Понякога времето като че ли забързва своя ход и оборотите, с които започват да се въртят посоките, до такава степен увеличават своята скорост, че всичко започва да минава като на кинолента. Интериорите започват да се сменят, както тебелите по пътищата, изникващи мигновено и бързо оставащи някъде назад във времето, зад летящото по магистралата дайхацу. Спирам за момент някъде и пак продължавам. Отдавна не нося часовник. Часовникът ми напомня за постоянните ангажименти, за които зорко трябва да следя вмъкнати от мен в препускащото време. Просто отвреме-навреме се оглеждам по джиесема за часа, спирам да си почина и пак потеглям.

----

Вчера беше рана пролет, а вече е краят на  май. Спирам дайхацу-то пред хотел Панорама, с. Априлци, попълвам регистрацията и се настанявам в доста сносна стая с тераса. Басейнът на хотела, който е външен, се оказва пълен. Решавам да пробвам водата, сигурно е ледена. Топвам си крака. Май ще стане за къпане. Отивам в хотела, навличам банския и веднага  се връщам. До басейна се легнали две дами на зряла възраст, които се припичат на припек. Домъквам един шезлонг и се настанявам. Отсреща се виждат заснежените върхове на Стара планина. Всъщност Априлци е точно зад връх Ботев, от северната му страна. От юг е Калофер. Потапям се в басейна и плувам около половин час. Излизам и се просвам на шезлонга. Удоволствието е невероятно, да лежиш на слънце и да гледаш снега на отсрещните  върхове. В момента започвам да губя усещането си за пространство и време. Примижвам. Дали облаците се носят, или аз се нося нанякъде? За миг се превръщам в микрон от разбягващата се вселена. След  14 милиарда години нашата вселена ще започне да се свива и стрелата на времето ще се обърне обратно. Времето ще почне да се движи от бъдеще към минало, т.е., ако сега сме свидетели на счупената чаша, тогава ще бъдем свидетели на счупената чаша, която се превръща в здрава… Дотогава обаче нашата галактика ще се сблъска с друга… Или пък ще бъде погълната от свръхмасивен колапсар… Дали ако бях завършил теоретична физика, щях да стоя далеч над дребните неща? Едва ли. Прибирам се в хотела и следобед се разхождам нагоре из планината.

Привечер  сядам на терасата. В раницата си имам една бутилка водка „Руский стандарт”. Желязна водка. Наливам в една чаша и кръстосвам крака на терасата. Навън някаква група правеха тренировка по тай чи. Заглеждам се в упражненията, които извършват, докато с плавните  движения неусетно се спуска хладната планинската  нощ.

---

Дните пак започват да се сменят и лятото започва да препуска неудържимо по скалата на Времето. Юни, юли, август; темпото пак се забавя; пътувам към морето.  Южното черноморие. Созопол. Дали да го подмина? Навремето го харесвах а сега…Решавам да се отбия и да видя докъде са достигнали със трупането на сгради върху ограничения терен. Стълпотворение от коли. Почвам да съжалявам, че отбих. В края на краищата успявам да стигна до центъра на стария град и малко преди паважа отбивам наляво към един платен паркинг.

Разхождам се известно време из сергиите.  Сядам в една бирария и си поръчвам бира. Малко по-късно се качвам  в дайхацу-то и напускам Созопол, продължавам на юг. Минавам през Приморско, спирам в Лозенец за едно кафе и пак продължавам. Къмпинг Оазис. Навремето имам хубав спомен от там. Отбивам и се опитвам да вляза в него. Май няма къмпинг… Наредени един до друг нови комплекси, които затварят пътя към плажа. Измъквам се и продължавам към към хотел "Замъка" в Мичурин или вече Царево, където имам резервация. Колко често градовете сменят имената си. Почти толкова, колкото сезоните, които препускат по годишния кръговрат.

---

Пак е есен. Поемам на северозапад Посока-  Белоградчик, минавам през Петрохан и малко преди Берковица отбивам до Лопушанския манастир. Казват, че бил любимия манастир на Вазов. Започва да вали и пускам чистачките. По пътя виждам вървяща леко прегърбена възрастна жена в дъжда. Спирам и я питам къде е манастира. Отговаря ми, че и тя е занатам. Каня я да се качи и пак потеглям. Игуменът  го няма, а манастирът е затворен . Заглеждам се в огромната секвоя на двора, докато се чудя какво да предприема. Повъртявам се малко и аха да тръгна, когато отстреща се задава някакъв фолсваген. Ето го и игумена - сочи жената към колата. Изчакайте го, той ще отвори манастира. Фолсвагенът спира и от него излиза висок мъж с черна брада.  Жената отива и му обяснява за това, че искам да посетя манастира. Онзи се объща към мен и и казва нещо. Жената отива някъде и след малко носи ключ, който ми подава:

Хайде отключете го вие. Това носи късмет.

Кой бяга от късмет. Вземам ключа и го превъртам в ключалката. Чува се скърцане и вратата се отваря. Влизаме .

Разглеждам стенописите. Тук е най-красивата дърворезба от всички манастири в БГ. Тук е и Богородица-Милосърдната. Купувам си няколко сувенира и малко по-късно  напускам манастира.  Потеглям на север. Карам бавно по пътя, почти не срещам коли. Май аз съм единствения пътуващ. Пейзажът е успокояващ: планински села, като че ли малко поизоставени. Наближавам Белоградчик. Единственият град в БГ, в който още с влизането се озоваваш в центъра. Имам резервация в хотел „Скалите”, добър хотел, всъщност това си е старият Балкантурист от комунистическо време с променена фасада и вмъкнати екстри. Смъквам алпийската раница от дайхацу-то и се изправям на рецепцията. Малко по-късно съм на панорамния бар. Пия водка и зяпам  простиращите се черевеникави скали върху зеления пейзаж.

  Вече е късна есен.

---

С идването на зимата, времето намаля своя темп... Събуждам се една сутрин и виждам, че дайхацу-то е отрупано със сняг. Тази седмица си наумих да тръгна още от петъка за някъде. Дестинация - Пампорово. Решавам да не рискувам и предварително си запазвам стая за две вечери в хотелски комплекс „Камелия”. Месец януари е, а тук все още няма сняг. Събирам си туристическата раница и я хвърлям в багажника на колата. Потеглям към Родопите.  Отбивам се в Чепиларе за кафе, изпушвам две цигари и продължавам нагоре. Доста трудно намирам този комплекс, близо до лифта е, май трудно ще се изкача до него. Един автобус е спрял по нагорнището в снега и запушил пътя.  После ще му мисля как да мина с колата покрай него. Оставям дайхацуто пред комплекс „Замъка”, вадя раницата от багажника и се заизкачвам газейки в снега. Драпам бавно покрай огромните отрупани със сняг борове.  Вятъра се забива  заледени снежинки в лицето ми. Стигам до горе и малко преди лифта завивам, вдясно надолу към  комплекса. Изсипвам се целия в сняг пред  хотела. Вмъквам се и се запътвам към регистратурата. Вътре е истинско стълпотворение от скиори, които или се връщат или ще ходят да карат ски. Казвам си името на момичето от регистрацията, което след като проверява ме намира в някакъв списък.  Формалности: лична карта, доплащане и т.н. Момичето ми обяснява, че ресторанта се пада отдолу. Спа центъра е най-долу, на първия етаж. Басейн? Няма басейн. Голяма работа и без това едва ли точно сега ще ходя да плувам. Освен това не мога да карам и ски. Зимните курорти ги посещавам просто  заради самата обстановка. Друго? Не се сещам, Момичето ми подава ключа от стаята и се запътвам към асансьора.

Апартаментът се оказва доста просторен – спалня, плюс трапезария. Освен парното има и камина,  която едва ли ще запаля, и без това тук е доста горещо. Излизам на терасата и забивам поглед към движещите се празни седалки на лифта над заснежетните борове.  Сещам се, че трябва да отида и да докарам колата си, която  оставих пред комплекс „Замъка”…Паля цигара. Ще отида по-късно.

Прехвърлям програмите. Добре че си нося бутилка водка.

---

Вечер. Смъквам се в ресторанта. "Какво ще обичате?" - пита ме малко след сядането сервитьорът. Прехвърлям менюто и се спирам на вегетарианско ястие. Плюс чаша вино, което се оказва превъзходно. След вечерята се отправям към лоби бара. На бар плота е седнала някава дама с някакъв тип,  онази ми хвърля един два погледа. Замислям се дали флиртът влиза като реквизит в следването на посоките. Във всеки случай не от задължителните. Намигам ù. Тя се обръща и започва да говори с типа. Барманът ми подава уискито, което малко преди това съм поръчал. Мислите ми започват да се реят Минава малко повече от час. Усещам, че главата ми натежава  от уискито. Ставам залюлявйайки се и се добирам до стаята. Почвам да ровя в раницата и да търся Алка зелцер.

---

Сутрин. Решавам да   отида до центъра на Пампорово. Пеш. Осведомиха ме, че не е много близко. В тоя сняг може да вървиш и час до там- каза ми барманът, когото попитах, докато пиех сутрешното си кафе в лоби –бара. Нищо, ще си направя една разходка дотам.  Вървя надолу по заснеженото шосе като отбивам встрани покрай движещите се джипове, след близо час съм пред хотел Мургавец, влизам в един супер и си вземам вестник. Къде мога да поседна, някъде, но да не е ресторант- питам продавача. Горе, май на десетия етаж имаше кафе…Не, не имах предвид някъде наблизо без да се качвам. Амиии- май наблизо няма. Излизам. Все пак на около петстотин метра нататък намерих едно кафе, изцяло в дървена конструкция. Май аз съм единствения посетител тук. Замислям се как ли ще извървя пътя наобратно в този сняг.

Вечерта се застоявам в ресторанта, като този път не прекалявам с алкохола,  утре имам намерение да тръгна рано…

Оборотите на Времето отново се завъртат.

----

Дните се нижат в пространството с такава скорост, че е трудно дори да бъдат отличени един от друг. Пак е есен. Препускам с дайхацуто по магистралата. Отбивам и спирам. Паля цигара. Студеният вятър ме лъхва. Облягам се на капака и се чудя накъде да поема. Може би трябва да оставя дайхацу-то да ми посочи посоката.  Истинската посока. Посоката, която стои отвъд лутанията на ума и отвеждаща отвъд целта. Дали инженерите от Дайхацу, след време, когато напредне достатъчно техниката биха измислили автомобил, който би ме отвел по пътя водещ директно в сатори?... Спомням си за един американец, изследвач на изтока, който в типичния си янки стил бе заявил: Сигурен съм, че не е далеч деня, в който науката ще стигне дотам дотам, че ще изобрети  уред,  който си представям като зъболекарски стол, в който човек просто сяда и който ще  изпрати дори и боклукчия в самадхи…

Дали?

Допушвам цигарата и  потеглям.