Ошубена история

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите.
Единствено малко ми е затруднено ходенето - пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10-те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20-тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
... Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортисьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц-скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който - "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"... В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз ù се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло - парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер... Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно-абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето, се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах - половината път кажи-речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко-меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц-скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тези клети същества! Ама, какво да се прави - усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря... Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили... по някакъв мил начин.