Sep 8, 2007, 10:56 AM
Парижките потайности или Кумчо Вълчо и Бай Хуи - 2 част.
19 мин reading
| Пред входа на Националната библиотека стояха двама френски полицаи и проверяваха с метални детектори всеки посетител. Миналата седмица в Париж я бяха нарекли "Кървавата неделя". Арабски терористи бяха направили бомби от болтове, гвоздеи и други остри предмети и ги бяха взривили на няколко обществени места. Една от бомбите избухна в парка, където наблизо си играеха деца. За щастие нито едно от децата не беше убито. Друга бомба избухна под масата на едно улично кафене, убивайки една възрастна двойка и ранявайки няколко туриста, сред които и един американец. Америка обяви Париж за "мина, готова всеки момент да експлоадира" и предупреди своите граждани да отложат временно пътуването си до френската столица. Последните две бомби бяха поставени в една малка католическа болница, където повечето от пациентите бяха бездомници или скитници. Взривът уби на място една престаряла монахиня и рани тежко трима "клошари"- както често наричаха бездомните в Париж. Убийството на невинната монахиня взриви недоволството на френската интелигенция. Всички араби бяха наречени "мръсни бацили, които трябва да се изтрият от лицето на земята". Радиото и телевизията усилено насърчаваха антиарабската пропаганда. Където полицията видеше брадат мъж, спираше го и без каквото и обяснение го претърсваше. Алжирските фундаменталисти временно прекратиха кървавите си занимания и потънаха в дълбока нелегалност. Арабите, собственици на малки зеленчукови магазини, боейки се от изстъпления, побързаха да спуснат кепенците и сложиха тежки вериги на вратите. Богатите арабски туристи напуснаха френската столица и се насочиха към места, където арабите не бяха "мръсни терористи с кървави ръце"... Металният детектор се разписка остро и полицаят попита: -Кееес-къ-се? /Какво е това?/ Неговият колега измъкна пистолета си и го насочи към югославянина. -Не мърдай! Една възрастна двойка изпищя и бабата почти припадна от страх. Хората помислиха, че Дани е арабски терорист и всичко около него опустя, сякаш беше паднала бомба. -Вдигни ръцете зад врата! - заповяда първият полицай. - Не прави резки движения! Под якето на Дани се виждаше съмнително издут пакет. Той подозцрително приличаше на домашно направена бомба. В Париж се носеха слухове, че следващият удар на арабските терористи ще бъде Националната библиотека. Югославянинът бавно вдигна ръцете си. Един по-рязък жест и ...той можеше да се превърне в пушечно месо. Тук полицията първо стреляше и после питаше ти терорист ли си или не! Полицаят разтвори ципа на якето му и измъкна подозрителния пакет. Те бяха няколко сандвичи, които Дани беше взел от Католическата църква до Бастилията. Полицаите се спогледаха и въздъхнаха с облекчение. -Съжаляваме, господине! - каза сконфузено по-възрастният и прибра пистолета в кобура си. - Надявам се, че ще проявите разбиране.Нали знаете ситуацията ... Дани му лепна една цветиста сръбска псувня и остави представителя на правосъдието със зяпнала уста и зачервено лице ... Югото усети кога се беше изкачил до 5 етаж, гневът беше заслепил сетивата му. -Къде се губиш? - запита го Борето. Той беше седнал на една маса в ъгъла, заобиколен от шумна компания. Сред шумната групичка Дани успя единствено да познае Кумчо Вълчо и Бай Хуан. -Къде скиташ?- повтори бившият ефрейтор, когато Дани не отговори. -За малко да ме очистят като куче! - прошепна тихо Дани и лицето му се сбръчка от гняв.- Проклети полицаи! Разговорът секна и всички насочиха очи към него. Бившият войник стана център на вниманието. -Келнер! -обърна се Дани към сервитьора, който също беше югославянин.-Донеси ми едно силно кафе с ром! Ръцете му трепереха като на 80 годишен старец. Югото се опита да се овладее и изруга: -Мразя полицаите! Тия проклети копелета са еднакви навсякъде по света! -Ти си бил късметлия, че си се оттървал само с претърсване! - намеси се Кумчо Вълчо. -Миналата седмица полицаите застреляха един "клошар". И знаеш ли защо?! Защото в пазвата му имало нещо подозрително издуто! После открили, че е бутилка вино, която бездомникът откраднал от някакъв арабски магазин! Бедният "клошар"! -Същата история като моята! - процеди през зъби Дани и погледна свирепо Бай Хуи, който се хилеше под мустак. -Дявол да те вземе, какво е смешно?! Проклетниците за малко да ме направят на решето, а той се смее като варена тиква! -Дръж си езика зад зъбите, редник! - изкрещя Бай Хуи.-За тия думи в армията щях да ти напълня устата с кръв, твоята ... -Това е Франция, не югославската армия, забрави ли , нещастнико?!- дръзко го прекъсна Дани.- Ако в югославската армия се смяташ за Бог и мислиш, че безнаказано можеш да тероризираш младите "зайци", то тук е свободна страна и си Господин Никой! Разбра ли, Господин Никой?! - рязко повтори бившият войник и добави с ехидна усмивка: - Другарят старшина умря в югославската армия и се роди Господин Никой, - той се засмя, доволен от своето остроумие.- Старшината умря, да живее Господин Никой! -Ах, копеле мръсно! - изкрещя Бай Хуи вън от кожата си и скочи от мястото си. - Ще ти избия зъбите за тия думи! Когато аз бях в армията и гъзът ми се скъсваше от гонка, ти си се скрил в полите на майка си! Разбрано ли е, редник?! Почакай, - ухили се Бай Хуи - аз забравих, че ти си беглец от армията. Ти не си редник, ти си...отрепка! -Последният, който ме нарече "отрепка", събра зъбите си от земята! - рече Дани и запретна ръкавите си. -Това не ти са някакви страхливи новобранци от армията, треперейки от ужас пред всевластния старшина - Бог. Ела, ела да видим дали си истински мъж! Няколко туристи от съседните маси се обърнаха и насочиха любопитните си погледи към масата на югославяните. -В армията имах един сержант на име Лудият Маркс, - лицето на Дани потъмня, обзет от спомени. Винаги се кълнях дълбоко в себе си, че ще го убия! Той избяга от възмездието ми, но ти ще бъдеш жертвената овца! Двама югославяни, стари емигранти скочиха от масата и издърпаха Дани назад, преди той да успее да сграбчи Бай Хуи за гърлото. -Ей, кротко, момче! Ти дойде вчера и започна да раздаваш правосъдие! Ние се събираме тук от 12 години и не искаме да ни изгонят заради някакво си "дупе"! -Пуснете го! - заповяда с леден глас Кумчо Вълчо и ръцете му се отпуснаха тежко на раменете на "старите кучета" - така се наричаха старите емигранти помежду си.- Много ви остаряха кокалите, дядки! Не чувствате ли?! - Пръстите му се впиха в меката плът и жертвите му изпищяха болезнено.- Мога да ви счупя ръцете! - продължи престъпника.- И защо да не го сторя? Посочете ми една причина! Двете стари кучета бяха изкривили лицата си от болка и в очите им имаше сълзи. -И кълна се в паметта на майка ми, че ще го сторя - продължи Кумчо Вълчо, - ако още веднъж го докоснете! - Престъпникът присви очи и стисна челюстите си така силно, че зъбите му изскърцаха. - Мислете му! Всички бяха чували какви ли не необикновени истории за Кумчо Вълчо, но от изражението на лицето му те знаеха , че не се шегува! -Сега седнете по местата си, "стари кучета"! Силните му десници неочаквано натиснаха надолу двамата емигранта и те се тръшнаха тежко на столовете си. Кумчо Вълчо, който беше израсъл по детските ТВУ- та и затвори и който мразеше всички представители на властта, естествено, изпитваше неприязън към Бай Хуи. Двамата бяха като куче и котка. Бай Хуи мразеше до дъното на душата си мускулестия затворник; ако в армията той разполагаше с неограничена власт и можеше да се гаври с нещастните редници, то тук той беше безсилен и единственото, което му оставаше, беше да скърца със зъби и да го ругае на ум. Не на глас, защото Кумчо Вълчо имаше мускули на Херкулес и само търсеше повод, за да размаже нечия физиономия. Колкото и глупав да беше, Бай Хуи осъзна, че се намира на губеща страна и седна кротко на масата. Разбира се, вътре в него бушуваше огнено море и му идваше да хване за гушата беглеца от армията и да го стиска, докато остане без сили! Студеният металически блясък в очите на Кумчо Вълчо го охлади и го накара да се откаже от намеренията си. -Няма нужда ... да се бием ... тук - тихо промълви старшината, стискайки зъбите си така силно, че челюстта го заболя.- Някой може... ...да пострада! -Единственият, който ще пострада, си ти! - рече триумфално Дани, осъзнавайки победата си.- Много е лесно да се измъкнеш така! Някой може да пострада! - повтори той с писклив глас, имитирайки старшината. Имитацията му беше толкова успешна, че всички се разсмяха. Дани се окуражи от смеха на сънародниците си и продължи смело: -У-у-у! Аз дори си подмокрих гащите, другарю старшина! - Югото взе да подсмърча като малко дете.- Би ли бил така добър да ми ги смениш?! Солената му шега беше посрещната със звучен смях. -Не ме бий, другарю старшина! - взе да подсмърча Дани като уплашено дете, хванато в тесен ъгъл от уличен побойник. - Моля те не ме бий! -Ха, ха, ха! - Кумчо Вълчо се затресе от смях и започна да тропа с тежките си обувки по пода.-Ти, момче, си истински комик. Ще ме убиеш, дявол да те вземе! -Не, не! - поклати отрицателно Югото. Лицето му бе напълно сериозно, макар че вътрешно му идваше да легне на земята и да зарита с крака.- Истинският комик е отсреща. Той си е забравил ръкавиците вкъщи и ще трябва да пропусне боксовия мач! Колко жалко! Нова вълна от аплодисменти посрещна новата шега на Дани. Той се задържа с мъка сериозен и продължи: -Ти си умен мъж, другарю старшина! Следващия път хвърли ръкавиците си в огъня! Така няма да ти се налага да защитиш титлата си на световен шампион. Няма ръкавици - няма мач. Няма мач - световен шампион отново! Кумчо Вълчо се затресе така тежко от смях, че горкият стол започна да пука и всеки момент беше готов да се пенсионира завинаги! Дани изгледа дръзко старшината в очите. Бай Хуи стисна гневно челюсти, но не каза нищо. Ако очите му можеха да хвърлят светкавици, той би изпепелил наглото копеле на място! Той стана от мястото си и с малкото останала му гордост, се насочи към вратата. -Стооой! - извика Кумчо Вълчо и ръката му сграбчи старшината за рамото.- Няма да се измъкнеш така лесно! Наричаш момчето "отрепка" и нараняваш неговата гордост, а после се измъкваш тихомълком, сякаш нищо не е станало! Довечера ще се съберем в 8 часа в Източната част на Булонския лес, до Алеята на Нощните Пеперудки и ще организираме срещата. Ако не се явиш, кракът ти повече да не е стъпил тук или на каквото и да е публично място, където се събират югославските емигранти! Ясен ли съм, другарю Бивш Старшина?! -Ще бъда там - сви вежди Бай Хуи. - Ще бъда, обещавам! -О, да! - поклати с глава Кумчо Вълчо. - Моли се да бъдеш там! Бай Хуи се измъкна от кафенето с наранена гордост. Двамата стари емигранти се спуснаха като пребити кучета по петите му. Бузславното им оттегляне беше посрещнато с освиркване от младите емигранти. -Благодаря ти, братле! - каза Дани и прегърна Кумчо Вълчо. - Истинският приятел е по-ценен от златото! -Ненавиждам военните!- процеди през зъби Кумчо Вълчо и се замисли. Навремето той беше избягал също от армията и после трябваше да лежи 5 години във военния затвор. Там имаше един старшина. Същият Бай Хуи, беше му одрал кожата, само дето беше по-висок. Лицето на Кумчо Вълчо се сгърчи като изсъхнал папирус... -Кумчо Вълчо, ти наред ли си? - запита Борето.- Изглеждаш сякаш някой ти е източил кръвта! -Колкото и да се опитвам, не мога да погреба моето минало! Бай Хуи ми напомни старшината от военния затвор. Той се смяташе за Бог! -Всички военни са такива - каза Борето.- Дай им малко власт и ще ти се качат на главата! -Знам много вицове за военни - ухили се Дани. -Искате ли да чуете някой? -Разбира се! Разказвай! - чуха се нетърпеливи гласове. Първата история е кратка и се казва :"З-та старшини, капитана и тавата с баници". Та историята започва така. "Някога в едно поделение живели весели и щастливи 3-ма старшини и един капитан. Всяка сутрин те обичали да закусват банички с боза. Капитанът обикновено изпращал един редник до селото да вземе една тава с банички и една дамаджана с боза. После той сядал под дебелата сянка на вековния дъб и поканвал старшините на богата гощавка. -И бъди внимателен - предупреждавал той редника.- Да не си посмял да се докоснеш до баничките, защото тестото е отровно и ще умреш в страшни мъки. Също и бозата. Да не си посмял да пиеш, защото ще се отровиш!Редникът, който капитанът изпащал, бил прост като леща и вярвал във всяка дума на капитана. -Тъй вярно, другарю капитан! Няма да се докосна до бозата или до баничките. -На бегооом, редник! - извикал капитанът.- Да си се върнал за отрицателно време! Редникът се затичал като заек към селото, а капитанът и старшините поседнали под дървото и взели да се облизват. Никой не правел по-добри баници от селския баничар. Минало час, минало два, от устите им течали лиги като на бесни кучета, а от редника нямало и следа. Капитанът се учудил, защото по това време редникът обичайно се връщал обратно. Той изчакал още малко и когато видял, че войника го няма, изпратил един от старшините да провери какво е станало. Минало час, минало два - от старшината и войника - ни кост, ни вест. Капитанът се ядосал и изпратил втория старшина. Станало пладне и слънцето уморено се изкачило до върха на Олимп."Ще си подремна малко - си рекло то и се прозяло." А сега нека да оставим слънцето и да видим какво станало с 2-рия старшина. Капитанът чакал, чакал и чакал ..., а от старшината нямало и следа! -Бре, мамка му! - ядосал се капитанът не на шега и изпратил третия старшина. -Иди и виж какво е станало! И се връщай бързо! Третият старшина се затичал към селото и ... "Бррр!- трепнало слънцето и подскочило. -Майчице, успало съм се!" Цялата земя се била напекла така като пещ. Хора и животни дишали тежко, проклинайки ленивото слънце ..."Тате ще ме пребие! - си рекло слънцето и се затичало надолу по хоризонта ..." А сега нека оставим слънцето и да видим какво е станало с капитана. Той чакал, чакал, чакал, ... а от подчинените му - ни вест, ни кост. -Мамицата им! - изругал той, ядосан вън от кожата си. - Ще ги острижа 4 "нули", когато се върнат! Това била любимата фраза на капитана. Когато някой се издънел, той го остригвал 4 "нули", което било равно на гола глава ... Та капитанът станал и този път лично се запътил към селото, за да види какво станало с войника, 3-та старшини и баничките ... Той пристигнал до баничарната, а там цяла комедия. Войникът и старшините плачели, та се късали, а баничарят се опитвал да ги изхвърли от баничарницата на улицата. -Слава богу! - въздъхнал баничарят, когато видял капитанът. - Другарю капитан, ваши ли са тези хора? -Защо? Какво се е случило? Защо плачеш, бре? - обърнал се той към редника. -Другарю капитан, простете ми - рекъл редникът през сълзи. - Аз сторих, както Вие ми казахте. На връщане, обаче, както се бях затичал, се спънах в един камък и счупих дамаджаната с бозата. Толкова много се уплаших, че ще ме накажете, че взех и се наядох с баници. Спомних си, че Вие ми казахте, че са отровни и аз исках да умра! -А ти бе, говедо! - обърнал се капитанът към първия старшина.-Защо плачеш? -Гледам аз - дамаджаната с бозата строшена, тавата с банички - изядена и сърцето ме заболя. Седя и чакам баничарят да опече нови банички, а от очите ми текат сълзи и плачат ли, плачат ... -А ти защо плачеш, бре нещастнико? - обърнал се към втория старшина. -Гледам аз -дамаджаната с бозата строшена, тавата с банички - изядена, после се обръщам и гледам той - посочил първия старшина -нагъва последната баничка от тавата! От очите ме потекоха сълзи и плачат ли, плачат ... -А ти, бре нещастнико?! - обърнал се той към третия старшина. - Защо плачеш? -Гледам аз - дамаджаната с боза строшена, тавата с банички -изядена. Пред първия старшина празна тава с банички, пред втория -също. Сърцето ме заболя и от очите ми потекоха сълзи и плачат ли, плачат. -Ох, слава богу, че пристигнахте, другарю капитан! - въздъхнал с облекчение баничарят. - Цял ден седя и пека банички, а те - той посочил войника и старшините - само се тъпчат. Кой ще ми плати за баничките, а и без брашно останах. -Опечи ми една тава с банички и сме квит! - рекъл капитанът.- И ми дай една дамаджана с боза?! -Нямам повече брашно, другарю капитан! -И аз искам също една тава с банички - обадил се 1-ят старшина. -И аз ! - обадил се 2-ят. -И аз ! - не останал назад и 3-ят старшина. -Млък - изкрещял капитанът вън откожата си от яд.- Вие поцял ден нагъвате банички, сега е мой ред. А бре, другарю баничар, защо не вземеш тавата с баници и ги удариш по главата! Те разбиране нямат!.." -Това е краят на моята история! Харесахте ли я? Кумчо Вълчо се кискаше, засинял от смях. -Ама, че глупаци! - каза той, когато дойде на себе си. - Жалко, че нямахме тава с банички. Можеше да удариш Бай Хуан с нея! -А! Ще ви разкажа и друга история. Тя се казва:" Един жълт картон, два и ...бам!" Югото се изкашля и започна. "Три деца били големи приятели и често играели на "Криж-Миж" и "Стражари и апаши". Когато те пораснали, започнали да следват в различни университети. Единият се учил в Медицинския факултет за хирург, втория - в Музикалната академия за диригент, а третия - във Военната академия за офицер. Един ден, след много, много години, тримата стари приятели се събрали отново. Сега те били мъже с респект в обществото и имали семейства. -Елате в моята къща! - поканил на гости своите приятели хирургът. -Ще хапнем, ще пийнем и ще побъбрим за старото време! Приятелите му с радост приели поканата му. Дошла вечерта. Офицерът, който вече станал капитан, и диригентът тъкмо се канели да почукат на вратата, когато отвътре се чули женски крясъци: -...Как се осмеляваш да каниш приятелите си на гости?! Нима забрави, че е купонна система? Виж хладилника - за нас няма ядене, та за чужди хора ли?! -Но, скъпа! - опитал се да протестира докторът.-Те не са дошли за ядене. Само ще побъбрим! -Тогава ще си бъбрите навън! - изкрещяла жена му и захвърлила една тежка ваза по него. За щастие лекарят имал тренировка и се измъкнал навреме... -Съжалявам, приятели, но жена ми е истинска вещица! -Нищо - рекъл диригентът.- Хайде да отидем вкъщи. Моята жена ще ви посрещне с отворени ръце! Тук музикантът сгрешил в оценката си, защото вместо с отворени ръце, жена му го посрещнала с отворена ... уста и пред къщата им се събрала любопитна тълпа. -Чума да те тръшне, проклетнико. Ние нямаме трошичка да сложим в устата си, а той злодеят води на гости другарите си ... Диригентът потънал в земята от срам ... -Да се махаме! - извикал той.- Не знаех, че жена ми е била такава пепелянка. Тримата приятели се насочили към къщата на капитана. За голямо учудване на диригента и хирурга, съпругата на капитана ги посрещнала така, сякаш били най-близки роднини. -Сядайте, разполагайте се - посочила тя меките фотьойли.-Чувсвайте се като у дома си! Аз ей сегичка ще донеса мезето и ракийката! Мъжете се отпуснали и взели да си разказват за случки от миналото ... Не се минали и 5 минути и жената се върнала с поднос със ситно нарязана домашна луканка, 3 чинии със салата от домати и краставици и нарязан на кубчета и сърпове кромид и изстудена ракия. -За ваше здраве, уважаеми гости! - рекла жената и им напълнила чашите.-Нека вашите съкровени мечти станат действителност! Извинете моята скромна личност, аз ще се върна в кухнята и ще приготвя вечерята! Съпругата на военния се обърнала и замарширувала към кухнята. Докторът и диригентът останали с отворени усти. -Твоята жена има превъзходни маниери! Истинска благородна дама!- похвалили те приятеля си.- И най-важното, че те слуша, а не като нашите усойници! Офицерът изпъчил гордо гърди и само се усмихнал. И ако приятелите му си мислели, че това е всичко, те се заблуждавали жестоко! Не след дълго била поставена вечерята. Тя била нещо невиждано, нещо нечувано. С една дума рядко кулинарно чудо! На нея били сервирани най-екзотични храни - като започнеш от печени пъдпъдъци и черен хайвер и завършиш с филе от акула и стриди от далечна Скандинавия. Мъжете поляли обилната вечеря с няколко бутилки руйно вино и скоро търбусите им се напълнили до пръсване! След вечеря мъжете се отпуснали в меките кресла и запушили скъпи кубински пури. -О, чувствам се като на 7-то небе! - рекъл диригентът. -Твоята жена е безценно съкровище! Как я възпита? Моля те като стар приятел! Кажи ми тайната! -Няма никакво тайна! - усмихнал се военният. -Един ден се връщам от Щаба на армията и гледам котката легнала в любимото ми кресло. Аз хич не си плюх на ръцете и я изритах с тежката си кубинка. Прибирам се на следващата вечер - същата история! Сграбчих котката и я изхвърлих през прозореца! На 3-я ден отново заварих котката да лежи в креслото ми. Един ден предупреждение, два дни, и на третия - тоягата! Извадих аз пистолета и й пръснах черепа! -Какво общо има това с жена ти! - недоумявал диригентът. -Жена ми вече има 2 жълти картона. На третия - червен. А тогава тя е вън от играта! - той се потупа по кобура. Тримата приятели се смели, докато изпопадали на земята от смях." Е, това беше историята! -Това беше поучителна история - каза Кумчо Вълчо.- Жалко, че Бай Хуи не беше тук да я чуе, защото вече има два жълти картона. Следващият път ще бъде червен, а тогава ... - престъпникът разкърши ръцете си и ставите му запукаха. - Така ще изпукат костите му! -Слушайте, хайде да идем в Булонския лес - предложи неочаквано Борето.- Искам да видя травестите! Някои разправят, че имали цици като истински мадами, а в същото време били мъже! -Моли се да нямаш такава приятелка - рече Кумчо Вълчо.- Защото един ден можеш да се напиеш и сетне ще те ... отпори отзад така, че ще ти изскочат звезди посред бял ден! Всички се разсмяха и Борето потъна в земята от срам. -Не е смешно! - добави престъпникът и се намръщи.- Човек никога не знае какво е приготвила съдбата. Виж ме мене! Пред мен се разкри бляскавото бъдеще на престъпник, но един ден пясъчната кула се срути и се оказах тук. Повярвайте ми, в Югославия думата ми тежеше! -Занимавал ли си се с някакви спортове? - запита Дани.- Имаш фигура на спортист - щангист или борец! -Като малък се занимавах малко с бокс, после като попаднах в ТВУ-то - той се засмя - счупих врата на един възпитател. Ела, да излезем навън. Ще ти покажа някой удар. Аз съм сигурен, че можеш да размажеш физиономията на глупака! Групичката стана и се отправи към Булонския лес. До срещата оставаха няколко часа. Забързани французи се спираха и учудено наблюдаваха малката групичка. Висок, мускулест мъжага подскачаше като див козел насам-натам, нанасяйки тежки удари на своя въображаем противник. Още по-смешно беше младо момче, което подскачаше като декоративно петле около него и се опитваше да му подражава. Сцената беше наистина комична и не остана някой да не се усмихне ... Малката групичка скоро стигна до Булонския лес и се разпръсна... | |
|
© Кольо Карпела All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Хареса ми! Написано е с приятно чувство за хумор и с много образност.
Поздрави!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
А и междудругото ако някои е бил във Франция във началото на 1990 не може да не е чул за Кумчо Вълчо.Колкото до Баи Хуи, тои е творба на моето въображение...