Елисавета гледаше през страничния прозорец на робока белите стени на частния скоростен тунел, който водеше към „Забранения град“ и се зачуди виниемите как бяха успели да прокопаят половин София без никой да разбере, за да построят тунела. После поклати глава на ум, отдавна живееше сред обикновените и беше започнала да мисли като тях. Младата жена до нея ѝ се усмихна:

– Възхищавам ви се. Надявам се някой ден да можете да разкажете историята си и хората да научат коя сте.

Елисавета обърна глава към нея:

– Историята ми?

Жената се отпусна назад:

– Мама се самоуби когато бях на 5, не понесе интегрирането...

Елисавета я погледна съчувствено:

– Съжалявам.

Тя прокара пръст по ръката си:

– Кандидаствала съм няколко пъти за работа под прикритие при ИИ-тата, но всеки път ми казват, че съм прекалено квалифицирана и те ще се усъмнят. Все още не съм се отказала.

Елисавета ѝ се усмихна:

– Мисля, че ще сте по-полезна на мястото на което сте сега. Разузнавачите може да са обгърнати с героичен ореол, но още не се е случвало сами да спечелят някоя война. Победата винаги е колективно дело. А и ако съдя по халката ви сте обвързана и трябва да се грижите за семейството си.

Жената погледна халката си:

– За да е добре семейството ми света трябва да е едно по-добро място, нали?

Елисавета сложи ръка върху нейната:

– Сигурна съм, че помагате да стане такова.

Жената я погледна в очите:

– Не мисля, че това което правя е достатъчно. Те трябва да бъдат напълно унищожени!

Елисавета се загледа през прозореца:

– Над половин милиард човека са интегрирани – погледна жената – Цвета на цяло едно земно поколение са интегрирани. Ако изключим ИИ-тата, ще убием и тях. Не може да се построи по-добър свят върху костите на невинни. Не става така, хората са опитвали много пъти през историята, но просто не става. Целта не оправдава средствата, а и свят върнат в каменната ера няма да е много щастлив свят. Отдавна вида ни оцелява само благодарение на технологиите.

Жената прокара пак пръст по дланта си:

– Тогава какъв е пътя, не може просто да ги оставим да победят?

Елисавета се усмихна:

– Пътят е този на който сме сега, да приемем че сме врагове, но врагове с които може да се живее. Едно контролирано противопоставяне на обществата винаги е най-добрият стимул за тяхната еволюция и начина да се създаде по-добър свят. По-добър за всички, и от двете страни на барикадата.

Жената я погледна изненадано:

– Не ги ли мразите?

Елисавета скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна пак:

– Виктор Франкенщайн не внимавал докато създавал творението си, а после ужасен избягал с писъци когато видял какво е създал и оставил съществото да се скита самотно в свят, който не е готов за него и не го приема. И то се озлобило и започнало да търси своя създател, за да го убие. Много хора си мислят, че чудовището от книгата се е казвало Франкенщайн. И аз мисля така, но не защото не съм я чела, а защото създателя е истинското чудовище. Докато хората не се научат да мислят първо за последствията от постъпките си, а не да следват сляпо амбициите си и да правят нещо, само за да си доказват колко голяма работа са, ще създаваме още много чудовища.

Жената прекара ръка през късата си, черна коса:

– Аз все пак мисля отново да кандидаствам за работа под прикритие.

Елисавета се загледа как робока сви по някакво отклонение и миг след това спря пред една дебела стоманена решетка, зад която се виждаха две големи черни охранителни робокучета лениво седнали на задните си лапи и бяла стоманена стена зад тях и пусна краката си на пода:

– Да, предполагам че ще го направите.

Решетката бавно потъна в земята и робока продължи навътре, завивайки веднага вдясно и спря пред втори масивен портал, напомнящ за врата на ядрено убежище. Той се раздели безшумно на две назъбени крила, които потънаха в стените и Елисавета видя голям подземен гараж пълен със скъпи коли, някои от които на изложбени платформи. Жената кимна към колите:

– Една от многото страсти на г-н Попов. А ето го и него.

Кимна към една врата, която явно водеше към къщата и Елисавета видя един мъж да излиза забързан от там, неспирайки да говори по холотела си. Опита се да прикрие изненаданата си физиономия, беше мяркала Попов в един ресторант преди няколко години и тогава изглеждаше много добре, а сега приличаше на преял сумист. Много преял сумист... Той махна към колата за поздрав и робока спря до една колона на около метър от него. Жената се усмихна на Елисавета:

– Много се радвам, че се запознахме. Надявам се да се виждаме често оттук нататък.

Елисавета се наведе към нея:

– Прегръщайте по-често хората, които обичате. Това е най-добрият начин да се спаси света.

Жената се усмихна отново:

– Ще го запомня...