„Искам да живея,не искам да умирам”-това бяха единствените думи,които се изтръгваха от гърдите на скитника. Лежеше в малката горичка, затрупан от шума,върху която дъждовните капки тупваха с глух шум. Разнасяше се мирис на мокра дървесина, от който въздухът още повече натежаваше. Жалкото човешко същество стенеше от отчаяние,съвсем само сред мъртвите листа, които го бяха затрупали в стремежа си да го направят едно от тях. Никога не беше вкусвал от удоволствията на живота, никога не беше се влюбвал,никога не беше обичал, никога не беше обичан. Беше просто мръсен скитник, презрян от хората. Никога не беше вкусвал от усещането да бъде с жена, която да има някакво значение за него, да я усеща потребна и истинска. С изпросените стотинки купуваше вниманието и тялото на някоя уличница,често пъти по-окаяна и от самия него.Хранеше се с боклуци,спеше с боклуци, делеше мястото си на улицата с кучета и други нещастници като него. Топлината и любовта бяха нещо,което никога не беше ставало част от сивото му ежедневие.Именно тяхната липса го беше лишила от всичко човешко и постепенно той беше се превърнал в звяр.

Както лежеше долу в шумата към него се връщаха всички онези моменти,които по някаква причина се бяха запечатали в паметта му. Например онази малка мръсница, с която прекара цяла седмица и която по някакъв начин беше започнал почти да обича. Деляха си малкото чувства, на които бяха способни, деляха си огризките, деляха си онова малко късче съществуване,което съдбата им бе отредила. Но след време тя отиде при друг, беше й омръзнало да мълчи и да понася грубостите на характера му. Отначало той прие нейното решение спокойно, без емоции. Но когато остана отново сам през нощта, когато студът и дъждът отново атакуваха окъсаните му дрехи, той се отчая,озвери се. Намери я в един долнопробен бардак, изведе я за косите и я нарани по начин,който по-късно ужаси и самия него. Така и не и прости самотата,на която го беше обрекла отново.

При мисълта този момент от живота си, той изтръпна.Силите му го напускаха. Защо ли му трябваше да взима от този боклук, да беше скочил от някъде, щеше поне да стане по-бързо. Сега отровата бавно се разливаше във вените му, смесваше се с кръвта му и отнемаше последните капчици живот от тялото му.И въпреки всичко, с някаква тъпа упоритост той продължаваше да се бори, да иска да живее. Един силен спазъм разтърси вътрешностите му. „Краят наближава”,мислеше си. Внезапно се почувства безумно уморен, безразличието го обсебваше, вече сякаш беше все едно дали ще живее.Отпусна се и се приготви да се изправи пред