Feb 15, 2022, 8:20 AM

 Пеперудите в стомаха правят пакости 

  Prose » Fantasy and fiction, Humoristic
1286 1 0

The work is not suitable for people under 18 years of age.

Multi-part work
46 мин reading

Пеперудите в стомаха правят пакости 
   

Звукът от завъртането на ключа и отварянето на вратата, предизвика в нея усещане на отрезвяване, сякаш я извади за миг от болезнения свят в който бе попаднала. Стаята, леглото на което лежеше и обстановката, сега изглеждаха студени. И въпреки, че камината гореше- в душата и бе пусто. Казват: „болката пречиства“ , мислеше тя, но това за нея не бе болка, а кървяща рана в сърцето. Почти физически я усещаше.
Потърка лице и се ослуша. Стъпките в коридора се сляха с шума от вятъра навън. Есен дъждовна, мрачна есен, носеща носталгия, тъга и в същото време красива. Мислеше, а гледката през прозореца я отдалечаваше за миг от това, което бе в сърцето и.
Стъпките приближиха. Вратата се отвори бавно.
-    Спиш ли Ю ? – попита я Джи
Спогледаха се. Срещнали погледи за миг. Приятелство и близост. Нима можеше да я излъже. Извъртя глава и отново се загледа в есента от вън.
-    Просто си лежа. Имам нужда да лежа. Тялото ми го иска, така ми е по-добре.
-    Но ти си тук затворена от няколко дни. Опитай се да го забравиш! Хайде виж, не е станало нищо! Може просто да му се е наложило да замине без предупреждение!
-    Не Джи! Сигурна съм! При последните ни срещи усещах, че се отдалечава! Разбираш ли! Присъстваше само с тялото си! Мислите му бяха другаде. И после, когато отидох до тях да го потърся, онази ми каза, че е заминал!
-    Ставай Ю! 
-    Не искам! Знам, че е глупаво да лежа тук, да се самосъжалявам, но повярвай ми, така се чувствам най-добре! Съзнанието ми препуска! Мислите ми рисуват продължение на нашата връзка! Мечтая да го видя отново! И знаеш ли?! В тази мечта, точно преди да сме отново заедно, нещо в мен изкрещява- „ Няма го!“
Ех Джи! Той казваше, че ме обича и аз му вярвах. Зная не съм богата, нито пък – бляскава красавица, но си мислех, че топлината и спокойствието, което изпитвах са взаимни!
-    Спри! Облечи се! И да тръгваме! – каза Джи, като посочи с пръст нахвърляните дрехи върху стола. Ю я погледна с отчаяние, но Джи не отмести поглед , а само каза: 
-    Веднага!
Ю се изправи, дотътри се до купчината дрехи, взе блуза и панталон, нахлупи шапка, уви шал, изправи се и с досада попита: 
-    Доволна ли си сега? Къде ще ме водиш?
-    Доволна съм. – каза Джи- ще те водя навън, толкова навън, колкото пожелаеш, а дори може и да го срещнем някъде.
Настъпи мълчание. При тези думи на Джи, Ю замръзна. Бе започнала да осъзнава, че изпитва неприязън към него, заради това, че я изостави. Но не сподели това, само въздъхна, кимна с глава и я последва към входната врата.

Качиха се в малката кола. Джи запали. Колата изръмжа, маневрира и излязоха на пътя. Потеглиха. Вятърът се беше усилил. Плавно се носеха по шосето. След още няколко километра щяха да излязат на магистралата, но Джи пропусна отбивката и продължи през горският път, като все повече и повече увеличаваше скоростта. Ю мълчеше. Високите скорости я плашеха. Осъзна обаче, че с всяко плъзване на стрелката се чувства все по – добре и по – добре. Пътят бе прав в тази отсечка, нямаше завои и те виждаха в перспектива километър напред. От ляво в далечината Ю забеляза спрял микробус на човек, който продава домашни сладка. Скоростта на Джи, ставаше все по – голяма. Ю усещаше, как от тази скорост гърбът и е залепен за седалката. Джи настъпи газта и в този момент Ю изкрещя: 
-    Внимавай Джи бурканите! Вни.....

Колата излетя. Първо се отлепиха предните колела, след това и задната част на колата.
Издигаха се.
-    Но Джи как?!
А Джи само се усмихваше. Бе загледана напред и от време на време поглеждаше нагоре към небето.

Издигаха се все по – високо и по- високо. Слънцето отдавна бе залязло и около тях бе мрак. Ю все още се опитваше да обясни на себе си, дали бе сънувала, че колата се понася и излита към небето или все още пътуват по магистралата. Докато часът на истината дойде. Изведнъж почувства тялото си съвсем леко, предпазният колан се отпусна при поклащането. Тя погледна през прозореца – безброй звезди трептяха около тях, а телата им пулсираха. Те стояха безмълвни в безтегловност. Бяха в откритият Космос. 
-    Дишам – каза Ю – казват, че тук не може, поне така... в кола? В най – обикновена кола? Осъзна че по бузите и се стичат сълзи. 
Джи мълчеше загледана в пространството. Време. Земя. Движение. Надпревара. Постоянно надбягване. Има моменти и на планетата от която току що излетяха в които тези изброените губят смисъл. За всеки отделен човек, точка в съзнанието, точка която по – скоро помни със сърцето и понякога толкова необяснима. Може да е само поглед от някого, предмет, природа, а сякаш се сливаш с тях завинаги.
-    Спокойно Ю – промълви Джи – готова ли си?
-    Готова за какво – попита Ю истерично
-    Погледни, огледай се, виждаш ли? Започва нашето пътешествие! Къде искаш да отидем?
-    Джи! – изпищя Ю – ние сме в открития Космос и нямам никаква идея, къде можем да отидем!
Ю започна да хлипа, нямаше никакво намерение да спира риданието си. Погледна с ужас към Джи, която вече се подготвяше за нещо, което още повече я ужаси. На мястото в колата на което се намираше волана, сега имаше някакви странни уреди. Джи натисна едно копче. Копчето към Вселената. Около тях заваляха милиони звезди, всъщност не валяха, просто скоростта беше толкова голяма, че приличаха на падащи звезди. „ Каква красота – помисли си Ю, бе спряла да плаче и удивена наблюдаваше около себе си. Спокойствието започваше да я завладява. Нямаше мисли. Само едно блаженство от пътуването в душата и.
Джи бе започнала да намалява скоростта и сега Ю се наслаждаваше на блещукащата феерия от нови светове.
Усетиха потропване по задното стъкло. Инстинктивно се обърнаха. Нищо. Но ето отново. Този път Ю забеляза малка котешка лапичка отляво на стъклото, след миг тя изчезна. Започна да се оглежда. Точно когато и се стори, че вижда очертанието на котка в далечината чу писъкът на Джи. Стресна се и погледна напред. Гигантско кълбо прежда срещу тях. Лилаво – синьо кълбо прежда, голямо колкото малка планета. 
-    Не мога да контролирам колата! – каза Джи
Ю забеляза да се приближават и други летящи котки. Грациозно се движеха в пространството около тях и ги обкръжаваха , а колата продължаваше да се движи към пухкавата планета. Изненадващо бяха наобиколени от хиляди котки, които с невидима сила управляваха колата към кълбото. Тези мяукащи създания се движеха успоредно с тях и сякаш плуваха в пространството.
Кацнаха на планетата кълбо, но колко невероятно изглеждаше тя! Навсякъде имаше стърчащи власинки, които приличаха на дървета. Тук – там се забелязваха предмети – захвърлени столове и дивани. Под невидимата сила на котките, Джи и Ю излязоха от колата.
-    Контролират ни със силата на мисълта – каза Джи – интересно, къде ли ще ни отведат!
Продължиха да вървят, заобиколени от всички страни от котки, докато не забелязаха в далечината голяма къща. Отдалече личеше, че е обитавана от пухкавелите. Виждаше се как излизат от вратите и прозорците. Котки имаше навсякъде, но не виждаха никакви други човеци.
-    Дали ще срещнем други хора? – попита Ю 
Джи си пое въздух да и отговори, но вместо нея заговори една от котките:
-    Мяу, мяу, мяу! Какво си мислите, че правите!
                             Летите в Космоса сами
                             Две смешни палави жени!
                              На наша територия дошли
                              За мишки даже не помислили
                              А колко страстно ги обичаме
                              Когато видим някой да лети
                              С мустачки чуваме дори
                              Че идва той на нашата планета
                               Но не да мърка и да меси 
                               А само за да разгневи 
                               Кралица Темпъл до зори!
Въведоха ги в котешката къща. Докато вървяха по тесния, тъмен коридор, хиляди светещи котешки очи, бяха вперени в тях. Очи навсякъде. Една врата се отвори и от нея проблесна светлина.  Влязоха вътре. На един голям фотьойл в средата на стаята седеше трицветна котка. Фотьойлът бе порядъчно издран от двете страни. Когато Джи и Ю влязоха, всички котки настървено се изправиха и започнаха да сноват и подскачат във всички посоки. Мяучеха и сновяха. Трицветната котка, която седеше на фотьойла се изправи.
-    Мяу! Тихо! Какво става? – изрече котката
-    О господарке наша мустаката! 
Водим ти арестанти женски две на брой
Луда е едната 
А другата пък малко глуповата!
-    Дайте им думата! – каза котката от фотьойла
Джи и Ю се спогледаха. Първа започна Джи:
-    Здравейте котки! Къде се намираме? Коя е тази планета? И моля Ви, нека се върнем към пътешествието си. Не сме искали да Ви пречим или разгневим!
-    Е добре! – каза главната котка- ще ви обясня! Аз съм кралица Темпъл, а това е планета Темпълтиния! Тук човешки крак няма право да стъпва! Нарушихте закона, като навлязохте в космическото пространство около нашата планета. Мяу, нямате никакво право да сте тук! Какво търсехте в нашата космическа територия?
-    Ние! Ние търсим любовта! – извика Ю
-    Мяу! Намерихте я значи! Тук любовта цари навсякъде! Водете ги! От днес нататък вие сте мои арестанти!
Джи се опита да каже нещо, но не успя. Усети само как под натискът на някаква невидима сила краката и започнаха да се движат към изхода.
Излязоха от къщата, като от всички страни бяха обкръжени от котки. Направиха завой отляво на къщата и се озоваха пред друг вход. Въведоха ги вътре.
Джи и Ю останаха силно изненадани от красивата подредба на помещението. Красива стая с много растения и оправено меко легло, а на масата имаше храна.
-    Но нали казахте, че ще бъдем в затвор!? А това тук по-скоро прилича на хотел!
-    Мяу! Вие идвате от планетата Земя! Нали така? Там човеците имат котки за които се грижат добре! Нали така? И да знаете: 
Каквото човек в живота дава
Обратно това и получава!
Какъвто е за котката затворът на Земята
Такъв ще бъде той и тука за отплата!
-    Е добре гостоприемни котки! Благодарим ви за това! Но ние искаме да продължим нашето пътешествие! Моля ви пуснете ни!- каза Джи
-    Мяу! Това може да го реши само кралицата наша мустакатата Темпъл! Тя ще каже кога да си тръгнете. Най- вероятно тогава, когато вашата присъда изтече!
-    Но ние не сме направили нищо! Откъде да знаем, че е забранено да се навлиза във вашето космическо пространство! – замоли се Ю
-    Постойте тук! Ще видим какво ще реши утре нашата кралица- мустакатата Темпъл!
Минаваха дни и нощи! Джи и Ю живееха в котешкият затвор. Получаваха всичко което пожелаеха, сякаш със силата на мисълта. Говореха много, смееха се и плачеха на историите и спомените, които имаха заедно. Често към тях се присъединяваха и някои от котките, които ги слушаха с изумление. Приятелството което ги свързваше, бе започнало отдавна. Не случайно Джи първа се притече на помощ на Ю, когато разбра, какво се е случило. Понякога знаеш и усещаш със сърцето си, когато срещнеш един човек, че трябва да бъдеш приятел с него и за добро или за лошо да му помагаш. Това усещаше Джи към Ю. Нейната чувствителност и преданост много често я изумяваха.

Може би бяха минали години на планетата Темпълтиния, когато един ден при Джи и Ю влезе самата мустаката Темпъл.
-    Мяу, мяу, мяу! Как сте момичета? – запита ги Темпъл – Как живяхте в затвора? Взехте ли си поука, за да не попадате в затвор занапред?
Ю подскочи като ужилена и запита: 
-    Добре! Разбира се, че си взехме поука Кралице Темпъл!
-    Мяу, е добре! Смятам да ви освободя за добро поведение! Моите котки са много доволни от вашите истории. За награда ви позволявам да си подострите ноктите на моят трон!
-    Няма нужда Кралице Темпъл – каза Джи – Ние нямаме такива нокти, каквито има Ваше превъзходство!
-    Е както желаете! Колата ви чака отвън! Само моля проверете, дали някой от моите поданици не се е скрил някъде в нея. Довиждане!
-    Довиждане Кралице!

Да се излети от планета Темпълтиния не бе никак трудно. Джи просто хвана едно влакно и шофира по него, докато най-сетне не се виждаха никакви котки. Ускори и излетяха. Как се кара кола върху влакно прежда знаят само Джи и Ю. Безспорно това приключение бе предприето от Джи, но и Ю имаше какво да предложи. 
След като отново се движеха из откритият Космос:
-    Хубаво би било да послушаме малко музика- каза Ю – Ще можеш ли да хванеш някакъв радио сигнал? 
-    Земен едва ли – отговори Джи – вече сме много далеч от нашата планета, а предполагам от котешко мяукане ти е дошло до гуша. Но можем да се опитаме и да се отбием за едно питие.
-    Къде? 
-    Скоро ще стигнем, имай търпение.
Ю се загледа през прозореца. В далечината се виждаше красива цветна галактика, точно такава каквато бе и на снимките от телескопи на Земята, но да летиш така из открития Космос и да я виждаш бе прекрасно.
След известно време пред тях се откри Зелена планета. Досущ като Земята, но зелена, ярко зелена. От Космосът трудно можеха да преценят, дали цветът и е от растения или нещо друго имаше там. Гравитацията на тази планета бе силна. Джи изключи мотора на колата. Носеха се с бясна скорост. 
-    Ще се разбием ли Джи!? – изпищя Ю
-    О Ю, имай ми доверие, след малко кацаме!
И наистина, преминаха през първият слой на атмосферата на планетата и осъзнаха, че зеленото всъщност са облаци, гъсти облаци, а под тях бе океан.
Още няколко секунди и ще се разбием – мислеше Ю – няма да можем да издържим нито ние, какво остава за колата, тя ще е на парчета. И точно в този момент, когато отчаянието я завладя напълно, Джи натисна някакво копче и от багажника изскочи парашут. Понесоха се над безбрежният океан. Бавно летяха все по – надолу и по – надолу. Логично по землянски започнаха да се оглеждат за суша, но очите им трудно биха могли да определят, какво е суша, не за друго, а защото цветовете на тази планета бяха съвсем различни от земните. Този безбрежен океан под тях бе розов и те наистина не знаеха, ако има суша изобщо, какъв би бил нейният цвят.
Странно нещо е човекът. Понякога вярва на такива големи небивалици – мислеше Ю – небивалици в чисто човешки план: дребнави интриги породени от злоба и завист, способни да вгорчат живота на някого, само защото в един момент е бил по – добър от някой друг, а ако разкажа на някого за това, което виждам в момента, ще ми се изсмеят. Добре че поне Джи е тук и може да потвърди. Дали ще се върнем някога на планетата Земя – въздъхна Ю, като не осъзна, че го изрича на глас.
-    Какво? – попита Джи – не се при...- О Ю! Виж! – посочи Джи с пръст надолу. 
В далечината се виждаше нещо синьо, приличаше на бряг, гален от розови вълни. 
Дали, ако е бряг – мислеше Ю – ще има други хора или човекоподобни. От колко ли време пътуваха вече. В котешкият затвор, сякаш времето бе спряло. Погледна към Джи, лицето ѝ бе същото. Такова каквото бе и когато излетяха от Земята. Но в откритият Космос времето не бе същото, като това на родната планета. Земята ги караше да мислят по различен начин. А сега бяха само двете. Други човешки същества нямаше. Нямаше го онзи момент, когато внимаваш някой да не те подведе, когато се замисляш дали историята, която чуваш е истина. Сега съществуваше само онази благост, че няма кой да те ядоса. Защото присъщо на човешките същества е желанието да се съревновават във всяко едно отношение, но когато обстановката е космическа, нещата са съвсем различни.
„ Ех, ако можеше всеки човек да види, това което виждаме ние с Джи в този момент. Щеше да забрави за всичко дребнаво и глупаво на Земята. Когато си в пространството и не знаеш, какво ще се случи в следващият момент, единственото което искаш е да послушаш малко музика.
-    Ще се опитам да паркирам. – каза Джи намигайки – едва ли ще има други коли наоколо. Да видим, къде сме попаднали. Или ще са по – интелигентни или безгръбначни. Някъде по – средата, едва ли, Земята е далеч. 
И тя наклони колата надолу, така че да може по- лесно да се приземи. Леко се разлюляха, предните колела стъпиха на повърхността. Вдигна се прах, но не синя както очакваха, а сякаш милиони кристалчета покриха предното стъкло. „ Навярно тук се раждат дъгите“  - помисли си Ю – „ Многоспектърни дъги, от тези кристалчета, които са тук на тази повърхност“. Погледнаха нагоре към зелените облаци. Светлина разбира се, но тук не грееше едно слънце, а около оста на планетата в много симетрична окръжност светеха девет слънца. 
Какво е тук? Какво е сега? И кои сме ние изобщо? Тези въпроси са занимавали човешките същества от векове. Всеки човек е една отделна Вселена, знае се това. Всички очи виждат различно. Всяко сърце обича по различен начин. И въпреки това повечето хора в живота си искат едно и също за себе си. Всеки се стреми да живее добре, да има колкото се може повече материални блага- Да ни видеха сега, далече навътре в Галактиката, колко незначителни изглеждаха тези земни скъпоценности.
-    Не сме се хранили скоро – замислено каза Ю 
-    Да Ю права си, последно хапнахме при котките, ако питаш мен аз бих пийнала нещо. Това пътешествие ни кара да забравим за храната. Не се чувствам особено гладна. Хайде да излезем, да видим какво има тук.

Когато стъпиха на повърхността на Зелената планета по обувките им се налепиха същите тези кристалчета, по дрехите също и те започнаха да светят, като звезди. Спогледаха се.
-    Изглеждаме красиви Ю – усмихна се Джи

В този момент отнякъде прозвуча музика. Погледнаха в тази посока от която идваше звукът. И разбира се Джи, като по – дейна, забърза стъпка натам, а Ю я последва. Повървяха стотина метра по синя пътека. Всъщност не пътека, а нещо като бряг. И след тези сто метра започнаха да различават странни растения. Гора от огромни дървета стоеше пред тях, а музиката се усилваше. Звукът сякаш идваше от съвсем близо.
-    Страшно е Джи. Това прилича на джунгла, може да е капан. Не желая да влизам в тази гора. И тази странна музика, звучи като нещо, което съм чувала преди много години. Хайде да се връщаме! Помниш какво стана, когато бяхме при котките! Моля те Джи!
-    Не! Стигнахме до тук и няма да си тръгнем! – троснато отвърна Джи – не исках да те заговарям на тази тема, но Ю, една от причините заради които той си тръгна е твоята притеснителност и боязън. Така мисля Ю. Не ми се сърди. Сега отивам натам – посочи с ръка Джи – ако искаш идвай с мен, ако не чакай тук. И да знаеш! Предците също са се влюбвали! Така че би било интересно, може да видим влюбена двойка, което според мен, ще е нещо по – познато, а в същото време изумително и удивително за чужда планета.
И Джи забърза към музикалната джунгла. Преди да навлезе навътре се обърна и видя как Ю с колебание тръгна към нея, блещукаща и цветна. Джи се усмихна, когато Ю бе съвсем близо я хвана за ръката и бързо се шмугнаха в гората.
Този звук! Идващ все по – близо и по – близо и тези гласове, сякаш някакъв невидим хор пееше. Ю помести едно гигантско листо и пред очите им се показаха стотици хора, човеци също като тях, които танцуваха и пееха, но така и не виждаха от къде идва музиката. Сякаш себеподобните им с движенията си създаваха звукът. Тези хора, човеци като тях двете се движеха плавно, сякаш изпълняваха движения от някое бойно изкуство. Всеки в своя ритъм. Джи помаха на една жена, която бе близо до нея, но жената не я виждаше. Всички останали също изглеждаха сякаш са в транс, никой не им обръщаше внимание. Двете с Ю се спогледаха и сякаш само с поглед се разбраха, тези хора, тези движещи се тела наистина бяха от друга планета. Телом приличаха на земляни, но душите им бяха някак различни. Стотици танцуващи души. Оглеждайки обстановката наоколо Ю разбра какво не е наред. Дърветата, които заобикаляха тези същества, също се движеха в ритъм, също танцуваха като хора, клоните и стеблата плавно се повдигаха нагоре и надолу. Двете с Джи бавно започнаха да се разхождат измежду тези същества. На вид изглеждаха подобни едно на друго- еднакви прически, еднакви дрехи. Правеха впечатление очите им, ясни светещи очи, немигащи и сякаш невиждащи. Ю се загледа в едно танцуващо момче. Стори и се красиво, незнайно защо. На пръв поглед по нищо не се отличаваше от другите, но на нея и се стори някак различен и красив. Забеляза някаква странна светлина, която се излъчваше от корема на момчето. Пак погледна лицето му. Загледа се в празният поглед. За секунда и се стори, че той примигна, нещо проблесна и сякаш от корема му излетя пеперуда. В първият момент Ю не осъзна, че той я гледа, а светлината в корема му става все по – силна и по – силна. Той спря. Спря да се движи и погледите им се срещнаха. Ю остана като вцепенена. Момчето я гледаше с изумен поглед, а светлината която излъчваше бе толкова силна, че осветяваше почти цялата местност.
-    Здравей – изрече Ю – но той не и отговори, а само започна да се приближава към нея.
Този път не Ю бе изплашената. Джи се вцепени, не бе виждала такива очи. Ретината на момчето светеше, но това което най – много я изплаши бе, че останалите хора, ако можеше така да ги нарекат, също спряха да се движат и впериха погледи в тях. Започнаха да ги обкръжават.


Колко време мина откакто ги няма!? 
Събудих се, още бях под влияние на съня. Какъв сън само! Джи и Ю плуващи из Андромеда. Колко щастливи изглеждаха тези гигантски момичета в красотата на тази Галактика. Сред морето от звезди и планети те се бяха гмурнали и сякаш изпълняваха собствен танц. Опитах се да ги повикам, но не можах само наблюдавах движенията им. И тогава се появи той. Още по - голяма мъжка фигура ги доближи и започна да плува с тях.
Андромеда – или още наричана „ Кърмата на Хера“, най – близката Галактика до нашата. Там ли сте наистина момичета?! Тук е доста студено в момента. Търсим ви. От месеци сте обявени за издирване. Не можах да го изрека, сякаш нямах глас. Добре дошла в реалността. Тези приятелки или са много далеч или...
-    Хайде Темпъл закуска!
Видях как котката се показа от вратата на стаята и с големи подскоци влезе в кухнята. Лакомо започна да се храни. Загледах се през прозореца. Снегът бе натрупал около петнадесет сантиметра. Слънцето изгряваше. Видях фарове да осветяват улицата пред блока. 
Идваш значи. Изпитвах съмнение, че ще се появиш, но този път няма да се карам с теб. Кратко и ясно, ще ти кажа, какво мисля.
Видях как той бавно слезе от колата. От самите му движения личеше, че идва без желание. Застанах до входната врата.
-    Влизай – казах тихо
Погледна ме. Не помръдваше поглед. Странен стоманен поглед. Сякаш ме проучваше до колко съм склонна да го приема в домът си. 
-    Очаквах те отдавна. Смятам, че ми дължиш обяснение. Знаеш, че не желая да ставам част от това. Все пак Ю ми е приятелка! Защо?
-    Готова ли си за истината? – попита ме без да ме погледне, само отмести глава.

Кимнах.
-    Е добре. Ще ти разкажа. Може да останеш шокирана от този разказ, но ме изслушай до край. Като за начало, познавам Джи от съвсем различно място и време. Съвсем друга Галактика. Ние сме пътешественици, нещо като събирачи на данни за други светове. Дойдохме на Земята за да ви проучим. В технологично отношение напредвате, но има нещо което ни вълнува повече. Това което наистина ни интересува са вашите чувства, както вие ги наричате. Във вашият свят съществува голямо противоречие. – замълча за миг загледан, пое си дъх и каза: 
-    Обичам – вие казвате – Обичам те, но знаеш ли в света от който идвам аз, значението на тази дума е като определение за цялата ни планета. Ние не се делим. Но това, което тук ми направи по – силно впечатление е омразата, която сте склонни да изпитвате един към друг. Доста често се лъжете взаимно, а най – стряскащото е, че използвате и това, което наричате любов за да мамите. Омагьосан кръг от който трудно се излиза. Аз дойдох тук за да играя тази игра. Съжалявам, че изричам това, но Ю бе жертвата. На вашата планета играем по вашите правила. Проблемът при вас е материята. Обичате да докосвате, да притежавате, да имате и знаеш ли, много често възприемате ближните си, като притежание, не случайно при вас така наречените „чувства“ много често се появяват там долу, където са органите за размножаване. Доста първична планета наистина. Знам, че ще ме упрекнеш, като ми кажеш, че не всички земляни са такива, но повечето дори правят бизнес с телата си. За нас това е непонятно. Искаме да разберем, защо сте толкова зависими от материята. Вие и вашият свят сте изградили стандарт и повечето от вас с всички сили се стремят той да бъде колкото се може по – висок. По това се цените. Е разбира се има изключения. Понякога ставате прозорливи и наистина се обиквате. Интересното за нас е и това, че въпреки всичката материя, която ви заобикаля има случай в които половите органи, сърцето и мозъка стават едно. Така наречената ваша любов. Това вече ви доближава до нас. Ю е още много млада. Съжалявам, че я нараних, но тя ще стигне до любовта. Това, ще бъде подарък от мен за нея. И още нещо – вглъбени във външното забравяте, че ви е дадено да бъдете творци. Имате нужда да докосвате, да виждате и чувате за да повярвате, но знаеш ли, за нас вашето въображение също е сетиво.
-    Извинявай, че те прекъсвам, но моля те обясни ми. Ти нямаш ли нужда от храна? От покрив над главата си. Смятам, че си разбрал, че ние съществуваме благодарение на материята. 
-    Ще ти отговоря. Там от където идвам не са ни нужни тела. Ние сме астрални същества. Тук се материализирахме за да осъществим контакт с вас. Знаеш ли за всичко са виновни Адам и Ева, но както и да е. Не искам да мислите, че ви упрекваме, това са безпристрастни наблюдения. Интересува ни най – вече, защо толкова лесно сте склонни да изгубите онази Божествена частица във вас, а след това имитирате, че я имате. 
-    Ю носи в себе си Божествената частица, но ти я нарани! 
-    Казах ти – играем по вашите правила
-    Единственото което разбрах до тук е това, че вие ни шпионирате. Не! Още по – лошо, ровите в душите ни. Но знаеш ли!? Това което не сте разбрали е, че повечето от нас се борим да бъдем цялостни. Това означава да живеем в хармония, както с външният материален свят, така и с това, което е вътре в нас. Давате ли си сметка, какви усилия са нужни за да оцеляваш в този свят и не го казвам, защото се оплаквам или изнемогвам, а защото ми се стори, че ни осъждаш. До колкото разбрах във вашият свят е съвсем различно.
-    Искаш ли да те заведа при тях сега? Аз знам, къде са. И смятам, че ще останеш изненадана и в същото време очарована.
-    Не съм сигурна, че искам да отида където и да било с теб след този разказ.
-    Както пожелаеш. Смятам да си вървя. Някой ден може и да довършим разговорът си.
-    Ако тръгна с теб, това ще даде ли отговор на въпросите ти за човешкото щастие и природа? 
-    На тези въпроси може да отговори единствено това, което вие наричате време. Информацията която ни бе нужна вече я имаме. Ако тръгнеш с мен, ще можеш да отговориш на много от въпросите, които ти сама си задаваш. Обещавам ти приключение! Е?
Отворих шкафа в който държах котешката храна, изсипах от нея още малко в паничката и за миг се загледах в котката. Стори ми се, че тя се усмихва. Пухкавото същество сякаш прочете мислите ми. Приближи се и започна да се гали в краката ми.
-    Е? – повтори той – Ще тръгваме ли? 

Взех якето си и го последвах.


Космос. Човешко. Еволюция. Милиарди години еволюция и ето ни сега в откритият Космос. Ако някой ми бе казал, че ще се кача в кола досущ, като тези които се движат по улицата и след известно време, ще наблюдавам Земята от Космоса... Не е за вярване! Джи и Ю в какво ме забъркаха. Сега пътувам из Галактиката с бившият приятел на Ю и дори не знам дали е искрен. Спомените нахлуват в главата ми. Аз, Джи и Ю колко щастливи мигове сме споделяли заедно. Та нима една Вселена може да ме изплаши да спася това приятелство. Но ако Джи наистина е астрална, както казва той? Хъм... И сега като се замисля, наистина тя винаги е била най – умна от трите ни. Почти невероятно смела, остроумна и логична, а Ю чувствителна, тиха и скромна. Ако той казва истината е разбираемо, защо точно тя го е привлякла за този коварен експеримент. Ю с нейната фантазия. Въображението – каза той, това което тя притежава в изобилие.

Прелитаме покрай милиарди звезди и гигантски космически джуджета. Така загледана в тях си спомних за себе си. Тялото ми стои в тази кола, но умът ми трудно приема гледката. Стори ми се, че видях котка. Летяща котка в пространството. Погледнах към него. Усмихваше се.
-    И ти ли я видя? – попитах
-    Видях я – каза той – близо сме до Темпълтиния – планетата на котките. 

Изведнъж една голяма трицвена котка изскочи пред колата. Между безбройните звезди това малко животинче изглеждаше, като космонавт само, че без скафандър.
-    Това е Темпъл – каза той – самата господарка е дошла да ни посрещне. Нейно Величество – Кралица Темпъл!
-    Хм, наистина изглежда великолепно! 
Проехтя котешко мяукане, не по – скоро кънтеше!
-    Мяу, мяу, мяу! Кои сте вие? И защо нахлувате в моето космическо пространство? Забелязах ви отдалеч! Мъж и жена в смешна кола,
                                           Любовници навярно са
                                           В космическата тишина
                                           Усамотение дошли са да намерят
                                           Но май Кралица Темпъл
                                           Ще вземат те да разгневят
                                           С раздяла явно те ще заплатят
-    Темпъл не ме ли позна? – каза той
Котката се приближи. Вече стоеше на предният капак на колата, излегна се и се взря в него.
-    А спомних си – лениво каза тя – ти беше онзи космически космополит, ако мога така да се изразя. Мяу, коя е тази?
-    Приятелка, ако ми позволи да я нарека така.
-    Знаеш, че е забранено тук да стъпва човешки крак – извика разгневено Темпъл – Ще трябва да я арестувам!
-    Да ме арестуват! – извиках – Никога, никой до сега не ми е отнемал свободата, много съм се старала това да не се случва! И сега няма да позволя котка да го направи!
Темпъл се впери поглед в мен, облиза мустаците си и каза:
-    Ти много добре знаеш мила моя, че нямаш друг избор. Водете я!
Опитах се да отговоря, но от устата ми не излизаше и звук. Тялото ми също не се подчиняваше. Изведнъж вратата на колата от моята страна се отвори, тялото ми се понесе в пространството. Бях обкръжена от десетки котки, които летяха заедно с мен към огромно кълбо прежда. Те сякаш ме контролираха. Чух как Темпъл каза:
-    А сега скъпи мой космополитен приятелю те каня да изпиеш с мен чаша ракия. Това е едно от най – хубавите питиета, които успяхме да научим от земляните! Заповядай в моят дом на чаша ракия, а също така и да поговорим.
Видях как котката спокойно се излегна на мястото на което бях седяла преди малко. Колата бавно се понесе в същата посока в която летяхме и ние.
Въведоха ме в голяма красива стая. В нея имаше прозорец през, който можех да виждам, какво се случва навън.
-    Тук ще стоиш – каза една от котките – това е твоят затвор!
Завъртя се грациозно и излезе.
-    Помощ! – викнах – Помощ ! 
Но никой не отговаряше.

Шумът идваше от под леглото. Погледнах отдолу и в последният момент видях, как една мишка се шмугна в малка дупка в стената. Заслушах се. Слабо дочувах котешко мяукане. Влязох под леглото и допрях ухо до дупката. Сега вече се чуваше по – добре. Гласът на Темпъл звучеше ясно, когато изрече: 
-    Ракия! Мяу, за мен и моят гост! Веднага донесете ракията! – последва пауза, сякаш тя изчака нейните слуги да излязат от стаята – Е, разказвай, Какво става на Земята!? Какви са новините? Ще можем ли да осъществим планът си астрални?
-    Темпъл, знаеш, че е трудна задача. Земляните са своенравни. При тях в момента се наблюдава силен технологичен прогрес. Работата е в това, че този прогрес ги кара да мислят, че скоро могат и да завладеят Космосът. Някои от тях обаче се досещат, че тайната се крие в собствените им глави. Знаеш много добре, че ние можем да им покажем всичко, ако пожелаеш още сега, ще създам планета копие на тяхната, ще накарам някой от техните учени да погледне през телескопа и да я види, а те веднага ще тръгнат да я проучват. И през ум не им минава, че са господари единствено на себе си. Или по – точно казано, само и единствено на собственият си ум. Скоро ще имаме информация и от Хармония.
-    ХОРМОНИЯ! – извика Темпъл – Казва се ХОРМОНИЯ! Не забравяй това!


-    Да бягаме Ю, ще ни нападнат! – изкрещя отново Джи
Стисна силно ръката и и с всичката сила, която имаше започна да я дърпа към мястото от което бяха влезли. Буташе странните хора, които се опитваха да ги спрат. На няколко пъти се озоваваха на земята, а онези се опитваха да разкъсат дрехите им. 
-    Още малко! – извика Джи – още малко и сме в колата!
Някак се добраха до обкръжаващите ги дървета от там бягството изглеждаше по – лесно и преодолимо. Те тичаха, а клоните удряха лицата им, но най – странното бе, че сиянието, което излъчваше момчето сякаш ги преследваше.
-    Колата, бързо в колата! – изкрещя Джи – отвори вратата и бутна Ю вътре, след това тръгна към своето място, спъна се и падна на земята, преди да се изправи погледна към гората. Те приближаваха. Въпреки болката Джи се изправи, отвори вратата и влезе вътре. Забеляза, че когато набута Ю в машината, заедно с нея в колата влетя и онази същата пеперуда, която излетя от корема на момчето. 

И отново сред звездите. Летяха и мълчаха, но изведнъж това мълчание бе нарушено: 
-    Ей, вие  двете! – чу се нежно гласче – Надявам се, че скоро, ще ме отведете на по – приятно място! В тази кола не е много комфортно.
Джи и Ю се спогледаха. В първият момент не разбраха, че малката пеперуда, която пътуваше с тях говори.
-    Приказлива пеперуда – изумено изрече Ю – Коя си ти?
-    Аз съм Хормония – каза пеперудата – Хормония пеперудата, красива и нежна с бледо лилави крилца. Джи я погледна накриво. Личеше си, че присъствието и не и е приятно.
-    Смели момичета сте вие – продължи Хормония – Малко хора биха се осмелили да дойдат тук. 
-    Кои са те? – попита Ю – Човеци ли са? 
-    Почти – въздъхна пеперудата – Те са роби на тази планета. Преди много време са били като вас, но заради някаква грешка са изпратени тук.
-    Каква грешка можеш да направиш за да бъдеш наказан по този начин? Те изглеждаха, като в транс! Спират ли изобщо да се движат?!
-    О, да! Особено, когато дойде някой като вас. Те веднага ви забелязаха, ако питате мен, благодарение на теб все още сте свободни, защото ако ви бяха хванали сега щяхте да сте две танцуващи в транс момичета. Но ти успя да го впечатлиш и той ме събуди. Аз съм чувството и гъдела! Аз съм вълнението!
-    Искаш да кажеш, че ти си тази която предизвиква любовта? – попита Ю 
-    Не! Ако бях любовта нямаше да се казвам Хормония! Любовта е друга приятелка! Много често се караме с нея! Представяш ли си! Тя си позволява да ме нарича предателка! А аз какво да направя, че вие хората имате странно отношение към това което виждате! Често ме пробуждате, когато най – малко очаквам. Много често става така например: Срещат се двама човеци и аз се пробуждам, а с мен се пробужда и любовта. Известно време работим заедно и се разбираме. Двамата човеци са щастливи, но разбираш ли аз съм крехко същество имам нужда от почивка и когато всичко върви по план си лягам и заспивам за да си почина, като се надявам, че любовта ще се грижи и наблюдава нещата да вървят по план. Но не! Точно когато съм се отпуснала и спя, защото нали знаеш, всяка красавица като мен се нуждае от сън. Събуждат ме! Човеците се карат! Врагът – изневярата! Сякаш аз съм виновна, че ме будят по такъв начин! А любовта е в паника, плаче, разкайва се, изпада в гняв. И най – често си тръгва разстроена. А аз какво да правя? Лягам си отново. И знаеш ли какво?! Много съм обидена! За колежката любов, що поезия има, колко книги са се изписали, а за мен нищо! Никой, никъде не се сеща да възпее Хормония! И за това избягах. Надявам се, че вие ще се отнесете с разбиране към мен и ще ми предложите едно вълнуващо приключение! – завърши Хормония
-    Мисля, че е време да се завърнем на Земята- каза Джи – струва ми се, че там имат нужда от вас малка приятелко.

-    Влияят Темпъл! И още как! Мнозина от тях се досещат за тайната на Любовта! Колко непробудени да има сред тях, които смятат, че тя не съществува, а в същото време почти неосъзнато се надяват да я срещнат. Та на въпроса за Хормония. Знаеш колко е капризна. Не позволява да ги пробудим всички до един. Смята, че няма да има достатъчно работа, ако това стане и Любовта, ще е шеф и господар, а за нея няма да остане нищо.
-    Мяу, наистина сериозен казус! Но Хормония забравя, че те са като сестри. Не могат една без друга. Хормония винаги пробужда човеците за да видят Любовта. Ако тя не бе толкова капризна всичко щеше да е наред. И знаеш ли мили мой, твоята земна приятелка Ю, бе тук в моят затвор.
-    Ю е била тук? – възкликна той
-    Да заедно с Джи. Не очаквах да се държат толкова прилично. Забавляваха моите котки отлично! Скоро струва ми се, ще се срещнем отново. Хормония изпраща сигнали, че е с тях. Но по – интересно ми е, какво ще правим с твоята приятелка?
-    Аз вече говорих с нея, донякъде смятам, че е подготвена. Като разумен землянин се досеща, че ги чака нещо ново, ако питаш мен тя е по – загрижена, какво се случва с нейните приятелки отколкото с останалите земляни. И като я спомена се сещам, че трябва да поговорим и за враговете, знаеш: ревността, омразата, гневът. Хормония, ще бъде по – спокойна и дори смятам, че тя и Любовта, ще се помирят напълно, ако успеем да ги неутрализираме. Но въпросът е как?
Котката тихо започна да мърка. Мислеше. Отвори очи и изрече:
-    Тази която е в затворът сега, ще им каже!
-    Какво, ще им каже Темпъл? Никой землянин не би и повярвал, та дори да напише разказ за това!


И наистина сега съм тук и пиша тази история. Пиша това послание до всички земляни. Темпъл също е тук похапва  и дума не продумва. Но да продължим по – нататък в това космическо пътешествие.

Летяха Джи, Ю и Хормония. Прекрасно галактическо пространство. Ю спеше, Джи спокойно управляваше колата, докато Хормония тихо си тананикаше някаква забравена стара песен. Изведнъж Джи се сепна, почти извика. Таблото за управление угасна и тя не можеше да овладее колата. От суматохата Ю се пробуди.
-    Какво става? – запита тя, докато Хормония потрепваше с крилца кацнала на волана на автомобила и вперила поглед в пространството от хиляди светове и галактически джуджета.
-    Колата угасна – каза апатично Джи. – Загубих управление напълно, но ми се струва, че скоростта ни се увеличава, сякаш нещо ни дърпа, като магнит.

В този момент Хормония, започна да лети из колата с голяма бързина, личеше си, че търси нещо.
-    Какво има Хормония?! – в един глас попитаха момичетата
-    О, време е за битка!!! – изрече Хормония – Трябва да си сложа бойният костюм! 
-    Каква битка?
-    Ама вие наистина не разбирате! Приближаваме черната дупка в тази Галактика! Ще се срещнем с враговете! И разбира се трябва да изглеждам подобаващо! Но къде го оставих? Къде ми е...!? А ето!
Пеперудата кацна между двете седалки. Там в малкото пространство изви крехкото си телце и извади чантичка. Започна да рови в нея. Момичетата я гледаха с изумление. Хормония извади, нещо лъскаво и бавно започна да го нахлузва. Докато само красивите бледо лилави крилца щръкнаха от латексовият костюм.
-    Готово! - каза Хормония – Ето ме с моето бойно латексово костюмче!
-    Какво става Хормония?! Не знаех, че вие пеперудите се преобличате! Мислех си, че само излизате от пашкула и готово! За къде се нагласи така? И за каква битка се готвим? Какви врагове да очакваме? 
-    О, да разбира се! Съвсем щях да забравя! Чакай да видя къде съм я оставила!
И пеперудата отново започна да рови из малката чантичка.
-    Къде е наистина!? А ето я! Добре, че съм я взела! Чудесно, чудесно!
Хормония дръпна силно и от чантата ѝ изкопи една тънка сабя. Блестящо светещо оръжие.
-    Така! Вече съм в пълна бойна готовност! Ангарт! – Извика пеперудата, като зае поза и насочи сабята към космическото пространство.
-    Обяснявай Хормония! – Извика Джи – За къде се нагласи така!???
-    О, извинете ме! Невероятно, но факт! Вие нямате оръжие! Ще ви се наложи да се биете с голи ръце или по – точно казано с голи сърца! И преди да ми зададете въпросът, който очаквам, а именно – Какви голи сърца? Ще ви обясня! 
Само аз мога да виждам враговете във физическата им форма. Земляните нямат това сетиво с което да ги зърнат, но в същото време вие много добре ги усещате. Бавно, но сигурно се приближаваме към тях! И сега момичета, много внимателно ме слушайте! Време е да обмислим стратегията! Когато започнем да навлизаме е черната дупка те ще се появят. Вие разбира се, няма да можете да ги видите, затова оставете на мен да водя боя! От вас само очаквам Безстрашие, защото като добър боец неминуемо, ще раня някой от тях и в слабостта си той ще се появи пред вас в цялата си физическа форма и грозота! Но, моля ви не се плашете, само изречете: 

Ние сме безстрашни момичета!
Умни и смели туристчета
В космоса смело летим
И грозният враг ще победим!

От красотата на поезията враговете ще се вцепенят за кратко и точно в този момент започнете да ги налагате с юмруци и там с каквото можете. Другото оставете на мен!

-    Смятам, че трябва да тръгваме! Мяу, и то веднага! – Провлачено изрече Темпъл
-    Добре – Каза той – Но нека първо обмислим нещата. Да мислим рационално. Кажи ми всичко, което знаеш от Хормония, за да знаем как да действаме.
-    Мяу, мяу, Хормония изпрати сигнал, че пътува с Джи и Ю, а също така наближават Дупката. По нейни думи са готови за битка! До колкото знам са били на планетата с хипнотизираните. И знаеш ли?! Хормония е поживяла или по – точно казано поспала в пространството на един от тях. Докато не са се появили Джи и Ю и не са я събудили. Доколкото знам едва са се измъкнали от хипнотизираните.
-    Аха, но припомни ми Темпъл, каква бе историята на тези същества! 
-    Нима не знаеш!? Тук още ги наричаме – обречените земляни! Много, много отдавна тези човеци са били отвлечени от враговете за експеримент. Още древните са смятали, че могат да живеят без Любовта! Водели са битки там на Земята с тези които са вярвали в нея, но за съжаление, много от хората защитаващи я са паднали в плен! За врагът е било ясно, че те никога няма да се предадат! Опитвали да ги убият по – всякакъв начин, но те не умирали! Вярата им в Любовта ги съживявала отново и отново! Единственото което враговете можели да направят е да ги затворят на онази планета! И знаеш ли кое е най – странното!? Отначало това космическо тяло, било абсолютно пусто. Като казвам – пусто, имам в предвид, една каменна планета. На нея нямало нищо, нито вода, нито дървета, нищичко! Но когато затворили там тези земляни нещата се променили. Планетата започнала сякаш да диша! Тогава се появил и океанът и природата!
-    Ох, апчих! – кихнах – Ами сега! Темпъл спря да говори. Чуха ме.
Бавно се измъкнах изпод леглото. Седнах на земята и зачаках. Трудно е да чакаш в котешки затвор. Мъркащите приятели наистина са много тихи, когато става въпрос за това да се опиташ да чуеш стъпките им. Облегнах глава на рамката на леглото, очаквайки всеки момент, някоя от тях да влезе. И наистина, вратата се отвори. Бавно и грациозно, към мен се приближи самата Кралица Темпъл! 
-    Е, мила моя – каза тя – Сега знаеш половината от историята. Смятам, че е време да разбереш и останалата част. Но, моля те не се плаши! Съвсем скоро, ще се срещнеш отново със своите приятелки. Време е да тръгваме. Те имат нужда от нас! Безразсъдната Хормония ги е повела на битка! Трябва да помогнем! Да вървим, към колата. О, да извинявай, че не ти предложих ракия, но ще се реванширам!
Последвах тази пухкава трицветна котка. Да следваш котка е наистина вълнуващо, особено когато си на нейната планета. Вървях след нея и се опитвах да стъпвам тихо и плавно, като котка. Предусещах развръзката на тази история. Докато вървяхме астралният излезе от една от стаите и се присъедини към нас. И ето я колата. Влязохме вътре. Седнах зад шофьора, като предполагах, че той ще кара. Учудването ми бе голямо, когато на шофьорското място се настани не той, а Темпъл. Изправи се на задните си лапи, постави предните на волана вперила поглед напред и каза: 
-    Сега ще ви покажа, какво е шофиране в Галактиката! Моля затегнете коланите! Разбира се сигурна съм, нямате никакво съмнение в моето перфектно шофиране, но все пак ги затегнете добре! Време е за битка!
И така вперила поглед нагоре към необятната Вселена, Темпъл ни поведе натам накъдето би могла да ни отведе само любовта! Летяхме със скорост по – голяма от тази на светлината! Виждах очите на котката през целия път. До един момент в който се озовахме пред нещо, което на земята наричат черна дупка и колата спря.
-    Готови за бой! – извика Темпъл, като всички забелязахме, че обичайното и „ мяу“ вече липсва.
Когато изрече тези думи котката започна постепенно да се смалява, докато накрая не изчезна от погледите ни.
-    Темпъл, стига шеги – изрече той
-    Къде си? – успях да промълвя
-    Мяу! – чу се като ехтене – Мяу, мяу тук съм! Това, че не ме виждате не означава, че не съм тук! Странно нещо сте вие хората. Мяу! Приказката, че не виждате по – далече от носът си е напълно вярна! Винаги забравяте, че има неща много по – малки от вас и неща много по – големи от вас. Сега съм мъничка, като прашинка, но това не означава, че не съществувам. Така е устроена и Вселената! Вие си мислите, че тя е огромна и това безспорно е така! Но в същото време е като прашинка! Защо мили мои човеци, забравяте за това! Тук на това място малко и голямо не съществуват! Ние сме в безвремието! Трябва да почакаме малко все пак, ако желаете разбира се, ако не желаете да чакате, можем да започваме! 
-    Да започваме - какво Темпъл? – попитах аз
-    Мяу, мяу значи започваме!
Започнах да усещам тялото си по различен начин. Пулсирах. Наоколо нямаше нищо. Ако кажа, че имаше само мрак, ще излъжа, ако кажа, че светлината ме пронизваше също! Това е състояние на духът! Сякаш отново бях в училище. Плюс безкрайност и минус безкрайност. Ох, тази отсечка на дъската, колко време бе нужно за да осъзная, че това всъщност е кръг. Пътешествие с безброй лица около мен! И ето отново този глас

-    Здравей – каза отнякъде
-    Кой е? – попитах аз
Тишина, не отговори. Озърнах се. А ето ги Темпъл и той. Отново седим в колата.

-    Мяу, защо ни гледаш така ?
-    Стори ми се, че отново съм в училище 
-    Никога не съм била в училище – каза котката – Какво е това училище? Какво има там?
-    Училището е място, което дава знания
-    Знания!? – казаха в един глас Темпъл и той
-    Да, научаваш различни неща да пишеш, смяташ, четеш. Има учители и казват, ако се учиш добре, може да успееш в живота, ако разбира се придобиеш добри знания.
-    Ами ти какво придоби, какво разбра от твоето училище?
Настъпи мълчание. Замислих се. Взискателност – това е което взех от училището. Запазих отговорът за себе си. И ето ме отново в класната стая. Графиката на дъската. Нещо започна да се движи там на тази дъска. Линията се изкриви и започна да криволичи. Стори ми се, че виждам нещо. Ах, пеперуда! От къде е влязла в стаята? Кацна на ръката ми! Красиви лилави крилца, но телцето и е странно. 
-    Здрасти – каза тя
Огледах се. Съучениците ми пишеха. Един, двама отпред си шушукаха нещо и се хилеха. Никой не ни забелязваше. Осмелих се да прошепна
-    Здрасти!
-    Не ни чуват, не се безпокой! – изрече тя с нежно гласче
Започнах да се смея, защото крехките и пипала ме гъделичкаха по ръката. Никой не реагира. Сякаш не бях там.
-    Коя си ти?
-    Аз съм пеперудата Хормония
-    Изглеждаш странно, какво е това на телцето ти?
-    О, това ли! Това е моят боен костюм. Направен от специален материал за мен!
-    Да наистина и Темпъл, каза, че ще има битка! Но къде изчезна тя, къде изчезна той?
-    Спокойно! – каза Хормония – Готова ли си?! Време е! 
И излетя от ръката ми. Кацна на дъската. Бяло, прашно и бяло. Къде съм? И, защо Хормония е толкова голяма?! На ръст е колкото мен! 
-    Къде сме?
-    А, не се притеснявай на дъската сме! Какво, ще кажеш? Харесвам ли ти? Добре ли ми седи костюмът? Реших да ти се представя в този размер! Тъй като е време и скоро отново, ще се приберем на Земята, реших да те смаля до моят размер, за да ме видиш добре и да чуя твоето мнение! Е, какво ще кажеш? Красива ли съм?
-    Красива си Хормония! Но ние не сме ли на Земята?
-    Не мила моя! Или пък може би да! Всъщност ти си в своя спомен и в този ред на мисли сме на Земята! Обаче, тъй като говориш с мен, а аз отдавна обикалям Вселената – сме в открития Космос! Помисли! Най – реалното в момента и най – точно казано е, че се намираме на тебеширената дъска!
Тряс! Тряс!
-    Помощ! - Извика Хормония – Помощ! Опитват се да ме убият! Видяха ни и сега се опитват да ни смачкат!
-    Доста силно се клати тази дъска! Какво да правим? – попитах, докато наблюдавах, как пеперудата става все по – голяма и по – голяма! Хвана ме с пипълца и в следващият момент летяхме!
Никога, никога не съм си представяла, че една пеперуда, може да лети толкова бързо! Красивият полет на крилата и, ме носеше из непознат свят! Преплитаха се образи и гласове! Изплаших се, ами ако този полет никога не приключи! Завладяваше ме паника. Винаги, когато се появеше паника имах желание да прегърна котка.
-    Темпъл, Темпъл! Къде си? 
В същият миг видях очите на котката. Отново бях в колата. Темпъл, той и аз, а да разбира се и суетната Хормония. 
-    Здравейте Темпъл, астрални! – извика пеперудата – ето, че отново се срещаме! 
В този момент котката подскочи и се опита да хване Хормония с лапите си! 
-    Аааааа, няма да се разберем така! – изпищя тя – Моля те Темпъл, остави ме да обясня! Подготвила съм изненада!
И тогава до нас спря колата на Джи. Колко голяма бе изненадата ми и колко развълнувана се чувствах, когато ги видях не мога да опиша с думи. Отново трите. Няколко секунди стояхме и се гледахме през прозорците! Не знаех дали мога да изляза от колата без да бъда погълната от тази безкрайна черна яма, когато гласът на Ю проехтя в главата ми!
-    Това наистина ли е той? – попита тя – Точно до теб в колата? Какво да му кажа? Не мога да повярвам, че го виждам с теб! През цялото време сте били заедно! Мислех, че си ми приятелка! 
-    О, Ю не е това, което си мислиш! Не наистина не е!
Нямаше смисъл да обяснявам! Врагът бе дошъл! Трудно е да преодолееш ревността. Основателна или не, когато се появи е способна да разруши всичко! И точно в този момент от тази ревност дойдоха и останалите чувства
„ Никой не ме разбира“ – мислех си аз – та тя дори не ме познава, щом си мисли, че между мен и него може да има нещо! 
Имах желание да хвана Ю и силно да я разтреса! Как може изобщо да си го помисли! Бях бясна! Глупачка! 
И тогава чух писъкът на Хормония
-    Ще ме изяде! Моля ви помогнете ми! – пищеше пеперудата, докато Темпъл я подмяташе в лапите си.
-    Стига! – изрече някой – Добре, че стигнах навреме!
-    Само аз ли те чувам? – попитах без да знам кого
-    Огледай се – изрече гласът
Погледнах през прозореца, бяхме заобиколени от стотици хора на пръв поглед еднакви, които ни гледаха и се усмихваха.
-    Това са нашите „ приятели“ от Зелената планета – каза Джи – Доста ни изплашиха там
-    Ти си отново тук! – каза пеперудата – Нека те представя!
-    Представи ме! – тихо изрече гласът
-    Дами и господа! Имам честа да ви запозная или по – точно да ви представя в целият и блясък ( защото знам, всички я познават и са чували за нея)! Нейно Величество Любовта!
-    Няма ли да се покаже? – попита Джи
-    Всеки ме е виждал – изрече Любовта – Но много малко сред вас могат да ме чуят!
-    Ами тези отвън, какво правят тук? – попитах аз
-    Не се плаши от тях !- Каза гласът на Любовта – Те могат да изпълнят и най – съкровени те желания! Какво би си пожелала, точно сега?
-    Да се завърна на Земята! – извиках аз


И наистина, завърнах се! Отново съм тук. Реших да споделя това пътешествие с вас. Надявам се, че ви е било интересно! И не се притеснявайте, сега ще ви кажа, какво се случи с останалите герои. Джи и астралният продължиха да пътуват из Вселената и да я изследват. Темпъл е тук и похапва. Хормония е все така суетна и заедно с Любовта често влизат в спорове. Ю също е тук на Земята с новият си приятел, както го наричам аз един танцуващ хулиган! И последно нещо за Хормония, нещо като съвет:
Пеперудите в корема. Все съм си мислила, че отговарят за процесите, които се случват малко по – надолу. Колко често тези пеперуди се явяват наши учители, колко бързо могат да изчезнат, когато си свършат работата. Забелязали ли сте, колко бързо движат крилете си, колко са крехки. Пърхат, пърхат, но в корема, а само да можехме да ги качим малко по – нагоре! Ще ми се всеки от нас да имаше една красива голяма пеперуда в главата! Често си казваме, че когато се появят в корема, това е любовта, но само ако бяха в главата или поне в сърцето. Пеперуда в главата – не стотици, а само една – не бръмбари, а пеперуда.


 

» next part...

© Снежана Коева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??