Село Змейково

Глава 14

Смъртта краят на едно съществуване, или началото на нов живот. Живот, но какъв? Да „Лошите мъртви“ бяха наистина мъртви хора. Мъртви телом, но доста живи духом. Те са обречени на тежки страдания в материалния свят, и от озлобление вредят на живите, когато им се позволи. Но те бяха зависими от ведмаговете по света. А те не ги допускаха да вредят на живите.

Краз седеше на един надгробен камък. И гледаше към звездите. Знаеше, че това което прави е грешка. Но се оправдаваше, че решението не е негово. Въпреки това можеше да каже „не“. Добре познаваше правилата относно мъртвите, там не можеше да му заповядва никой. Тези същества наполовина живи, наполовина мъртви жадуващи човешка кръв и органи бяха трудно контролируеми. И това най-много го плашеше. Страхуваше се, че това може би е втората му най-голяма грешка за 6500 години съществуване на тази планета. Но тогава беше още млад вещер-преселник от друг свят. Свят доста по-стар от този, в който живееше сега. В онзи стар свят технологиите бяха на възможно най-високо ниво. В онзи стара Земя хората просто се телепортираха от едно място на друго. Но беше доста преселен и замърсен. Беше направо захабен. За това се налагаше да търсят нови домове. Той заедно с около два милиона души разпределени на четири космически превозвача имаха задача да се установят на тази планета. Те не бяха единствените колонизатори. Имаше още стотици подобни групи разпределени по целия космос. Но сега вниманието ни е насочено към т.н. планета N12G456 или по-късно прекръстена на Нова Земя, а вече просто Земя, като стария свят, от който идваха.

Когато го телепортираха за първи път на планета той усети една много яко пронизваща болка точно в сърцето. Падна на земята. За миг беше загубил съзнание. Групата, с която беше на планетата се паникьоса. Но той бързо се изправи и свести. Сега като се връщаше назад той си мислеше, че по някакъв начин се беше свързал с планетата за винаги. Тази случка не се повтори никога повече. Но тя го направи щастлив. Тогава той се запозна с Антига. Въпреки че пътуваха в един звездолет и знаеха кои са. Истински се запознаха тук, на тази планета. Тя беше най-прекрасното нещо, което му се беше случвало през живота. И двамата бяха на двадесет години, когато се запознаха, млади и влюбени. Те трябваше да създадат семейство и деца. Родителите им одобряваха връзката, защото и двамата бяха вещери. Беше почти невъзможно но той си бе намерил вещица за любима. И то от добра каста. Краз беше белгарин. Неговият вещерски род също беше високо в йерархията. Родът Шуров,  чийто наследник е той, беше вторият по-влияние в Европа – континент от „Старата велика Земя“. Антига беше от рода Песо. Тя имаше испански корени, но не беше чистокръвна испанка. Беше родена в Мексико. Въпреки това родът им беше най-високо в йерархията на цяла Южна Америка. Вещерите определено бяха доста древно тайно общество на „Старата велика Земя“. Там магьосничеството не се приемаше така като сега тук. Определено тук обществото беше по-консервативно но не и по отношение на магьосничеството. Тук вещерите и вещиците можеха да са такива каквито са. И те се забавляваха. В новообразуваното общество те бяха щастливи. Но за съжаление той познаваше щастието като нещо временно и нетрайно. Тогава се случи пак така. Вече бяха женени  от десет месеца, когато един ден бяха на пикник. Бяха се качили на любимото им място „Поляната с розовите цветя“. Те си я бяха кръстили така. Имаха прекрасно бяло вино и вкусотийки приготвени от Антига.

- Времето е страхотно любима. - Краз я целуна по шията. След, което си взе сладка. Вкусът на ягодово сладко се изпълни устата му. Толкова беше вкусно, че вкусът го опияняваше да иска да си вземе друга сладка. Той посегна към следващата сладка. Но се спря. Отдръпна се от любимата си.

- Какво си сложила в сладките? - попита той изплашено. Усещаше влиянието на отровата вече как се разтваря в кръвта му.

- Нищо любими. Вземи си още. - Антига се усмихна и посегна да вземе една сладка за да му я даде в устата. Но той и бутна ръката.

- Защо го направи? Защо ме убиваш? -Краз се изправи, но залитна и застана подпрян на едно коляно. В този момент очите на Антига  светнаха в зелено и насочиха лъч зелена светлина към него.

- Трябва да те убия. Иначе никога император  Кърт Дерин няма да построи нашата велика държава тук на тази първобитна планета. -тя изстреля един зелен лъч към него. Но той със сетни усилия махна с ръка и с бяла светлина отби лъча право в лицето й. Лицето и пламна със зелен огън. Тя за пищя. Знаеше, че изгорялото със зелен вещерски лъч не се лекува. Изгаси го с магия и се обърна. Лицето и беше изцяло изгоряло. Единствено по очите си нямаше мехури от изгоряло. Красотата и беше загубена за винаги. Красивите и черти по лицето бяха заменени с още пушещи изгорели подутини и мехури. Болката беше много силна. Тя извика от яд. Викът и отекна като едно злобно ехо в гората. Обърна се с грозното си изгоряло лице към вече колабиращият Краз. Той вече лежеше с бяла течност излизаща от устата му. Но очите му гледаха към нея, те бяха станали чисто черни, а той се тресеше. Гърчовете вече бяха започнали. Тя застана над него:

- Трябва да съм сигурна, че си мъртъв любими. - тя замахна с една ръка, като че ли събра енергията около нея. После с другата моделира огромно прозрачно кълбо от светлина и го засили към полумъртвия й, възлюбен. Той не можа да се защити. В този момент сърцето му спря да тупти. С този акт човекът Краз умря завинаги. Но съдбата беше отредила друго за този вещер. Антига се увери, че си е свършила работата. Застана над него, вторачи се в него. От едното и око се пророни една сълза. Тя беше истинска. Сълзата си проправи път през обгореното ѝ лице, оставяйки солена диря. Антига я остави не я избърса, докато не капна на тревата.

- Прости ми... - прошепна тя и се изпари. От тогава малцина я бяха виждали. За останалия свят тя бе изчезнала.

Случката беше забелязана от един селянин, който много уважаваше Краз. Самият Краз му беше спасявал няколко пъти живота. Както неговия така и на децата му. Той изчака вещицата да си тръгне и се показа. Пипна пулса на Краз и видя, че той действително е мъртъв. Но въпреки това го отнесе със себе си. Селянина го заведе на върха на планината. Когато бяха дошли за първи път на тази планета тук, той бе срещнал едно същество, на което бе почнал да принася дарове. Това същество го плашеше до смърт. Но то беше могъщо и му беше обещало, че ако му принася дарове ще му помага. До сега не се беше наложило селянина да го моли за нищо, вече няколко години му принасяше по някое агне, или кокошка. Сега беше деня, в който той трябваше да поиска услугата.

- Оооо, велики Упир, яви се! – почна да го призовава селянина. Той постави мъртвия вещер на земята. - Моля те, яви се. Днес имам нужда ти да направиш нещо за мен. Ти обеща да ми помагаш ако ти дарявам всеки месец по нещо. Бях покорен, сега ти ми помогни. Спаси приятеля ми. Умолявам те! Спаси го! Спаси го!  - викаше селянина.

В този момент от ясното небе се появи един огромен черен облак. От него светна една светкавица, и удари точно до селянина. Това го накара да се отдръпне. В покосената земя избухна огън, той се разтла около мъртвеца и селянина. Обгради ги. Сърцето на селянина започна да тупти силно, и той започна да се заоглежда във всички посоки. Страхът от това, може да пламне го облада. Огъня ставаше все по висок и настъпваше на вътре към мъртвия Краз и него. Селянинът погледна към небето  и извика: - Моля те... - и огънят започна да се събира в точката, от която беше избухнал. Когато и последното пламъче се вмъкна там, огъня почна да се издига нагоре като постепенно взе да приема човешки черти и изведнъж стана само на дим. А димът придоби плът. Упир се беше появил. Това същество представляваше доста страшен човек. От кърваво червените му очи, в чийто зеници танцуваха огньове лъхаше злоба, която погледната от обикновен човек плашеше. Иначе беше с красиви линии на лицето, висок метър и деветдесет, с големи вампирски зъби и много малки почти не забележими рогца, скрити от голямата му тъмно лилава коса.

- Какво искаш смъртни селяко? - гласът му боботеше като гръм. - Днес не си ми донесъл нищо, а искаш помощ?

- Ще донеса, само го спаси. Моля те! - селянинът падна на колене.

- Добре ще го спася! - той отхапа едната от вените си на лявата ръка. След което извади един рог от вол и изсипа кръв от вената си в него. След което се обърна към селянина:

- Сигурен ли си, че искаш  това? Той е вещер. И аз мога да го върна но само, че той няма да е същият. Ще е ведмаг! Първият на тази планета. Това ще е нещо много, много ... кръвожадно.

- Спаси го няма значение от цената! - селянина просто искаше да постъпи правилно. Искаше приятеля му пак да е жив и да му помага. Беше му длъжник.

- Добре, така да бъде. - Упир се наведе над Краз, вдигна главата му с едната ръка, и стисна челюстта му, за да се отвори устата му, а с другата му сипа кръвта в устата. После грубо затвори устата му и го пусна на земята.

- Готово, сега трябва да го заровиш и да чакаш. - след което Упир

си тръгна. Селянинът почна да копае с ръце. Издълба трап около два метра и го положи. После го зарови.

От долу под пръста беше хладно, влажно и много задушно. Но безжизнения Краз не осъзнаваше липсата на кислород, той отдавна не му трябваше. Смъртта премина в сън, под пръста очите му се размърдаха под клепачите, от ноздрите му потече кръв, която се смеси с пръста. Тялото потръпна, и още не осъзнатия ведмаг се пренесе на Старата велика Земя. В този упиров сън той тичаше, определено от начало не можа да определи на каква възраст е. Но тичаше. В един момент осъзна, че е дете. Гонеше топката по изкуствена тревна настилка, и заедно с други деца се мъчеше да я вкара във врата на противниковия отбор. Краз беше забравил за тази игра. Тя не се практикуваше тук. Но в този негов първи сън като ведмаг той правеше това. Играеше футбол! Да сега след толкова години си спомни как се казва играта. Но в съня му той все не уцелваше врата. В този момент той се размърда. Съня отстъпваше. Усети пръста около себе си. Разбра че нещо не е както трябва. Беше заровен. Когато отвори очи, те се напълниха с пръст, и той изпадна в паника. Бяха го погребали жив. Но как? Как беше умрял и след това бе възкръснал. Спомни си добре, как отровата проникваше в него и за капак мощната енергийна магия на Антига. Но защо? Защо Антига постъпи така с него? Та той я обичаше, нали и тя му се врече пред двата владетеля на двете държави. Да тя беше първа братовчедка на  кралицата на Холоранската държава – Изаира Песо по мъж Дерин. Значи все пак избра страна. Когато  Кана Ювиги на Белгар Крум от рода Дулов обяви война на императора на Холоранската държава, заради опитите ѝ чрез шпионаж да се докопат до неговия живот. Така и официално не се разбра точната причина за конфликта. Но ясно знаеше, че Крум Дулов не даваше да се използват технологии тук на тази планета, искаше всичко да е според заповедите от „Старата велика Земя“. А заповедите бяха те да са ново общество без техника, без технологии, без революционни лекарства. Именно той беше пазителя на тези технологии. Трябваше развитието да тръгне отново. Такъв беше плана. Но император Кърт Дерин не мислеше така. Той искаше да улесни процеса на развитие. Искаше да има най-бързо развиващата се страна. Разбира се той сега като си припомняше тези времена се замисли защо ли лидерите на „Старата велика Земя“ са разделили планетата на държави? Да, те действително бяха построили подобен модел на оригиналната „Земя“. И все пак наистина разделението води до конкуренция, а конкуренцията до развитие. Но конкуренцията винаги води до сблъсък – война! И любящата му съпруга бе избрала страната на родът ѝ. Той бе отказал да се включи, защото я обичаше. Защото би дал всичко за нея. Поне така разсъждаваше преди. Какъв глупак! И за това въпреки всичко той си оставаше покрит с пръст. Протегна ръце на горе и избута пръстта. Тя му се стори изключително лека. След което видя ясното нощно небе. Звездите се бяха показали на небосклона и грееха така ярко. А луната огряваше ясното небе с особено чаровен оттенък. Да тази гледка беше по-хубава отколкото на Старата велика Земя. Там звездите почти не се виждаха от големия и гъст смок, който покриваше цялата планета. Но чак днес оцени красотата на тази гледка. Той се изправи и се огледа. В този момент усети, пронизваща болка в стомаха. Там в коремната му област наставаше промяна. Органите, които бе ползвал до сега се приспособяваха към новото му аз. И болката беше непоносимо силна. Такава болка той никога не бе изпитвал, и не изпита и за в бъдеще. Той се сви и извика, викът му беше като рев на диво животно. Очите му светнаха, и осветиха мрачния разровен гроб. Селянинът беше задремал под едно дърво, но ревът на Краз го събуди. Видя че гроба беше изровен и вътре нещо мърда. Светлината от очите на Краз осветяваха добре и се виждаше гърчещото се тяло на новосъздадения ведмаг. Той разпозна Краз, видя го, че се гърчи от болка.

- Краз ти си жив? - зарадва се той. Но в този момент Краз го усети. Светещите му очи го фокусираха и в този момент болката му се усили. Нещо вътре в него му подсказа, че от кръвта на селянина ще се почувства по-добре. В този момент, от горната му челюст започнаха да растат големи кучешки зъби. След миг те вече се бяха появили. Краз не разпозна приятеля си. За него той представляваше средство за облекчение на болката. Тази болка беше глад, а селянина средство за прехрана. И тогава Краз изскочи от трапа и захапа шията на невинната му жертва. Кръвта се стичаше през гърлото му и направо се вливаше в точката на болката в корема му. Кръвта му донесе облекчение. Усети задоволство, усети ситост. Той го просна на земята, а очите му за светиха в червен цвят. Беше го изцедил до капка. Той бе убил приятеля си. В този момент в съзнанието му нахлу спомена как когато селянина и синът му бяха болни от пневмония. Краз им помогна с билки и малко магия за заздравяване на имунитета. В този период той беше спасил още доста хора. Не нямаше медицинско образование, той беше добър в математиката и за това го избраха за пътешествието. Преподаваше в училището  на децата. Но повече разбираше от приложна магия въпреки, че на Старата велика Земя не се вярваше на вещерите и за това те се криеха, а сега той бе отнел живота на човек, който бе спаси, преди време. И то за да се нахрани. И какво от това? В този момент не изпита и капка жал. Но какво беше той? Погледна нагоре към небето и над него летеше човек. Упир се спусна и кацна точно пред него.

- И ти можеш, трябва да опиташ. - той му се ухили на среща.

- Кой си ти? - Краз гледаше като гръмнат. Някакъв си прелетя над него и кацна точно пред него. „Ха! Какво се случва тук?“ - помисли си новосъздадения ведмаг.

- Аз съм твоят създател... - заговори непознатият. - Аз те превърнах. Превъплътих те в нещо много могъщо, почти непобедимо и с много големи сили. Сега магията ти няма да има граници. Сега ще си два пъти по-силен от колкото са десет човека. Но не забравяй, че една стрела в сърцето може да те убие, както и ако ти отрежат главата.  Иначе си неуязвим. И можеш да живееш вечно.

- Но, защо си ми помогнал?

- Защото имаше добър приятел, който уби току що. - непознатия се засмя гръмко.

- Кой си ти?-въпросите не стихваха от Краз.

- Аз, съм Упир най-древното същество кръвопиец на тази планета. Аз съм и върховен бог, за някой от вашите хора – пришелците. Преди вас тук ме почитаха животни. Но сега вече има и разумни същества. Аз съм първородното зло! - той се изхили. - Да няма по-зло същество от мен. Но ти имаш всички шансове да ме надминеш. Защото имаш моите заложби. Само, че не забравяй, че имаш задължения и можеш да бъдеш убит. А, аз съм бог не мога да умра. - той пак се засмя.

- И все пак си имал причина да ме превърнеш?

- Да бях самотен, беше ми скучно. А сега ти ще ме разнообразяваш. Само не ми казвай, че ще се включиш във войната?

- Явно това искаш? - Краз избърса с палец кръвта от устните си.

- Може би? - в този момент Упир изчезна.

Краз остана сам на този връх и спомените му за този момент бяха, че беше доста объркан. Най – странното беше, че не изпитваше и грам жал към нещастният човечец, който бе пресушил до смърт. Нямаше ги и чувствата му към Антига. Единственото което изпитваше към нея е гняв. Нямаше ги човешките чувства като разочарование, любовна мъка или озлобление към нея. Той изпитваше просто гняв. Един обикновен гняв. Гняв премесен с глад, по-скоро жажда за кръв. Човешка кръв. Когато уби селянина се почувства толкова мощен и силен, обзет от мрак и злоба. Искаше да изцеди кръвта и на бившата си любима. Но странното, е че не го искаше на всяка цена. Не искаше мъст. Вместо да иска смъртта и на всяка цена, отношението му беше апатично като към всеки друг човек или същество. Просто искаше кръвта му. И той разтвори ръце и полетя. Полетът му хареса. Той се спусна към близкото селце. Но когато се спускаше към покрива на една къща си помисли: „Война е, все още съм на страната на Белгар, пък и Холораните ме убиха.“ - всъщност той още не беше взел страна официално. Но тази вечер войната беше обявена. Той не осъзнаваше, че неговата война не е към холораните, а към човечеството. Нищо, че тази вечер прелетя през границата като прилеп и нападна цяло холоранско село. В него имаше натрапена злоба към човечеството. А не към определен етнос. Той нахлу в първата къща на селото и там в съня им уби шестчленно семейство. Въобще не му мигна окото когато захапа и три седмичното бебе на комшиите. Изтри от картата на бъдещата империя цялото село, защото като приключи със жителите му той го опожари. В този ден усети какво е да си ведмаг. Нямаше вампир, който да е толкова безмилостен. Нямаше вещер който да е толкова могъщ! Краз искаше още кръв но, когато се показа слънцето усети дискомфорт. Болката от парещите слънчеви лъчи никога не го беше изгаряла така. Ръката му започна да дими, той я изгаси с магия. Разбира се той беше доста вещ магьосник и можеше да се поддържа да ходи по слънце, но все пак костваше усилия. И той се скри.

Чак сега след цели 6500 години осъзна какво е сторил. Дали факта, че по един или друг начин помага на хора го направи толкова съпричастен. Но си оставаше факта, че той беше извършил нещо чудовищно онази вечер. Беше изпил кръвта на цяло село невинни хора. И беше убил приятел. С който беше преживял доста. Добър човек, който за съжаление в желанието си да го спаси, го превърна в чудовище, и загуби собствения си живот.  Днес когато за втори път взимаше страна в този хилядолетен конфликт, за първи път съжали за това, което е причинил на човечеството на тази сравнително млада планета.  Той не си спомняше името на селянина. Но сега му беше тежко, че бе постъпил така с него.  Сега когато се готвеше да се включи директно в конфликта между белгари и холорани си спомняше всяко същество, което беше убил, което беше изцедил до капка, което му беше послужило за храна. Да той се хранеше с човешка кръв и нямаше как да се промени. Все пак  беше ведмаг. Но днес реши да използва за храна само враговете на Койчо. Но трябваше да пусне духа от бутилката, да освободи „Лошите мъртви“ и то пак в името на Койчо. Той беше добро момче. Или поне човек с добри намерения. Но дали сега не грешеше? Превръщаше се в добър лидер като баща си, но по пътя към върха не използваше ли прекалени мерки? Но той беше човек, позволено му е да греши.

Сега на това старо холоранско гробище той произнесе думите:

- Дрездиреус дрес, хотмандару, ресу, Трентеее...“

Нещо в гробовете се раздвижи. Кокалести ръце се показаха те разравяха тревата, за да се покажат от вътре, последваха ги черепи с част от коса и плът по тях.  Почти разложените скелети излязоха от гробовете си, голи скелети без дрехи. Не всички гробове се отвориха, защото това беше местно гробище тук бяха положени всякакви хора. Но тези които се показаха имаха наистина зло излъчване. Искаха мъст, изпитваха глад и най-вече желание да навредят на близките си. Повечето от тях бяха заровени без опело, без нито една проронена сълза. Бяха били зли приживе, зли бяха и сега! Но те и не осъзнаваха, че техните близки също вече бяха мъртви. Той отвори само най-старите гробове, на повече от триста години. И те тръгнаха, всеки в различна посока. Търсеха отмъщение. Но Краз слезе от надгробния камък и произнесе:

- Предедед стопинерес гостирес дездиреус. - след, което каза на разбираем език: - Къде си мислите, че сте тръгнали?

Най-близкия до него се приближи и го изгледа със зелените си светещи очи:

- Глад..., гладни сме... - докато каза тези думи лицето му придоби форма. Краз видя лицето на млад човек, хубави мъжествени черти, леко окосмен в областта на брадата и черна гъста коса.

- Ще ядете, скоро. - Краз тръгна към него. - Първо ще ви запозная с един човек.

- Какво си намислил, вещере-вампир? - мъртвеца говореше бавно. Плътта от черепа му пак бе изчезнала и той не дочака отговора на Краз. Вля се в скелетното множество.  Краз се усмихна като видя, че редицата наброяваше повече от четири хиляди души. Или казано направо не мъртви скелета, които още не знаеха но вече са белгарски войници. Войници, които трябваше на спрат триста хилядна холоранска армия в името на правдата. Поне в момента Краз се надяваше, че извършва правда, като помага на Койчо и компания.

Техния лагер вече беше на почти километър от стените на Берад, готвейки се за нападение. Койчо, Янко, Йовко, Мартоломей и младата вещица Митра вече правеха планове как да атакуват крепостта. Но липсващото им звено в плана бяха броя на войниците им. Но определено знаеха, че битка ще има. Вече бяха разучили крепостта, знаеха че тя няма слаби места. Беше перфектната крепост. Но те си имаха своя план. План, който трябваше да проработи, защото от него завишеше защитата на Онголград - тяхната столица.

Следва...