Глава XXIV

 

   Едва дочака да се развидели и изхвърча навън. Тичаше бързо- тичаше така, сякаш трябваше да хване нещо... да го хване навреме.

       -  Как си, Капри?

   Беше неузнаваема- топло кестенява, къса кестенова коса, кристално зелени очи и топла усмивка. Да, имаше уморен вид, но от снощния... от него нямаше следа.

       -  Добре съм, Рейнс! Изглеждаш уплашен.

       -  Дали? Странно защо наистина- риторично отговори той.

       -  Защо, какво се е случило?

      -  Ами кръвта, бялата коса, припадъка- Капри се изправи- Нищо ли не помниш от вечерта?- поклати глава в отрицание- Абсолютно нищо?!?

        - Нищо, нито миг... Да не би да съм наранила някого?- притеснено попита тя.

        - Само себе си...

        - Значи всичко е наред!

        - Наред ли?! Та ти беше полужива, Капри!

        - Сега съм добре, нали... спокойно!

        - Може би е по-добре, може би е по-добре, че не помниш- вече с по-кротък глас отговори Рейнс... Въпреки това остана озадачен.

        - Като се замисля не помня целия ден, нищо... никой- в този момент внезапно се появи Лети. Направо се свлече пред тях.

        - Моля те, Капри, ела да помогнеш, Агримония е много зле!

        - Лети?- тя се доближи до нея.

       - Бързо, Капри, бързо- подсмърчаше Лети и я дърпаше, но Рейнс ги раздели и хвана Лети. Тя плачеше с глас- Ти ме предупреди, но Бран... снощи- говореше накъсано- Има кръв, много кръв... Ранил я е, слаба е... Моля те... помогни ѝ!

        - Разбира се, че ще дойда, Лети. Кажи ми – ти добре ли си?

       - Май да, главата още ме боли, но това не е важно сега- опитваше се да се отскубне, но Рейнс я държеше здраво в прегръдките си- да тръгваме!

        - Не!- отсече Капри- Ти оставаш тук- с Рейнс

        - Защооо? Сега не искам!

        - Точно сега трябва!- още по-твърда беше тя. Погледна към него, той ѝ направи знак да тръгва и хвана още по-здраво Лети.

        - Само се пази, чуваш ли?- извика той след нея.

     - Лети, погледни ме!- каза Рейнс. Очите ѝ бяха пълни, кристално сини наводнени езера- питащи, търсещи отговори, търсещи утеха- Спокойно, всичко ще бъде наред. Нали вярваш на Кпри?

       -  Без... Безусловно!- изхлипа тя.

     -  Не се притеснявай тогава! Хайде, ела с мен... Малко непредвидено, за съжаление по лоши стечения на обстоятелствата, но днес- тук и сега ти си мой гост, ако позволиш- и мой приятел- коленичи пред нея, избърса сълзите й и я прегърна още по-силно.

       -  Може ли да останем малко в градината... на въздух?

       -  Рабира се, каквото пожелаеш!

   Капри бързо вървеше по пътеката. Сякаш се носеше по нея и не след дълго беше там. Взе стълбите с един скок и рязко отвори вратата. Агримония лежеше превита на пода. Кръвта не беше никак малко, въпреки превръзката около кръста.

      -  Агримониаааа!- леко я разтърси. Тя бавно отвори очи!

      -  Кап...Капппри... Лети?

      -  Шшшшш! Добре е! Тя дойде при мен да ме извика!

     -  Тъкмо бяхме реши... решили да избягаме, но тази нощ... Ооох, беше ужасна, зловеща и мрачна нощ... беше ужасссно... Той се опита... опита се да...

       -  Лекооо, спокойно, вече всичко е наред!

       -  Дали, Капри? Дали наистина всичко е наред?

       -  Не се насилвай да говориш, в момента ти е трудно. Изгубила си много кръв!

      -   Няма... няма значение... щом тя е добре- унасяше се.

       -  Ей, еееей, не ме изоставяй, кой ще ми прави компания?

      -   Няма... Вече няма значение... Вече нищо няма значение, щом тя е добре...

      -  Как да няма? Ами ти? Ти трябва да си до нея, нали? Сега Лети е с Рейнс и е в добри ръце- Агримония загуби съзнание... Нещата изобщо не изглеждат добре. Минало е твърде много време и дори сега не знам дали ще успея да ти помогна. Ще сложа този стрък Камшик до главата ти. Ако утре сутринта е изсъхнал... Да видим сега. Развърза превръзката и сложи ръката си върху раната- Много е дълбока- притисна я още по-силно, но този път сложи другата си ръка на кръста ѝ- Хайдеее... Защо не се получава. Давай, Агримония, бори се, а Ти- извърна поглед нагоре- Не ме наказвай точно сега, моля те... но нищо не се случваше- Не ме предавай... Моля те, не се предавай- заради дъщеря си- нищо. Неее- трясна с ръце по пода. Явно съм злоупотребила със силата си и в момента не мога да я използвам, но защо сега? Няма да ми позволиш, нали? Защо точно сега когато Лети щеше да бъде щастлива? Хайде, помогни ми, моля те- заради Лети... заради майка ти- Агримония изпъшка, отново дойде на себе си.

      -  Ако нещо... нещо се случи... нещо се случи с мен...

     -   Не говори така! Ето, кръвта започна да спира! Ще се оправиш!

      -  Доб... Добра си, наистина, но... не можеш да лъжеш! Ако не се получи- какво ще кажеш на Лети?

      -  За какво?

      -  Какво ще кажеш на Лети за мен?

      -  Не го мисли сега! Аз съм ти дала обещание, помниш ли?

      -  Би могла и да го нарушиш...

      -  Не сега, недей! Бори се! Знаеш ли... ще доведа Вероника тук!

      -  Как... Каквоооо?

      -  Вие трябва да се видите... и ЩЕ се видите! Ще дойда скоро- и изхвърча през вратата.

      -  Дано само да не е... да не е... късно!...

      -  Струва ми се някак променена- градината имам предвид.

      -  В какъв смисъл?- попита Рейнс.

      -  Преди беше някак си... поизоставена. Пак носеше своя чар, но беше по-сива.

      -  Еееех, вината за това е моя, признавам.

      -  А сега... сега е пъстра, цветна, носи емоции, омагьосва...

      -  Твоята приятелка... тя има вина за вида ѝ.

      -  Дано успее да ѝ помогне!- наведе глава.

     -   Не се притеснявай! Тя ще намери начин...

   Някой бягаше в далечината... бягаше към тях. Лети се загледа.

       - Това е... да- тя трябва да е- направо връхлетя при тях.

       - Как е тя? Какво се случи след снощи? Добре ли е?

       - Виола, успокой се!

       - Виола?!?- с изненада повтори Рейнс.

       - Кой? За кого питаш?

       - За Капри- замисли се- за майка си питам- той застана пред нея.

       - Да, Виола! Капри е добре, спокойно- тя се отпусна. След снощи???

       - Какво?

       - Все едно тук си била- така прозвуча!?

       - Аз... не! Не съм...

       - Още не е на себе си- вметна Лети съвсем на място.

       - Извинявай... не исках, не съобразих.

       - Отиде да помогне на сестра ми!

       - Защо? Какво се е случило?

    - Ней-сетне беше решила да избягаме... И щяхме, в прикритието на малките часове на нощта, но се появи той- очите ѝ се зачервиха от гняв- Онова чудовище- сълзите отново осолиха лицето ѝ- борихме се! Аз скочих върху него, но в един момент неговата сила надделя и ме просна на земята. Ударих си главата и съм загубила съзнание. Не знам какво ѝ е направил. Когато се съвзех вече се зазоряваше, а тя лежеше на земята... в локва кръв- Рейнс я прегърна- Беше я пробол с нож в корема. Не знам колко време е минало, но тя дишаше. Размърда се, аз я превързах и дойдох направо тук. Исках да отида с Капри, но тя не ми позволи!- Виола обгърна с две ръце главата ѝ.

      - Всичко ще бъде наред, ще видиш! „Как са нещата, Капри?“

     -„Няма да те лъжа, не са добре...“

     - Имам лошо предчуствие- продължи Лети- Нещата не изглеждат добре- Виола я погледна с учудване, а Рейнс гледаше Виола.

   -  Елате и двете с мен! Да влезем вътре! Днес ще ми правите компания. Роберта, моля те направи на тези две прекрасни млади дами по един чай и нещо за хапване- тя вида Лети и се усмихна, но кое беше другото момиче- изглеждаше мила...

   Капри почука на вратата- настоятелно. Отвори Алтеа.

     - Моля те, бързо извикай Вероника! Ще ти обясня после! Сега нямаме време за губене!- по сериозността на тона ѝ Алтеа реши да не задава въпроси и влезе. След малко излезе Вероника.

     - Познаваме ли се?

    - Вие мен- не! Но познавате Лети или поне сте я виждали. Трябва да помогнем на... сестра ѝ и само Вие можете да го направите Вероника.

     - Как така аз? Какво би могло да зависи от мен?

     - Сега?... Всичко! Ще Ви обясня по пътя! Нямаме никакво време за губене! Сила жена сте! Обещавам- ще получите своите отговори и със сигурност... там ще намерите онова, което отдавна търсите! Само елате с мен... по-бързо!- Вероника я гледаше с недоверие, но въпреки това тази жена успя да събуди любопитството ѝ.

     - Добре, ще дойда с Вас!

     - Имате ли си доверие?- и Капри погледна към Алтеа, Вероника кимна. Може да имам нужда и от твоята помощ! Да тръгваме!

   Рейнс ги настани на масата.

     - Мили момичета, каквото вие пожелаете, това ще правим днес- опитваше се да разведри обстановката, макар видимо Виола беше далеч по-спокойна.

     - Ако мога да отида при...

    - Тук! Каквото пожелаете, ще правим тук!

    - Имате красива дърворезба.

    - Благодаря, но можеш да ми говориш и на „Ти“, ако искаш- тя се изчерви и погледна нагоре към тавана.

   - Толкова силен усет към детайлите, всяка извивка, всяко ъгълче сякаш разказва за себе си, а ако се загледаш по-дълго време... оживява.

    - Явно наистина ти харесва.

    - Много!- усмихна се тя- Макар никога да не съм била тук, все пак струва ми се някак странно познато... като сън.

    - Някога се занимавах с това...

    - Почакай... Ти ли си майсторът??? Оооо... А сега не? Продължавай, започни отново, защото всичко е прекрасно!

    - Обичаш ли музиката, Рейнс?- изведнъж попита Лети.

    - С нея някога политах... Харесваше ми ритъмът ѝ да се влива в сърцето ми, а краката ми я показваха в танц...

    - И аз обожавам да танцувам!

     -...И това отдавна не съм правил...

    -  По-бавно, моля Ви!- почти без дъх каза Вероника.

    -  Не! По-бързо, защото може да е много късно после. А и почти стигнахме.

    -  Няма да направя и крачка повече, ако не ми кажете за какво става въпрос!- Капри се обърна рязко и леко ядосана.

    -  Много отдавна загубихте дъщеря, нали?

   - Трудно ми е да говоря за Лени, особено с човек, който не познавам, който „изглежда“ странно и...Капри се доближи до нея и застанаха лице в лице.

    -  Не говорех за Лени- прошепна тя. Вероника отстъпи две крачки назад.

   -  Коя сте Вие?

  -  Името ми е Капри, но има ли наистина значение сега, когато там лежи твоята дъщеря, Вероника- Алтеа прехапа устни- И сме се виждали, ако паметта не ти изневерява, в което се съмнявам... Дъждът... снимката... помниш ли? Преди близо тридесет и три години... Отказа се да я търсиш, нали или греша, а аз ѝ казах обратното? Отказа се да търсиш дъщеря си- онази... истинската, за нея говоря- Вероника се олюля, пребледня и залитна, Алтеа я подпря на себе си.

    - Госпожо, добре ли сте?

    - Но от къде бихте могли да знаете това?

   - Знам много неща! Но сега не е нито времето и със сигурност не е и мястото! Само още няколко метря, Вероника!

   - Може да ѝ вярвате, госпожо! От личен опит... доверете ѝ се!

   - Водете ме!

  - И съм убедена- спря се за миг Капри- че ако повдигна тази рокля над коляното... лявото- от вътрешната страна, ще видя белег... бенка, права ли съм?- Вероника го докосна инстинктивно- Е, тя има същия! За това, елате с мен веднага, защото може да я изгубите... и нея...отново! И този път... завинаги!

   - Убедихте ме, убедихте ме! Давайте, по-бързо!

   Стигнаха до къщичката. Двете се качиха по стъпалата, Вероника стоеше.

   - Хайде, елате! Не стойте там- тя плахо и бавно пристъпи- стигна Капри и попита:

   - Как се казва? Как е името ѝ?

   - Агримония!- влязоха.

   Тя беше свита почти на кълбо. Капри отиде донея и я побутна. Беше бяла като платно, но отвори очи.

   - Хайде, завърти се- бааавно, точно така! Нали ти разказах за Вероника? Погледни! Тя е тук, точно както ти обещах!

   - По...помогни ми да се надигна- Капри я изтегли на себе си. Дори очите ѝ бяха сухи, но сега в този момент, чувствата ги изпълниха със сълзи- Вие ли... Вие ли сте моята... майка?- Вероника отиде до нея и падна на колене. Прегърна я силно.

   - Толкова дълго те търсих, толкова... толкова пъти се молих за теб- роклята бързо се намогри от горещите сълзи- и те намерих... тя те намери. Ще можеш ли... някога... да ми простиш?

   - Аз няма- изпъжка тежко- няма какво да ти прощавам, та аз не те познавам- Вероника наведе глава- Недей, не се обвинявай, Капри ми разказа всичко. Знам, че си ме обичала... Знам, че ме обичаш!- отпусна се- Не знам дали... дали ще преживея нощта и за това...

   - Не говори така!- подсмърчаше Вероника.

   -... И за това...Изслушай ме, моля те! За това ще, ох... Аз нямах хубав живот, но...

   - И дълбоко съжалявам за това- изхлипа в абсолютно безсилие Вероника.

   - Но Лети, Лети има шанс за такъв... шанс да бъде щастлива- с теб!- тук вече Алтеа се сгромоли- Обещай ми, че ще се погрижиш за нея- и сложи ръка върху нейната- Обещай!

   - Всичко, което пожелаеш!

   - Обещай ми!- по-силно повтори Агримония, колкото в момента беше възможни изобщо. По- скоро приличаше на стенание.

   - Обещавам!

   - Добре тогава. Ос... оставете ме да поспя сега...

   Трите стояха безмълвни около нея до леглото. Нощта преваляше. Безсилието ги изгаряше. Зоратя я измести... Камшикът беше изсъхнал, Агримония издъхнала. Капри застана зад Вероника и я дръпна, но тя се отскубна. Целуна леденото чело, побутна я, прегърна я.

   - Неееее! Защо? Защо и нея? Всичко отне ми, за което копнея! Направо вземи и мен, та да отида при тях...

   - Не! Съжалявам Вероника- сложи ръка на рамото ѝ- Няма да се предавате, не и сега! Няма да бъде честно спрямо нея, спрямо... Лети. Опитах всичко, за да я спася и ако сега не ми вярвате с времето ще повярвате на Алтеа. Сега ме слушай внимателно!

   - Аз нямам друга дъщеря!- с леден тон каза Вероника и я стрелна със същият този поглед, присвит от подпухналите ѝ очи. Ти каза, че Лети ѝ е сестра, аз нямам друга дъщеря...

   - Да, така казах! Но когато го казах, ти не знаеше все още за Агримония, нали? Все пак това беше последната нейна заръка. Така че ме чуй!

   - Аз нямам друга дъщеря!- озъби се тя и този път вече извика.

   - Но дъщеря ти има дъщеря!!!- още по-твърдо каза Капри- Имаше... Лети е твоя внучка- твоя кръв... истинска внучка и ще живееш за нея. Знам, че те боли! Знам, че всичко е ново и трудно за разбиране, за осъзнаване още повече. Знам, че тъкмо я намери и я загуби отново... и този път наистина, но помисли! Прибери се вкъщи! Дай си време да приемеш!

   - Не! Ще остана тук с нея!

   - Не! Ще доведа Лети, а ти ще си тръгнеш сега. Ще я доведа, за да я види за последно. Тя не знае, че Агримония ѝ беше майка, защото преди четиринайсет години това бе моето обещание към нея, към Агримония, когато преди четиринайсет години ѝ помогнах да я доведе на бял свят. И ще разбере от мен- от никой друг! И ако намрази някой след това, то нека това да бъда аз... За това ще ме послушаш сега... И ще си тръгнеш!

   - Коя си ти всъщност?

   - За Вас лош вестител в този момент... Иначе лечител, а за някои- погледна Алтеа- и приятел!

   - Добре- вече кротко каза Вероника- така да бъде. Нейната воля ще е и твоя молба... благодаря...

   - В подходящ момент аз ще доведа Лети при теб! Алтеа- разчитам да я прибереш, разчитам и на дискретността ти- абсолютно никой друг за сега не трябва да узнае!...

   - И няма- обещавам! Нищо на никого няма да кажа- с разтреперан глас промълви тя.

   Капри наближаваше имението. Лети я видя отдалеч и се затича към нея. На средата се спря, сълзите напираха в очите ѝ. Наведе глава.

   - Камшикът изсъхна, нали?

   - Изсъхна!- каза тихо Капри и я прегърна силно.

   Рейнс и Виола вървяха отзад. Капри си спомни нещо...

 

Глава XXV

 

   - Виола, мога ли да те попитам нещо?- тя кимна- Защо двете с Капри сте сами? Къде е баща ти?

   - Аз нямам баща! А колкото до Кап... до майка ми- намерила ме е когато съм била бебе- погледна Рейнс в очите- тя не ми е родна майка.

   - Оууу... съжалявам, май се издъних, не биваше да питам. Извинявай, ако съм те накарал да се почувстваш неудобно!

   - Никак даже, не се притеснявай... Аз се радвам, че бях тук.

   - Ако желаеш може да повториш?- Виола се усмихна.

   И двамата видяха какво се случва пред тях и нямаше нужда да питат за изхода на събитията. Двете момичета се прегърнаха.

   - Много съжалявам, Лети! Ако имаш нужда от нещо- сега или когато и да е- само кажи и ела, или пък аз ще дойда, само не се затварай в себе си, не стой сама в своята тъга, защото аз имам нужда от теб сега, имам нужда от приятелката си! Виж я- поплачи си, покрещи си, тъгувай, но не сама... Чу ли?

   - Благодаря ти, Виола, наистина... Но сега само искам да я видя... за последно...

   - Хайде, Лети, да тръгваме- каза Капри.

   - Виола, към теб имам молба- занеси това писмо в града- голямата къща срещу часовниковата кула.

   - Добре!

   - Това не е ли... прошепна Лети- мястото където работи Алтеа?

   - Точно така!- разделиха се.

   Лети и Капри извървяха в мълчание целия път. Стигнаха до къщата. Момичето застана пред вратата- може би в този миг се бореше със себе си- да прекрачи невидимия праг на неизказаната болка от сполетялото я нещастие. Капри стоеше зад нея. Протегна ръка и бутна вратата, за да я отвори. Тялото беше там- бледа икона на изстрадалата ѝ душа. Лети падна на колене пред прага и се разплака.

   - Защо? Защо кажи ми я взе? Защо сега, точно когато силата в сърцето и душата ѝ се връщаше и вярата изместваше оковите на страха и несигурността?. Защо точно когато усетихме надежда, когато от много време насам видях искрица светлина в очите ѝ в безкрайния мрак, в който беше потънала, Ти реши да ми я вземеш- едничка моя сестра на тази земя, едничка моя роднина. Защо трябваше да се случи- извади кърпичката и изтри очите и носа си, а вече бяха подпухнали- Еееех, моето колело на съдбата явно се върти само в сиво и черно. Тя си отиде точно когато реши да живее, а с нея... и част от мен- Капри я изправи.

   - Не говори така, Лети! Съвсем скоро ще разбереш, че нещата не са такива каквито изглеждат,... но се подреждат. Сега ще влезеш с мен и ще ми помогнеш.

   - За какво ще ти помагам аз и то сега?

   - За да полети душата на твоята... сестра- подаде ѝ ръка- Хайде, ела!

   - Но как?- доближи се до нея- Виж я прилича на бледа восъчна свещица...

   - По-скоро на светица!

   -...Която трябваше да продължи да гори, да продължи да грее, да живее- трясна с юмруци на леглото до нея.

   - Душата на Агримония ще полети- изуменият поглед ѝ подсказваше, че ще последва нещо... нещо голямо и необяснимо. Леглото беше преместено срещу прозореца, лицето ѝ- към светлината- Лети, застани зад главата ѝ- а Капри застана пред краката ѝ- Сложи ръцете си- едната на челото, другата на сърцето- тя хвана глезените- Затвори очи и... Плачи, плачи Летисия, нека сълзите да изтекат с част от страданието ти- гласът ѝ беше равен, спокоен, мистичен- Дай път на обичта си към нея, усети я, нека потече вътре в теб...

   Дишането ѝ се успокои, сълзите стихнаха- Капри се усмихна. Тялото на Агримония малко по малко започна да губи очертанията си. Лети почувства странна топлина, сякаш усети част от нея... в себе си.

   - Отвори очи!- облак звезден прах изпълваше стаята. От него се стрелна един лъч и озари лицето на Лети... и тя сякаш я чу:

   - „Ти ще бъдеш щастлива, не се страхувай мила моя, ти никога няма да останеш сама. Запази чистото си сърце, запази този плам, който избухва в и около теб. Запази усмивката си, вярвай в чудеса, ще виждаш много, ще ги сътворяваш и сама, а аз... Аз ще бъда до теб винаги- погледни към Слънцето и ми се усмихвай, аз ще те галя с вятъра...“

   - Сънувам ли, Капри?

  -Не! Просто тук виждаш края на тъмнината с тъгата, с която я изпращаш... и твоето красиво ново светло начало. Твоето приключение започва тук- днес посрещаш себе си, за да бъдеш истинската ТИ. Подай ми ръка, по-добре ли си сега?

   - Не съм сигурна, че знам какво да ти отговоря.

   - Скоро ще научиш! Ела с мен- и двете излязоха- Утре тази къща няма да бъде вече тук.

   - Как така?

   - Ще изчезне заедно с всичките мрачни спомени, с които са пропити стените ѝ, които ти е носила и навявала през годините.

   - Аааа... къде ще живея?

   - Това сама ще решиш, но за сега- с мен и Виола.

   - Не мога да повярвам!

   - Само повдигнах завесата, одрасках повърхността! Предтсвлението тепърва започва, а сцената под краката ти ще се разлюлее и дано чувствата ти към мен се запазят и след днес...

   - Защо го казваш?

   - Стъпка по стъпка, дума по дума, ще разбереш!- стигнаха до Дървото край реката- Тук ти се случиха странни неща, нали?

   - Какво имаш предвид?

   - Ами... нека започна така... Хлътването ти в реката в онзи ден- клон от това Дърво те издърпа на брега.

   - Но това беше заради теб!

   - Не мила моя, не съвсем! Помисли и ми кажи не се ли сещаш за нещо друго?

   - Ами не знам... не се сещам!

   - Нещо, което ти се е случило тук, била си сама...

   - Всъщност веднъж Роберта ме бе помолила да ѝ събера смола и ме прати тук иии...

   - И какво се случи?

   - Облегнах се на него, за да си почина и кракът ми хлътна. Отвори се дупка, по-скоро пропаст.

   - А сега виждаш ли я?

   - Не!

   - Намерила си пещерата!

   - Каква пещера?

   - И до там ще стигнем... Ела, седни до мен. Сега ще ти разкажа една история- дълга, изпъстрена и преплетена, вързала в здрав възел няколко човешки съдби- включително и твоята. След като я чуеш, ще ти се наложи да направиш няколко избора, да вземеш важни решения, защото в тази история- ти Лети си главно действащо лице, което по една или друга причина до момента стоеше отстрани като зрител. След днес това ще се промени!

   - Започваш да ме плашиш...

   - И аз самата се плаша, Лети, въпреки всичките години опит, всичките тези съдби, молитви и желания, на които по някакъв начин съм присъствала или съм била част от тях- пое си дълбоко въздух...

   - Всичко свързано с теб започва още преди около тридесет и три години... тук!

   - Толкова щеше да навърши и Агримония...

   - В една дъждовна нощ... двама някога влюбени, но никога заедно, оставят едно малко бебе тук... нейното дете. От чувствата си към нея, не могъл да ѝ откаже услугата, за която го помолила- да погребе дъщеря ѝ.

   - Но как така, защо?

   -Детето се родило без да диша, без да плаче, без признаци на живот. Тя си тръгнала, той останал. Изкопал дупката... Нещо го смути в онази нощ и той изчезна за миг...

   - Почакай, ти там ли беше?

   - Може да се каже, но нека продължа!

   - Извинявай, но объркващо е- просто говориш така, все едно си била там.

  - Бях!... Дървото разгърна клоните си- от по-малките изплете кошче и го направи като люлка. Затананика мелодия, разплиска няколко плодчета от живителния сок по устните на детето... и то оживя. Човекът се върна и когато го видя се уплаши и избяга. Вятърът прокара пръсти през листата и прошепна едно име- Агримония- Капри погледна към Лети. Очите ѝ подсказваха, че в този момент не е способна и звук да издаде- На следващата сутрин този човек се върна, но нея вече я нямаше, но каза на майка ѝ, каза че детето е оживяло и тя започна да я търси- дълги, дълги години, без да се откаже- без да знае как изглежда, как се казва и какво ѝ се е случило. Въпросната сутрин човекът беше изпреварен от един дървар- видял детето и го взел със себе си. Няколко години по-късно я остави в сиропиталище. Но в един пролетен ден тя дойде тук... и не се върна повече там. Времето минаваше, тя порасна и срещна... срещна Бран. Замаял я с фалшиви думи и усмивки, прикриващи черната му душа и когато тя му се довери... той я смачка. Наслади се на това, което всъщност искаше- няколко пъти. После естествено му стана безразлична, но играчка, която знаеше, че държи в ръцете си. Тя започна да се променя. Усещаше, че нещо се случва с тялото ѝ- носеше живот в себе си. И така преди четиринайсет години, отново в един сив, мъглив и дъждовен ден, с нея се срещнахме за първи път лице в лице- не далеч от тук. Помогнах ѝ да доведе дъщеря си на бял свят... да доведе теб Лети- тя беше твоя майка!

   - Ннннеее, не, не- почакай малко. Майка ни е починала при моето раждане- така ми е казвала Мони, нееее, не може да е истина- изправи се и започна да се върти и да тъпче на едно място.

   - Шшшшш, успокой се, моля те!

   - Как, как кажи ми да се успокоя Капри- току що целият ми свят се сгромоли.

   - Знам, че те боли!

   -Нима- изкрещя Лети- и след това се срина на земята, плачейки- Съжалявам, не исках, не си ти човекът който заслужава това в момента- Капри избърса сълзите ѝ.

   - Боли, но силата ти ще те изцери!

   - Значи съм нейна дъщеря?

   - Точно така. Разликата в годините ви сега не е ли по-правдоподобна?

   - Но и... негова, нали?

   - Май това повече те гневи?

  - От както се помня, ние сме сестри- настъпи и момент, в който аз нея гледах, а съм гледала... собствената си майка, а съм ѝ говорила така както не е било редно... и съм я наранявала.

   - Спри се, Лети- говорила си ѝ така, както тя е искала да бъде, не си приписвай чужда, незаслужена вина.

   - И все пак... оставам- опитваше се да намери в този момент нещо достатъчно грозно и противно- негова дъщеря???

   - Не! –зведнъж отсече Капри- Естественият фактор тук остава без значение и когато завърша разказа си ще разбереш защо.

   - Но защо не ми е казала?... Защо ме е накарала да си мисля през всичките тези, години, че сме сестри?

   - Защото тя така пожела! Защото в този момент така реши, че ще е по-малък срамът. Когато те пое в ръцете си вече беше сигурна, че те обожава и ти стана нейният стимул и сила. Накара ме да обещая, че ти няма да разбереш... никога- до вчера. Днес и сега това обещание мога да наруша! Бяхте без покрив над главите си, а аз нямам право да се меся в съдбата... човешка, бих предизвикала силна природна грешка. От тук нататък, ти вече имаш спомени за себе си... като нейна сестра. Имаш обаче и белег, нали, там- посочи лявото ѝ коляно.

   - Имам, нооо...

   - Агримония- силно име на цвете с могъща сила. Но когато ви наблюдавах започнах да се убеждавам, че всъщност повече подхожда на теб, защото именно ти отговаряш напълно на характера на цветето- силна воля, гъвкава, устойчива, готова да понесе, но и да нанесе удар, защото в превод името означава „камшик“... А когато ти се роди, тя реши, че твоята душа трябва да бъде волна и свободна, да полети... и може би беше права... Летисия.

   - За каква сила всъщност ми говориш, Капри?

   - Значи си усетила все пак?

  -  Какво да съм усетила?

   - Това, което подозираш, че можеш и което те плаши в момента, защото не знаеш всъщност какво е то!

   - Капри- ти човек ли си?

   - Ето и първият съвсем точен въпрос- дойде ти отвътре, нали?

   - Защото приличаш много на човек, но силата ти...

   - Дете съм на богиня- митично нейно създание, претворено в човек.

   - Значи онова, което направи в къщата...

   - Не! Това го направи ти!

   - Как така, не разбирам?

   - Помниш началото, нали?

   - Как бих могла да го забравя?

   - Е, аз го бях забравила... до онзи ден- когато те „чух“ за първи път. Обикновено когато някой ме види за първи път, това което забелязва, е начинът по който „говоря“ и това предизвиква страх. Аз използвам силата на мисълта. Научих и Виола да го прави. Мога да направя така, че да ме чуват- така както ти сега, но мога и само да предавам мисълта си на този на когото искам и знам, че може да ме „чуе“. Така с нея си комуникираме от разстояние без никой друг да чува мен или нея. И не знам какво си осъзнала и какво не, но ти също го можеш. Вече го направи няколко пъти. Днес сутринта когато дойдох, ти ми каза, че Камшикът е изсъхнал, а аз не съм ти казвала за това, но съм „отворила“ мисълта си и ти си ме „чула“... Дървото е предало част от божествената си сила на Агримония когато ѝ е дало живот. Но тази сила има нужда от силен дух, за да се развие, а знаеш по-добре и от мен, че тя беше примирена душа, нооо... я е подарила на теб когато те е родила. И понеже Дървото има пречистваща сила в даден момент си усетила, че нещо те изгаря отвътре, нали? Нищо от Бран не е останало в теб... нищо!

   - Истина ли е това, Капри?

   - Смяташ ли, че при всичко изказано до тук бих те излъгала?- Лети я прегърна- Може би неистовата ти омраза към него е отключила силата ти- не зная. Но това, което знам, е че чистата ти душа ще помага на света или поне на хората около теб, само ако пожелаеш.

   - Значи аз мога нещо специално???

   - Оооо- уверявам те, много неща! Знаеш, че мога да лекувам, нали?

   - Знам!

  - Физическата болка- всякакви рани, счупвания, контузии- лекувам пряко с помощта на Прородата, стига човешкият живот да не е пряко застрашен- тогава се намесва другата ми страна. Душевната болка- тя отключва магичната сила, с която успявам да я изтегля. Всичко обаче си има граници. Видимо, те се изразяват с промяната в цвета на очите и дължината на косата ми. В по-тежките случаи имам вид на „млада старица“. Защо не успях да помогна на майка ти- сега си в правото си да ме виниш за това- именно защото прекалих. Злоупотребих със способностите си- и в най-неподходящия момент, Тя ме наказа. Тъкмо се бях „излекувала“, но не можах да използвам силата си, дори сега не знам дали мога... Направих неща, които изискват много енергия, но колкото използваш, толкова и връщаш. Пречистването става тук- с Дървото- на пълнолуние или когато няма Луна. Аз пропуснах и двете, Виола също ме предупреди.

   В една от тези по-особени нощи, Агримония ме видя, но не посмя да ти каже и дори тогава не си спомни коя съм. Когато те запознах с Рейнс, аз останах при нея. Разказах ѝ всичко. С какво я е държал Бран- страхът, че ще ти каже истината. Сигурна съм, че в момента си много объркана, но ще ти припомня- майката на Агримония я оставя тук, а тя Лети е жива и ти имаш баба- в нейно лице кръвен роднина. Вече си я виждала...

   - Имам баба??? И съм я виждала???

   - Да, това е Вероника- не е преставала да търси дъщеря си, но реално не е имала и начин как да я намери. Когато разбрах за нея исках да ги срещна, но острието на Бран ме изпревари, закъснях... Но малкото време, с което разполагах, успях да ги събера и заветът на майка ти бе Вероника да бъде човекът, който ще се грижи за теб. И това е един от изборите, които трябва да направиш, едно от решенията, които трябва да вземеш. Единствената следа, която някога е имала за Агримония е една снимка- подхвърлена на прага на вратата, уж литнала случайно- няма значение как, но почуках на вратата- тя я отвори, видя я и си я взе- дете на около годинка с бенка от вътрешната страна на коляното на левия крак- като твоя. Нямаше съмнения, че това е тя, макар снимката да ѝ донесе надежда тогава, повече ѝ донесе тъга... Сигурно имаш много въпроси?

   - Като за начало- аз човек ли съм?

  - Разбира се, че си! Но притежаваш голяма част от моите сили. Можеш да лекуваш болката като я изтегляш. Не знам до колко си запозната с биликите и животинските лекове...

   - Не съм, там Виола е ненадмината.

  - Така е, но и ти можеш да се научиш, ако желаеш- макар и двете да се допълвате в перфектна хармония... Можеш и да се пречистваш, да отдаваш поетата болка, при това без да си зависима от Луната- ето и първата разлика. Моите физически преобразявания при теб ще отсъстват. Не можеш да предаваш чужда болка на друг!

   - А ти можеш ли?

   - За съжаление... да! И за зла участ реших да го направя. Помниш ли нощта, в която Бран се прибра „променен“- е, беше срещнал мен! Опита се да ме нарани, така като беше правил с много други жени...

   - И с майка ми, нали?

   - Именно! Но с мен не се получи- и за първи път яростта в мен надделя и нараних част от мозъка и паметта. Всяка чужда мъка, болка и страдание, които бях поела излях в него, а човешко същество не може да издържи... и за това също можеш да ме виниш, да ме намразиш дори. Но е редно удара да понеса аз и никой друг...

   - Капри, на теб мога само да бъда благодарна! Последвалите събития са човешки грешки, а тях не можеш да предвидиш... и това, че божествената ти сила ти е била отнета, то е не защото си си го заслужила, а защото отново си искала да помогнеш. Да, ти не спаси... майка ми, но ѝ помогна още преди това- подари ѝ няколко дни свобода... Кажи ми как бих могла да те виня?

   - И тук проговори оново чистата ти душа, но нека продължа- ти говориш като човек, но можеш да използваш и силата на мисълта. Да, човешкият живот има край- моят не е ясен и все по-често си мисля, че това съвсем не е привилегия. Но най-голямото човешко предимство... е любовта и тя е най-голямата разлика между нас. Ти ще се влюбиш и имаш право да обичаш, а на мен- то ми е отнето, за мен то е забранено!

   - Това е ужасно. Аз съм просто човек, а ти...

   - Необикновен!

   - Но все пак човек, а твоите дела Капри- помогнала си на толкова човешки сърца и души... в замяна на своето, което обричаш на самота.

   - Това е моята голяма болка сега- започнала преди едва няколко месеца...

   - Разкажи ми за дупката- опита се да я разведри.

   - Тя е входът към пещерата.

   - Каква пещера?

   - Тук, под Дървото- изградена от корените му и скрита от тях и земната пръст. Образувала се е там където където са оставили майка ти.

   - Ще влезем ли?

   - Днес- не... смятам, че разказът ми, историята ти е абсолютно достатъчна и не за ден, а за няколко човешки живота!

   - Ти на колко години си, Капри?

   - Хилядолетие... и още малко повече. Е, ако имаш някакви притеснения, сподели ги „говори ми“. Какво ще правиш сега?

   - Тази вечер ще отида при Виола- струва ми се най-редно след всичко изказано. А с нея ще го осъзная по- лесно.

   - Чудесно- и ако има нещо ще ми кажеш, нали?

   - Обещавам!

   - Дано нощта да бъде лека!

   - Може би ще е първата, която наистина ще е „ясна“!

***

Капри се прибра в имението. Качваше се по стълбите.

   - Добре ли си?- Рейнс явно не си беше легнал.

   - Добре съм!

   - Утре ще поговорим, нали?

   - Утре!- усмихна се тя и продължи нагоре... той остана.