Приказка за плачещата върба
Това се случило преди много, много години в далечно царство на изток - в страната на Изгряващото Слънце. В малко селце живеела чудна красавица. Била бяла и нежна като пяната на морските вълни, косата ù - дълга, гъста и черна, контрастирала с лицето ù като гарваново крило на сняг, а очите ù... ех, те сменяли цвета си. Когато вървяла през поляните, тревата радостно шумоляла под нежните ù крачета, тогава очите ù били тюркоазени. Когато се къпела под водопада и водните капчици доволно целували малкото ù тяло, очите ù ставали сапфирени, а когато отидела в гората, дърветата се покланяли с тежките си клони, тогава очите на момичето добивали цвят на кафяв диамант.
Веднъж, както се разхождала покрай реката, чудната мома срещнала красив момък. Не бил като другите млади мъже, около него било някак по-светло, сякаш слънцето слизало по-ниско, а когато заговорил, думите му стоплили като мека завивка. Той не бил обикновен човек, бил Слънчев лъч, измолил от Боговете да го пуснат за едно лято на Земята. Влюбен във великолепната красавица, искал, макар и за съвсем кратко време, да я види отблизо, да да усети аромата ù, да потъне в красивите, сменящи цвета си очи...
Така и станало. За любовното им лято и до днес се разказват легенди, но... това е друга приказка...
Когато дошъл първият есенен ден, младият мъж трябвало да се върне обратно при Слънцето. Горест го обзела, мъка голяма, не искал, но... в живота често се случва да става това, което не искаме.
Заминал. Прибрал се вкъщи тъжен. Не можело повече да слезе на земята, но успял да измоли боговете да направят така, че неговото момиче никога да не умира, за да не умре и любовта им, от която всичко оживявало.
Чудели се боговете, мислили и накрая решили - превърнали красивата девойка в приказно дърво. Хората нарекли дървото Върба. Така се казвала тя.
Това било преди много, много години, а любовта между Слънцето и Върба е жива и до днес. Всяка есен тя изпраща своя любим на далечното му пътешествие, подарявайки му листенцата си, а пролетта го посреща с нова, още по-красива корона и дребни дечица - млади върбици.
Старите хора разказват, че Върба била горда девойка. Не искала любимият ù да разбере колко страда от разстоянието помежду им, не можела да позволи да я вижда как горко плаче и затова привела клоните си. Така той я вижда в цялото великолепие, но не знае как тихо, тихо тя рони бисерните си сълзици в реката, която единствена знае колко е голяма любовта на Върба...
Казват, че ако искаш да видиш любим, който е далеч от теб, трябва да приседнеш под плачеща върба, да се вслушаш в тихия напев на тънките и фини листенца, да оставиш да те погали с нежните си дълги клони и тя ще ти подари сълзица, а в нея ще видиш любимия образ...
© Наталия Иванова All rights reserved.
