Ина беше започнала работа в малката градска болница преди седмица. Току-що бе завършила медицинското училище, специалност акушерство, а след практиката и в окръжната, тук и се струваше като на тих остров - времето течеше бавно и спокойно, дежурствата и минаваха без особени инциденти. Доволна беше от себе си, харесваше и да посреща новия живот, да се радва на малките новородени бебчета, а когато погледнеше в уморените, но радостни очи на майките, изпитваше такова щастие и удовлетворение от професията си... "Едва ли някой може да разбере щастието да посрещнеш новия живот така, както ние..." мислеше си тя, докато пиеше сутрешното си кафе. След малко смяната и свършваше, през нощта имаха само едно раждане, беше оформила всички документи и сега чакаше колежките да поемат новата смяна. Мина за последно из стаите, да погледне всички как са, а и новата родилка... Беше млада жена, от ромски произход, а раждаше вече шесто дете... Спеше непробудно..." Добре е, явно вече е свикнала..." прошепна тихо Ина и тръгна да се преоблича. Новата смяна беше дошла и тя тръгна уморена към къщи... Беше ясна майска утрин, все още хладна, но първите слънчеви лъчи обещаваха денят да е топъл и красив... Щеше да поспи, а после... денят и беше свободен, беше на смяна чак другата сутрин...
Чу телефона в просъница. Когато вдигна слушалката, отначало не можа да разбере нищо - чуваха се много гласове и всички викаха... Различи гласа на старшата акушерка.
- Ина! Данните на новата родилка от личната и карта ли са?
- Да, защо... проблем ли има... какво се е случило?
- Избягала е... Колко пъти съм казвала като имаме такива, да заключваме отделението... но, то... какво ли може да ги спре... шесто дете... много ясно, че ще го остави... Преди три часа излезнала, промъкнала се покрай посетителите... Дори документи за отказ не е подписала, а на адреса се оказа, че въобще няма такава жена... Хайде, Инче, не се притеснявай... случват се и такива работи... Сега трябва да звъня до социалните... Ама че ден се очертава... - старшата тръшна слушалката...
Ина затвори потресена. Настроението от сутринта, предчувствието и за хубавия майски ден... всичко се беше изпарило... В гърлото и заседна някаква буца, а на сърцето си сякаш усещаше тежест. Цял ден не спря да мисли, как, защо, какво може да накара една майка да избяга от детето си... Знаеше, че се случват такива неща, но... нали най-силното чувство е майчиното, нали след като си видял и усетил детето в прегръдките си, нищо друго няма значение... Нали няма нищо по-свято от новия живот... От друга страна, не че искаше да оправдае майката, но... никой не знаеше как живее тя, как се оправя с останалите пет деца... колко тежък е живота и... Не! Не можеше да я оправдае! Това беше изход само за страхливи и необразовани хора - просто да избягаш... Дори не бе имала силата да каже, че ще остави детето си, да подпише документите, които да позволят то да бъде осиновено и да расте в нормална среда... във семейство... "Дано я намерят, Господи... Дано я намерят..."
На следващата сутрин пристигайки в отделението, първият и въпрос беше "Намериха ли майката ? ". Не, за съжаление... Търсят я, но при техния начин на живот... без постоянен адрес и с толкова много роднини... много трудно... Ина отиде в детската стая... Бебето беше отделено настрани, сякаш още от раждането си бе разграничено от другите, различно... Взе го внимателно, залюля го, погали го... "Миличкото, бедното... Дано намерят мама, да не си самичко". Знаеше какво му предстои - след почивните дни щяха да дойдат от социалните и да го настанят в дом за деца, като него... " Дано поне животът ти е щастлив, дано никога да не страдаш..." прошепна Ина... Когато трябваше да запишат детето с някакво име, тя предложи да го кръстят Радост... Така го и записаха - Радост, с надеждата в живота и наистина да я има...
**************************************************
Сестра Проданова днес съвсем не беше в добро настроение. В дома и беше някакъв кошмар - мъжът и , останал без работа, не спираше да пие, децата - едното на 17, а другото на 15 не спираха да искат пари, за дискотеки, за дрехи, за училище... Какво да се прави... деца, всеки си иска своето, но мъжът и... Предната вечер пак я беше държал до 2 часа с пиянските си скандали. Съседите отдавна я бяха предупредили, че ако това се повтори, ще извикат полиция. Разбират я, но... положението става нетърпимо. А тя, как да го контролира - от десет години работеше в дома, на 30 километра, пътуваше всеки ден, само и само да е на работа, да може да осигури поне хляба, а той... до вечерта сигурно пак щеше да е пиян. Вместо да си намери работа, да и помага... На ръба на силите си беше вече, не виждаше друг изход, освен развод... Знаеше, че няма да е тих и мирен, ще има скандали, побоища... ужас... А и децата... точно в тази възраст щеше да ги травматизира... но... това беше единствения изход, мислеше Проданова... просто няма вече накъде...
Оправяше бебетата механично - с годините ръцете и бяха се механизирали, свикнали и за всяко от тях отделяше не повече от 10 минути... А и как няма, на всяка от тях се падаха около 20 деца, а напоследък идваха все повече... "Тия хора не знаят ли, че има аборти - ядосваше се Проданова - вместо да раждат и да ги захвърлят...". За нея важното беше по време на смяната и да няма инциденти, децата да са здрави, облечени, нахранени... а след нея да става каквото ще! Важното беше да изкара поредния ден и да успее да се върне вкъщи... да спаси и малкото от живота си, което и е останало... Понякога така и писваше... На 45 години и се искаше да сложи край на себе си и щеше да го направи, ако не бяха децата...
Привърши с последното. Затвори вратата и отиде в малката стаичка за почивка, да изпие едно кафе и да пуши. Някое от тях се разплака... "Да плаче! - продължи да се отдалечава Проданова - Какво искате - нахранени сте, сухи сте... Дали майките ви щяха да се грижат за вас така...". Понякога майчинското чувство се събуждаше у Проданова, но... с годините бе привикнала да не се разнежва... да не се привързва... и без това скоро щяха да пораснат и да ги преместят. По-големките протягаха ръчички, сякаш искаха да бъдат гушнати... Проданова го правеше в началото, но вече... та те бяха повече от 20 деца! Повечето не говореха, а и как ли, след като никой не им говореше, само недоволстваха и им се караха да стоят мирни, докато си свършат работата. Нищо, после ще ги научат, нали и там работят хора... Казват, че първата думичка, която научават децата е "Мама"... Дали и те ще я кажат първо?...
*******************************************
Радост беше дребничко момиченце за възрастта си. Смугла, с големи черни очи, влажни като на кошута. Гледаше всичко, попиваше всичко, проявяваше любопитство към всяко нещо. Когато дойде при тях, не можеше да говори, но постепенно, отначало неуверено, но все по-бързо се научи. Учителките и се чудеха - как такова малко момиченце, на 4 годинки, пее така правилно, явно беше наследила от някой от родителите си музикален слух... Възприемаше бързо, беше много контактна, послушна, сприятеляваше се лесно с другите деца. Отличаваше се от другите - повечето с увреждания в една или друга степен на тежест, възприемаха трудно, бавно, работеше се мъчително с тях. Колко жалко, че нямаше документи - досега щяха да са я осиновили - я в България, я чужденци... щеше да живее нормално, в нормално семейство. Повечето ромчета бяха така - без документи, без възможности... Колкото и да ги съжаляваха госпожите им, все пак това беше работа - трябваше да се свърши... Нямаше какво друго да направят, освен да се постараят да ги учат, да им дадат онази топлина, която липсваше на всяко едно от тях, да ги насочат в правилната посока... Трябваше да ги обучават, за да станат един ден и те пълноценни граждани...
Радост обожаваше една от госпожите си - леля Роси, както я наричаха всички. Леля Роси беше спокойна, възрастна жена, на около 60 години. Оставаше и малко до пенсия. Беше преживяла много нещастия, но не бе позволила на това да отнеме топлината на доброто и и пълно с любов сърце. Последователно беше загубила мъжа си, а след това и единия си син - при автомобилна катастрофа. Другият и син живееше в София, идваше си много рядко и също толкова рядко водеше при майка си внуците и... Понякога Роси страдаше, така самотно и беше... Може би затова даваше цялата си обич и топлина на децата, за които се грижеше. Те го усещаха и й отвръщаха със същото... Какво ли щеше да прави без тях като се пенсионира... Искаше и се да помоли директорката да я остави още да поработи... Живееше в съседното село, пътуваше и тя като повечето, но нали на тия времена не това беше важното... Когато дойдеше при децата, сякаш ги успокояваше с добрината и спокойствието си, усещаха нейната топлина и уравновесеност. И бяха спокойни и щастливи. Леля Роси обичаше да ги учи не само на това, което беше по програма... Учеше ги на мъдростите от живота, четеше им народни приказки, пееше им песни... Извеждаше ги често от дома - до центъра на селото, да видят и опознаят останалия свят, извън дома. Децата попиваха външния свят. Харесваше им. Хората ги поздравяваха, закачаха, радваха им се. Едни, може би със съжаление, други - искрено. В дома имаше нова и хубава площадка за игра, но децата сякаш полудяваха, когато стигнеха до селската - с очукани и стари люлки и пързалка, но... с много деца и майки около тях... Понякога Роси съжаляваше... Децата виждаха майките, как те се грижат за децата си, как ги вдигат когато падат, как ги целуват, като се ударят... как ги прегръщат... Като се върнеха, следваше лавина от въпроси... "Къде е моята майка, ти ли си моята майка, кога ще дойде моята майка?...". Сърцето я болеше, но се стараеше да отговори на всичките им въпроси... Да, всички те в дома бяха техните майки... Или поне трябваше да бъдат, поне докато малките пораснат и започнат да осъзнават живота... В моменти като тези Роси плачеше - тайно, скрито се ронеха сълзите и... Защо трябваше да бъде така, защо не можеха всички да са щастливи, защо тези невинни деца бяха така наказани... Не искаше да мисли какво ги очаква всички тях в живота... не искаше... защото животът понякога е твърде жесток... Скоро щяха да ги преместят в друг дом, където да започнат училище... Само можеше да им пожелае да запазят частичка от добротата в сърцата си... да не губят никога надежда, да вярват, да обичат и да са щастливи... Да са добри...
****************************************
Спирам разказа до тук. Някой ден, ако имам сили, може би ще го продължа. Засега, това което е в главата ми, е кошмарно. Какво би могло да се случи на малката Радост? Да премине в друг дом? При други "майки"? Да се грижат за нея по задължение? Да бъде добра ученичка и да успее в живота? Да и се усмихне щастието и да я възнагради с онази награда, която вещае името и - Радост? Или да бъде погълната от мелачката, наречена живот, да бъде прекършена, изнасилена, унизена, смачкана? Да завърши някой ден и да се окаже сама? Без роднини, подкрепа, работа, дом, сигурност? Какво може да поднесе живота на едно такова дете? Което само в сънищата и мечтите си може да прошепне "Прегърни ме, мамо..."
*****************************************
Бях замислила това като разказ с щастлив край. Как Роси успява да осинови Радост и да и даде шанс за нормален живот. И да запълни празнината в своя. Засега няма да го направя. Защото не всичко е "захаросано" и "подсладено". И защото това, което се случва извън нашия живот, понякога е грозно... Откровено грозно... Не се замисляме и не го забелязваме, тъй като всеки живее в своя си свят, при своите проблеми, радости и рядко се заглеждаме какво става около нас... Но... шанса го даваме всички ние. Със загрижеността или безразличието си към съдбата на тези дечица. Има много начини всеки да им помогне, както, когато и с каквото пожелае. Но не това е важното. Важното е, че продължават да се изоставят деца, поради невежество ли, поради неспособност да се отглеждат, или... просто така...
Не предлагам решение, нито обяснение... просто не знам... Засега краят е отворен... както може би всичко в този живот...