Той беше млад плъх! Амбициозен и с войнствен характер. Това, прибавено към неуместно голямата му гордост, че е плъх, го правеше пръв претендент по линията на царското плъше семейство. Имаше само един проблем: За да бъде официално признат, той трябваше собственоръчно да убие едно човешко същество. Тези твари, които чистеха, залагаха капани и сменяха бельото си поне веднъж дневно, не заслужаваха място под слънцето! Естествено младият плъши принц бе готов за изпитанието. Но ставаше нещо странно. Защо сега беше нокаутиран?! Той!? Следващият владетел на Плъшето царство!? Ето я и кратката епопея на неговата неволя:
Първи плъши принц Каспър напускаше приказния дворец, в който бе израснал. Големи прегръдки, сълзи и поздравления, тъй като скоро се очакваше да се завърне като следващия крал на царството. Той целуна любимата си. Каза ù „Цър, цър!”(В превод: Ще се върна! Обичам те!), след което отпраши по дългия път. Скита се с дни под ярко слънце или обилен дъжд, но не откриваше пукнат човек. Един ден попадна на стари тунели, вероятно на стотици лета. Имаше надежда, че тук най-сетне ще открие целта си! Проправяше си път през воини калени - прилепи, къртици… дори и една зла котка и тогава със сетните си сили откри това, що бе търсил и денем наяве и нощем в съня!
Каспър не очакваше тези създания да са толкова бързи. Това същество, щом го зърна,  побягна със скорост, завидна за всеки и всичко. Тъкмо да успее да настигне гадната твар и незнайно как пред него се появи стена. Ни можеше да я заобиколи, ни да я прескочи, но как се бе появила така изведнъж?
Тъкмо си мислеше, че късметът му му изневерява, когато: „О, Богиньо, благословила бедния плъх! Благодаря ти за втория шанс!”
Оголил зъби и нокти, Каспър се спусна срещу приближаващите стъпки! Няколко секунди преди да забие зъбите си във вратлето на гротеското същество, светкавица удари от някъде. Каспър падна парализиран на земята и съзнанието почна да се изплъзва от тялото му. Той си спомни любимата си и обещанието си към нея: „Цър...!” (Превод: Съжалявам...!)
……..
Светьо с изненада забеляза хвърлящия му се плъх, но с непоколебимост превърна действието му в самоубийство. Оставил зад себе си трупа му, той продължи да тича към края на коридора. Там, невъзмутимо препречваща пътя му, бе изправена 2 метрова стена. ~”Хъх, значи се страхува и от плъхове! Като се замисля, ако беше голям космат паяк, със сигурност тази стена щеше да е поне още 2 метра по-висока.”~ В следващия миг нямаше нищо пред него и Светьо продължи към входа за галериите. Спря се пред голямата дъбова врата. Беше странно, че все още зееше широко отворена. Магическите врати имаха навика да се затварят и хващат в капан нещастниците, минали през тях.
- Кой си ти? Няма да пусна и тебе! Изчезвай!
- О, ти имаш умението да говориш! Би ли ми отговорил на няколко въпроса? - Светьо се усмихна невинно.
- Разбира се, че не! - отговори дъбът.
Вратата леко потрепери при погледа, получен след отговора ù. Обикновено човешките същества на тази възраст са по-лесни. Дори с ограничените си социални контакти Г-н Дъб можеше да разсъди, че хлапето се държи странно. По-неуверено продължи:
- Аз съм направен от знаменито дъбово дърво на повече от 800 години. Как мислиш, че хлапе като теб може да ме заплашва?!
- Само на 800-тин години? Все още си млад и зелен. Мога да ти покажа множество методи, кой от кой по-хубав, кръстени „Как да разбера каквото искам!”
В дясната си ръка запали син пламък, докато в лявата силно червен такъв. Тогава с усмивка попита:
- Кой от двата предпочиташ да те запали първи?
Много бърз говор:
- Едно момиче влезе вътре и ме заплаши, че ако се затворя, преди тя да излезе, ще изгоря! Затова седя така. Но истината е, че искам да се затворя. Вътре има неща, които е по-добре да си седят вътре! Миналата седмица Г-жа Тарантула ми се оплака, че съпругът ù ù изневерява. Заплаши, че ще го убие и изяде за наказание. Преди...
- Добре, добре! Не исках да ми разказваш историята на сътворението! Нека се ограничим само до момичето. - Светьо потупа съчувствено дървото, преди да влезе в галериите.
Както се опасяваше! Това място беше опасно. Вероятно в мига, когато почувства тази енергия, вече знаеше същността ù. И като си помислеше, че Ади се мотаеше тук някъде?!
На това място концентрацията на енергия беше достатъчно висока, така че дори аматьор, докато седеше тук, можеше да прави магии от последните няколко нива. Вероятно структурата наподобяваше на древните пирамиди, тъй като енергийната верига обикаляше по точно определен и специфичен начин, така че складираше и акумулираше огромни количества енергия. Вероятно дори Дъбът в началото е имал само минимални магически свойства, но след престой тук, сега беше със заряд, равняващ ядрена глава.
И на място като това къде се беше дянала Ади?
Едва беше сварил да си помисли за неудобството да я търси, когато дочу приближаващи се стъпки. Единият чифт определено беше този на Ади, докато другият стъпваше далеч по-тежко, но пъргаво, което говореше за опитен боец. След събиране на 2 и 2...!

Сладкото същество, което бе премахнало единствената пречка към дълго жадуваната свобода! Първоначално я бе взел за дете, но сега като оглеждаше по-обстойно, установяваше, че всяка необходима пропорция бе на мястото си. Изящни извивки и мека кадифена кожа извайваха тялото на героинята, до която, без изключение, трябва да стои всеки герой! Адол беше реалист. Осъзнаваше пределно добре, че дори предишното му момиче да е живо, след престоя му тук, то днес тя щеше да е сбръчкана баба. Колкото и да му беше мъчно, Адол трябваше да продължи напред, използвайки ресурсите, които съдбата му дарява!
Като скъси разстоянието помежду им, Адол постави, своднически, ръката си върху рамото ù, игнорирайки нервния ù тик. Възнамеряваше да използва чаровността си, както винаги, но този път рибката подскачаше повече от обикновено. Ади се изплъзна изпод ръчичките му и с заплашително (сладък, в очите му) поглед напомни „3 метра от мен!!” Не беше като да не можеше да спре игрите ù, но беше по-забавно да я остави. Нещо му намирисваше на конкуренция. Беше рядкост нежният пол да не се разтапяше пред вида му и макар леко позамарен (последните минимум 5-6 десетилетия по неговите си много неточни сметки), пак трябваше да е трепач. Значи, трябваше да предизвика този тайнствен „някой”, на „дуел”?! Така се наричаше ритуалът, в който никога не губеше и унижаваше съперниците си до такава степен, че не можеха да излязат на улицата, без някой да ги срещне с неудържим смях. Естествено така се печелеше и сърцето на девойката! Адол се усмихна наум. Щеше да е хубаво да си припомни старите навици.
Скоро щяха да стигнат дъбовата врата. Само като си припомняше колко време беше умолявам дървената кратуна да го пусне… Адол се готвеше да върне услугата с лихвите! Само да излезеше веднъж!
- Г-це Ади, какъв е светът навън? Много ли се е променило? Коя година е? - По-ранните Зайче, Мишчице, Прасковке и т.н., бяха принудили Ади да се представи официално. Утешаваше се от мисълта, че след като го остави да гние в подземието за още няколко стотици години, след като не е със специалност маг, няма да може да ù запрати никакви проклятия.
Но въпреки това, тя разбираше пределно добре, че е изправена пред наистина опасно типче. Очите ù се завъртяха. Беше време за действие! Обърна се с най-чаровната си усмивка -тази, която подсказваше, че играта е свършила и тя е победител:
- Ами… Да, светът вече е коренно различен. Вече няма нужда от… - подготовка, на старта… – стари реликви като теб! – последното, което Адол видя, преди заклинанието на Ади да подейства, бе самодоволната и усмивка.
Последва появата на странна многоцветна светлина, на която Ади затвори очи и по спомен тръгна към изхода. Планът за бягство трябваше да е перфектен, но… какво, по дяволите! Магическото поле наоколо беше прекалено гъсто и объркано! Не можеше да се ориентира дори по стените, въпреки че ставаше въпрос за едва десетина метра. Ади се видя принудена да отвори очи и зачака заклинанието ù да се разреди. Беше подценила подземието и гъстотата на енергията! Малкото и иначе безобидно заклинание – объркващо за кратко сетивата ти, се бе превърнало в магическата буря, в нещо необуздано и невъзможно да се предвиди. Паника я обхвана! Намираше се в средата на нищото и не можеше да направи каквото и да било. „Помощ!”
Една ръка я хвана и я поведе. Тя веднага се довери на малката длан и я последва.


- Докога възнамеряваш да ме държиш?- Ади се фокусира и лицето на Светьо се появи пред нея. - Всичко е наред. Вече сме навън.
Светьо гледаше настрана, лицето му покрито в тъмнината. Вече бяха извън мраморния лабиринт, така че без допълнителни заклинания не можеше да се види много. Все пак Ади помисли, че ако бе светло, щеше да види благодарност и облекчение в очите му задето тя е добре. Ади се протегна и хвана с две ръце малката ръка, която я бе извела и с тънък,  едва доловим глас промълви: „Благодаря.” Не бе сигурна колко време беше минало така, но щом си помисли как изглежда отстрани, се смути и бързо го пусна.
Бързо произнесе заклинанието за нощно виждане и се насили да прозвучи както обикновено:
- Всичко това се случи, защото ме остави сама! Ти си виновен за всичко! Защо не дойде по-рано?!
Светьо си отдъхна. Същата, както винаги. Въпреки че в очите ù са се образували сълзи от уплаха, първият ù приоритет оставаше инатът ù:
- За момент си помислих, че нещо ти има. Не приличаш на себе си без всичкото натякване и оплакване. Но няма нужда да се притеснявам. – Направи всезнаеща физиономия и допълни: - Същата си си - както винаги!
- Ти, дребен… Знаеш ли през какво преминах?!
- О, да! Видях 2 метровата стена. – Сега се разстла и зла усмивка, която разцъфна след едно кратко театрално „Църрр!”
- На идване да не би да махна преградата…?! - Гласът ù прозвуча отмалял и уплашен. Впери очите си към тъмния тунел с надеждата, че няма да види жълтите зли очички на добитъка.

Вместо плъха, обаче, нещо друго се оказа в опасна близост. Поставяйки ръцете си върху главите на двете хлапета с гърбове към него, мъжът попита:
- Партньорът ти? Или просто си шотакон фенка?
Ади подскочи. И се отдръпна на няколко метра, готова за сблъсък. Светьо просто се дръпна настрана, отмествайки ръката. Имаше две неща, изискващи притеснение: Светьо не го бе усетил преди физическия контакт с главата му и мъжът бе успял да излезе от мраморните зали, без да е засегнат от магическата вихрушка. Нямаше нужда да го предизвиква тук: все едно да играеш на криеница в дома на минотавър. Също така, макар потенциално опасен, мъжът не бе войнствено настроен. Малко дипломация би могла да свърши чудеса!
- Светьо Гаел. Приятно ми е да се запознаем, г-н…?
- Адол. Адол Трез. - поглеждайки към Ади, допълни: - Тя винаги ли е толкова недоверчива и… как да се изразя… упорита, ирационална?
Светьо въздъхна, спомняйки дългогодишния си опит и поклати положително глава.
- По някаква случайност да си приятелят ù? - изражението на Адол придоби сериозен вид.
- О, не, не! Кой би искал горила за жена? Аз предпочитам сладкия тип, които идват и казват ”Желаете ли нещо, Господарю?” Колкото до връзката ни, аз съм ù братовчед по линия на майката, на майката, на сестрата, на брата, на сина – син! - Усмивка след очевидната лъжа. Но Адол или не усети, или му бе прекалено забавна ситуацията, за да се вдетинява.
- О, така ли! За момент се притесних. Дуел с малолетен щеше да ми извади лошо име!
- Дуел?
- Нищо, нищо! Не се притеснявай! Между другото, как успя да излезеш, без да те засегне... знаеш магията в лабиринта? - Светьо не бе свикнал да са прекалено директни с него. Затова му трябваше секунда да отговори:
- Използвах талисман. Яйце от феникс неутрализира повечето типове магии. Не искам да съм нахален, но мога ли да попитам същия въпрос? - Ади наостри уши. Все пак да попадне в собствения си капан, докато целта ù се измъква, беше засегнало гордостта ù повече от нужното.
- О, аз съм свикнал. Тук често се формират такива магически явления.
Светьо продължи приветливия разговор, докато Ади наблюдаваше новосформираното приятелство. То въобще не ù се нравеше, а и надали някога щеше, но все пак се надяваше Светьо да има план за отърваване от излишния багаж!
За последното Светьо споделяше мнението ù.