Глава първа

Симеон Колев никога не беше си представял, че ще стане сутеньор. Когато беше малък, в училище често им даваха за домашно да пишат съчинения на тема "Какъв искам да стана, когато порасна?". Другите искаха да стават учители, шофьори или артисти. Той винаги пишеше, че иска да стане полицай. Тогава искрено вярваше в това, както и сега вярваше, че е постъпил правилно. Нищо не му липсваше - пари, жени... Животът му беше непрекъснат купон. Ставаше му смешно понякога, като си помислеше как стигна дотук и как едно мечтаеше някога, а съвсем друго се получи с живота му.

Всъщност до седми клас беше отличен ученик. Като малък много често боледуваше и по тази причина родителите му трепереха над него, не му отказваха абсолютно нищо. Сестра му беше по-голяма с десет години, омъжи се рано, сви свое гнездо и Симо остана единственото дете в къщи. Живееха в един от крайните квартали на града, някогашно село, където всички се познаваха. И макар че отдавна построиха нови блокове по голите поляни наоколо и вече ги наричаха с гръмкото име "жилищен комплекс", в представите и разговорите на хората комплексът все още си беше "Селото". Родителите му имаха собствен дом, бяха обикновени работници, но парите, които получаваха им бяха достатъчни. Искаха синът им да постигне нещо повече в живота и тъй като дъщерята се омъжи, роди деца и не успя да запише висше, сега надеждите им бяха в Симо. Радваха се, че здравето му укрепва, че се учи добре, но с навлизането в пубертета у него постепенно настъпваха промени, които ги тревожеха и дори плашеха. Понеже запомняше много бързо и всичко му се удаваше лесно, Симеон скоро изгуби интерес към училището. Изчете всички книги в кварталната библиотека, поглъщаше с интерес съвременната западна литература, доколкото я имаше, четеше история, философия, и постепенно у него назряваше желанието за бунт. Бунтуваше се против учителите, против съучениците си, против родителите си, дори против самия себе си. Мразеше грозните униформи, които им налагаха да носят в училище. Презираше учителите заради тяхната рутина и апатията, която ги беше превзела, заради това, че изпяваха урока с точките и запетайките от учебника, а когато им зададеше някой най-простичък въпрос, казваха:"Не ме занимавай с глупости и не ми пречи да си предам урока!".Или още по лошо, започваха с редовните клишета:"Партията изисква от теб да се учиш, за да станеш добър гражданин и да бъдеш полезен на обществото". Родителите си пък съжаляваше защото цял живот се блъскаха като добичета за тая държава, а не бяха постигнали нищо, освен напукани ръце, десетки болежки и мизерно заплащане. Малката им къщичка с три стаи и кухня и вътрешна тоалетна за тях беше върха на благополучието. Какво бяха разбрали от тоя живот? Не помнеше някога да бяха ходили на ресторант, не бяха излизали зад граница, нови дрехи се купуваха едва когато старите вече бяха износени. Започнеха ли да му говорят, че трябва да учи, за да си уреди живота и да стане добър гражданин, го избиваше и на смях и на лудост. Запушваше си ушите, бягаше в своята стая и тряскаше вратата след себе си. Иначе кой знае какви щеше да им ги наприказва. Надсмиваше се над техните стремежи за нови мебели, нов телевизор или по-хубава кола от тази на съседите. Съучениците му пък му се струваха смешни. Изпълняваха послушно като телета всичко, което им нареждаха учителите, мъкнеха в училище касетки със записи и спореха разпалено за разни състави. На училищните забави ставаха уж да танцуват, а се кривяха като маймуни. Симеон не танцуваше, наблюдаваше ги отстрани и му беше смешно. За него танцът беше красота, пластика и трябваше да танцува само този, който наистина умее, а не куцо, кьораво и сакато.

Постепенно достигна до извода, че е различен от другите. Но това не му пречеше, напротив - той искаше да е различен. Не желаеше да се слива с общата маса и се стремеше по всякакъв начин да подчертава разликите. Подсъзнателно разбираше, че за да те запомнят и да привличаше вниманието, не трябва да бъдеш като другите. Поначало изпъкваше още с външния си вид - беше пълен и едър - най- високият в класа, но и с държанието си все гледаше да изпъква и да е нестандартен. Затова , дори и да не беше абсолютно убеден в нещо, винаги правеше обратното на това, което правеха всички други. Учителите в основното училище бяха вдигнали ръце от него, понеже оценките му бяха отлични, все му прощаваха издънките в дисциплината. Пък и се успокояваха с мисълта, че през следващата учебна година навярно ще учи в друго училище и там нека други се опитват да го вразумяват.

Повече по настояване на родителите си, отколкото по собствено желание, кандидатства в Икономическия техникум. Задачите на изпита бяха детска играчка и той ги реши набързо, като все се питаше дали не греши. Не му се ставаше счетоводител, струваше му се скучна и досадна работа, но и сам не знаеше какъв иска да стане. Мечтата за полицай отдавна беше останала в миналото. Приеха го, а учителите от старото училище, вероятно от радост, че са се отървали от него, му написаха такава прекрасна характеристика, направо като ангелче бяха го обрисували. Отвори плика в къщи на пара и после се смя цял ден. Умен, съвестен, трудолюбив, помага на другарите си... и род подобни глупости.

Глава втора

В новото училище го очакваше изненада, при това неприятна. Училище като училище, съучениците му - момчета и момичета като всички други. Първият учебен час беше час на курсовия ръководител. Дойдоха някои от учителите да се запознаят с новите си ученици, да си кажат изискванията, курсовата прочете имената по списък и чак в края на часа хвърли бомбата:

- Ученици, тъй като през първия срок все още не се познавате, а класът трябва да си има ръководство, което да ви представлява и да отговаря за вас, Учителският съвет, въз основа на успеха и характеристиката, определя комсомолски секретар и ученически комитет. По-нататък ще имате възможност да си ги избирате, но засега за комсомолски секретар е определен ученикът Симеон Недялков Колев.

Симеон се изправи като замаян. Усещаше как трийсет чифта очи се впериха в него, проучваха го и го преценяваха. Обичаше да е център на внимание, но не и по такъв начин.

- Аз не искам - заяви смело.

Курсовата се изненада, но реши да поговори с него след часа. Ново училище, нови хора - момчето сигурно все още е притеснено. Но и след часа не успя да го убеди. Симеон категорично отказваше и накрая жената се видя в чудо. През следващите дни го викаха при директора, повикаха и родителите му в училище, и всички убеждаваха, порицаваха, говореха... Той си знаеше своето - не, та не. Недоумяваха. Как може - отличен ученик, с превъзходна характеристика. А той изведнъж изтърси пред всички, че това с комсомолските събрания е голяма глупост. Едва не му намалиха поведението още през първите дни. Нещата намирисваха и на изключване и от Комсомола. Майка му ходи при директора, плака, тръшка се, извинява се с разклатеното му здраве и повече благодарение на нея му се размина наказанието и го оставиха на мира. Всъщност и в основното училище беше имал подобен случай, когато след смъртта на Брежнев отказа да стане почетен караул пред портрета му. Не за друго, а защото не виждаше защо трябва да мръзне прав цял час в училищното фоайе, при положение, че човекът си беше умрял и вече и на челна стойка да застанеха, не биха могли да му помогнат. Тогава, както и сега, пак се размина със строго мъмрене. И така си потече животът в новото училище - с редовните забележки за дължината на косата, за липсата на емблема на ръкава, за нарушаване на дисциплината в час. Постепенно им свикна и не им обръщаше внимание.

Вече бяха във възраст, когато всеки гледаше да изпъкне пред момичетата, да бъде по-интересен. Първите късметлии старателно стържеха сутрин в банята редкия мъх по бузите и обилно се поливаха с одеколон за бръснене, предимно "Тройной", защото друг по магазините нямаше. Учението не ги вълнуваше чак толкова, в час между чиновете прехвърчаха бележки, определяха се срещи, разменяха се първите целувки.

Симеон все още беше подминаван от любовта, но пак напук, се сприятели с най-свитото и срамежливо момче от курса. Марин беше тих и кротък, отличен ученик. И той си беше различен, но в другата крайност - много стриктен и изпълнителен.Останал от малък без баща, беше решил, че образованието е единственият му изход, за да постигне нещо в живота. И учеше, та пушек се вдигаше. Иначе беше хубаво момче, висок и строен, но носеше очила и заради тях мнозина от класа му се подиграваха. Недораслите момчета могат да бъдат много жестоки в стремежа си да покажат, че вече са мъже. Епитети като "Цайс", "Зубрач" и "Кълвач" бяха ежедневие, макар Марин да не им обръщаше внимание. Имаше си набелязани цели и нямаше да позволи на никого да го отклони от тях. След като в разстояние на месец, за втори път му счупиха очилата, Симеон го взе под крилото си. И така тръгна тяхното приятелство. Момчето всъщност не беше чак такъв смотаняк, и той вършеше щуротии понякога, но никога сериозни. Продължаваше да се учи отлично, за разлика от Симеон, който отдавна вече не не се напъваше - стигаха му и четворките, нали нямаше да става професор. Постепенно започнаха да споделят тайни, да си говорят и за момичета и всички свикнаха да ги виждат заедно.

Заедно бяха и когато срещнаха Анета.