Приятел
Гледам те и знам, че ще ме предадеш. Но какво от това? Аз ти изказах всичко, което можах и което събрах. Разпилях, но не прекалено много. Внимавах в пътя. Внимавах в истината, доколкото я виждах, и я следвах според силата си. Не исках чуждото. Гледах света и виждах, че е негов, не мой, но колко хубаво и колко много в него имаше за мен! Обичах смирението и се укорявах за горделивия си нрав.
Справедливостта ми беше идол в началото на пътя, но аз се отказах – с голяма болка – от него и строших статуята му. Вървях все напред и напред и се молих да мога да отвръщам на подадена ръка. Да мога и аз да подавам ръка... Малко успях в това – сигурно малко усърдвах. Но Божията милост ме сподоби с много благà и натрупах неземно съкровище, пазено в тайни места. Гребях и раздавах с пълни шепи – така ме учеха и така правех. И ми се услаждаше всеки миг, всеки ден. Всяка страница живот.
И ето сега те гледам пред себе си – гледам в очите ти, гледам в сърцето ти, и знам, че ще ме предадеш. Не аз те ...