можем да запознаем и мама с нещата, които сме научили – казах – Ела, ще хапнем и ще си поговорим. Тъкмо и аз да разбера какво съм проспала.

-Дали майка ти ще е доволна?

-Смятам, че няма да има нищо против. Все пак това е за Малена.

Излязохме от колата и хукнахме през подгизналата градина.

Мама се оказа доста дружелюбна към Дотъм.

-Дано да обичаш спагети... – каза тя, изсипвайки голяма порция паста със зеленчуци пред него и се сепна – Знам, че обичаш... Какви ги дрънкам? Нали те познавам от толкова време!

-Мамо, с Дотъм ще ти разкажем докъде сме стигнали в проучването за Ориста – казах, прикривайки омразата, с която напоследък се отнасях към сестра си – Аз също съм пропуснала голяма част, така че... – свих рамене и навих спагетите на вилицата.

Той започна да говори, а на мен ми се прииска да отида в стаята си. Изпитах пагубно желание да върна времето назад и изобщо да не се бях захващала с подобни жертвоготовни, благородни начинания.

Вдигнах лице към мама и видях, че тя попива всяка една негова дума, сякаш е целебно късче надежда. Помъчих се да се овладея и с добре изиграна лекота се включих в разговора.

 

Следва продължение...