Наум отвори вратата на стаята в общежитието и като прекрачи прага отново му се прииска никога повече да не влиза тук. Мразеше гадната миризма и мизерията, мразеше тъпите военни порядки, мразеше тъпите си съученици и простите учители. Мразеше и тъпите си родители и жалките хора като тях, които никога нямаше да видят нещо извън стените на вечното си безпаричие. Мразеше и миризмата на отчаяното покорство, че повече не можеш да получиш от живота. Мразеше всичко... Свали униформеното си яке и го метна на закачалката гледайки към двете легла покрити с изпънати сини одеала, поне тъпия му съквартирант го нямаше, след като тъпата му сестра му беше изпилила нервите нямаше да понесе и него. Боже, как му се искаше да се махне от всичко това... Да избяга, да отиде някъде където където просто можеше да се живее, да... Вратата се отвори без да се почука и един дванайсетгодишен хлапак в черна военна униформа застана на прага:

– Алиферов, при психолога.

Наум го изгледа и тръгна към вратата. Когато мина покрай него се наведе към ухото му:

– Влез още веднъж така и всяка вечер ще те карам да лъскаш пред другите с краставица набита в задника.

Хлапака го погледна безкрайно уплашено и той му се усмихна лошо, на новобранците трябваше да им се взема страха непрекъснато, за да си помнят мястото. Тръгна по светлия коридор боядисан във весели цветове и с много жизнерадостни картини по стените, явно някой малоумник психолог като тази при която отиваше беше решил, че това ще направи ходещите по коридора по-добри. Тъпака сигурно никога не беше учил в училище за корпоративна охрана, единственото което можеше да направи човек от тук по-добър, беше да избяга далече от това отровно място. Както и от целият шибан отровен град. Стигна до невидимата бариера в края на коридора и вдигна лице нагоре:

– Алиферов, при...

Зумера за свободен път изжужа преди да е довършил и той тръгна към кабинетите на учителите. Почука на третата врата отдясно с надпис психолог и когато тя се отвори влезе и застана мирно. За негова изненада там не беше тъпата разплута лелка, която от 6 години му лазеше по нервите, а млад тъмнокос мъж с много къса коса и цивилни хубави дрехи. Наум тракна токове както го бяха учили:

– Кадет Алиферов се явява по...

Мъжът му махна с ръка да замълчи и отвори един екран пред себе си. Почете малко и после го затвори и вплете пръсти пред гърдите си потупвайки палци:

– Как беше домашната отпуска? Мача хареса ли ти?

Наум се загледа в празното нищо насреща си:

– Не ходих, баща ми искаше да му помагам на строежа, защото ни трябват пари. Сестра ми събират за неносено дете.

Мъжът се усмихна:

– Гадно, за мача, много хубав беше, цесекарите размазаха румънците. На колко години си, точно?

– 16 години и 7 месеца.

– За да изглеждаш по-голям ли не се бръснеш?

Наум го погледна изненадан:

– Аз съм шести курс...

– И?

Той отново го погледна още по-учуден:

– Ами имаме някои привилегии като най-големи, тази година се дипломираме.

Мъжът се облегна назад:

– Да ходиш брадясал? Тъпа привилегия. Искаш ли истински? Лукс, красиви хора, да обикаляш света... Трябва ни един човек за охрана А+ днес. Ако се справиш, оставаш в нашия екип. Ако се провалиш... не оставаш.

– Обект А+?! Какво трябва да правя?

– Ако трябва да ти обяснявам, не ми трябваш. Трябваш ли ми?

Наум се изпъна:

– Да, аз съм най-добрия тук!

Мъжът се усмихна пак:

– Най-наказвания със сигурност. - изправи се, докосна холотела си и бутна отворилия се екран към него – Един час безплатно ползване на материалите за интимна рехабилитация в симуто. Използвай ги пълноценно, обекта ти е осемнайсетгодишно момиче, невероятно красиво и няма да е добре да изглеждаш като изтърван от зоопарка. След час и половина те чакам долу. Изкъпан и обръснат. - сложи ръка на гърба му – А сега да освободим кабинета на г-жа Колева, която никак не те обича и предполагам ще ти стъжни живота, ако пак се върнеш тук.

Наум огледа тъпия кабинет с тъпия стол пред бюрото, където толкова пъти беше седял да слуша поредното конско от тъпата гъска как трябва да харесва живота си такъв, какъвто е. Никога нямаше да се върне пак тук, никога, никога, никога...

Маркус чакаше напрегнато в колата на паркинга където Елисавета го беше оставила и въздъхна с облекчение като я видя да слиза от един робок. Тя седна на шофьорското място и той я погледна:

– Какво искат тези изроди?

Тя запали колата и даде на заден да излезе от паркинга:

– Нищо, Васил Попов се запознал с Катя, охраната му я проверила и разбрали коя съм аз и той решил да се запознаем.

– Не вярваш на тази басня, нали?

Елисавета се включи в движението и се загледа в робоците, които пъплеха около нея по булеварда, спомни си шумния трафик по същия този булевард преди 37 години, после обърна глава пак Маркус:

– Вярвам, докато не открия нещо да я опровергава. Засега няма такова.

Маркус я изгледа:

– И снощи просто така са обработили няколко десетки трилиона параметри, за да открият всичко за вас? Да ти обяснявам ли колко е струвало това на но-ии-корпорация като тях?

Тя пусна автопилота и се облегна назад:

– Искат да подкрепят Катя за класацията не Пекинския и затова са я проверявали толкова обстойно.

– Не се съгласи, нали?

Елисавета замълча и Маркус удари ядосано с ръка по таблото на колата:

– Мамо!

Тя обърна глава към него:

– Помниш ли на какво те учех навремето, Марки? Учех те, че пътя към ада е постлан с добрите идеи на идеалистите и единствените дяволи на тази земя са войните на Бог, защото те унищожават всичко хубаво в стремежа си да го опазят. Спри, преди да си станал такъв. Не си роден, за да умираш заради някаква идея, роден си за да живееш, обичаш и да създаваш живот. Така че излез от бункера най-накрая и започни да живееш. И остави и Катя да живее.

Той я погледна още по-ядосан:

– И ако всички излезем от бункера кой ще спира злото? Кой, мамо?

Елисавета се загледа отново в колите по булеварда:

– Ако всички излязат от бункера просто няма да има зло, Марки. - завъртя глава към него – Бункерите раждат злото.

Маркус я изгледа:

– Вече започвам да се притеснявам за тебе. Наистина.

Елисавета се усмихна:

– А аз се притеснявам за тебе отдавна. Наистина.

– Интересно обаче защо този път не се притесняваш, че Катя е със стар перверзник...

– Той не е такъв и нищо няма да ѝ направи.

Маркус се облегна на вратата, за да може да я вижда:

– Какво ти става, той е скапан фрилайфър, както и Авраамови и тримата са си спретнали шибана сексуална комуна там и го знаеш. Наистина ли си съгласна Катя да прави такива неща с някакви дъртаци?

Елисавета включи пак ръчното управление, влизаха в кварталните улици:

– Не съм съгласна и с твоите избори, но не съм тръгнала да те заставям да ги променяш. - погледна го – Нямаше да ти хареса ако го правех, нали?

– Аз съм възрастен, а тя е безмозъчно хлапе, което нищо не знае за света.

– Марки, понякога наистина започвам да се чудя дали не съм те родила аз, защото колкото порастваш, толкова повече заприличваш на баща ми. Не е комплимент, той беше отвратителен човек. Деспотичен, тесногръд и вечно убеден, че само той е прав.

Маркус я изгледа:

– Обвиняваш ме, защото не искам сестра ми да прави оргии с някакви дъртаци?!

Елисавета паркира на паркинга пред блока:

– Ако ѝ харесва защо да не ги прави? - погледна го в очите – Защо, Марки? Защото ти смяташ, че е нередно? Е, аз пък смятам че е нередно още да нямаш приятелка на 35, да започна ли непрекъснато да ти пиля да живееш както аз смятам че е правилно? Да го направя ли, защото ти гарантирам че мога?

– Това не е същото!

Елисавета отвори вратата на колата:

– Да, защото се отнася за тебе.

– Те ще я използват и ще я наранят!

Тя обърна глава към него:

– Е, ако това се случи и тя поиска, ще ги унищожим, а дотогава я остави намира.

Маркус поклати глава:

– Не знам какво ти става, наистина.

Елисавета се наведе към него:

– Остави сестра ти да живее както иска, освен ако не искаш да те намрази завинаги. И аз също. А сега трябва да тръгваш, защото трябва да свършиш нещо...