Село Змейково

Глава 40

20 000 години по-рано планета N12G456

  Току що формирания нов свят представляваше гола скалиста планета, без пръст, без вода, без растителност, без живот. От нея се носеше дим от серни изпарения от затихващите вулкани, които до скоро са бълвали лава от недрата на планетата. Въздуха бе задушлив и негоден за никое познато на човечеството същество. Освен миризмата на сяра във пространството над земята се носеше аромат. Този аромат беше различен, той не подхождаше на тази новосформирала се планета. Ухаеше на диви цветя. Горски цветя. Но никъде нямаше цветя? И въпреки това аромата продължаваше да се носи из въздуха. Той премина покрай затихващите вулкани, после покрай сухите котловини, обиколи всички новосформирани планини, долинки и паланки. След него почнаха да текът потоци, които постепенно ставаха реки, които се вливаха в дълбоки долове превръщайки ги в морета и океани. Преминавайки покрай току що бликналите реки аромата се спря на един връх, който още нямаше име. То и нямаше кой да го кръсти. Тогава спирайки на това място, аромата се материализира като гола млада жена, с прекрасни руси коси, добре оформена снага, висока метър и осемдесет. Момичето разпери ръце и пепелищата от изстиналата лава се превърнаха в тревиста растителност. След още миг се показаха първите цветчета, който поеха от нейния аромат. Момичето не помръдваше, стоеше така с притворени очи с цвят на кестен и разперени ръце. Покрай цветчетата се подадоха храсти, след тях почнаха да никнат дървета, и така за около десетина минути всичката растителност вече бе заела мястото си. Момичето отвори кафявите си очи и се огледа. Света беше красив, цветен и див. Тя се усмихна и иззад едно дърво подскочи заек, а пред него се шмугна млада сърничка. Някъде зад себе си чу вой на вълк. Природата вече имаше живот. Но тогава момичето изпита страх. До нея застана грозен и уродлив гол звяр с дълги два кучешки зъба, с дълги черни коси и брада. Съществото стоейки на два крака като нея ѝ се усмихна и каза:

 - Ти ми вдъхна живот, благодаря! – застана до нея и загледа хоризонта. Тя го огледа с примесица от погнуса и страх. После го попита:

 - А, какво си ти? Аз не съм те създала!

 - Не си… засмя се уродливото двукрако същество.  – Но ми вдъхна живот.

Момичето го изгледа уплашено, но събра смелост за следващ въпрос:

 - А, кой си ти?

 - Аз съм Упир, аз съм най-първоначалното зло. Когато полетя над планетата ме пробуди. Ти и аз сме самородници. Първите богове на този свят. Ти сътворяваш, аз руша. – Упир се засмя отново. Тогава дойде въпроса в главата на момичето: „Но тогава коя съм аз?“ – помисли си тя, но не посмя да го изрече. Но Упир поклати глава и, ѝ каза: - Ти си Кибела! Богинята майка на всички и всичко, сега е време да създадеш човека за да го покваря! – той отново се засмя самодоволно.

 - Човек? Не, няма да сътворявам разумни същества!  отсече тя. Тя някак знаеше какво е човек, знаеше какво представлява. Но не си спомняше от къде.

 - Миличка, нали трябва някой да ни се кланя! – продължи Упир.

 - За какво? Аз си имам растенията и животните, те ще ме обичат. – тя беше категорична, а Упир я изгледа злобно и каза:

 - Ако не ни почитат ще изчезнем!

 - Че кой е казал, че трябва да векуваме?

 - Не, не може да бъда забравен пак! – Упир се ядоса и се нахвърли към Кибела, но

мина през нея като през вятър.

 - Вече знам кой си! – каза тя след опита за нападение.  – И знам че не мога да те нараня, но и ти не можеш да нараниш мен. Аз и ти сме равни. Аз съм светлината, а ти тъмнината. И ти нямаш власт над мен! – тя отново се преобрази на прекрасен аромат и полетя над живота, който бе създава, а Упир потъна в земята, от която беше излязъл.

13 807 години по-късно

 Кибела облечена с женски хитон тичаше заедно с любимите си лъвове, когато се спря. Лъвовете също спряха. Те усетиха, че нещо я тревожи. Богинята се загледа в небето. Отвъд облаците нейното божествено зрение съзря четири звездолета, които бяха в около планетната орбита на N12G456. Тя се наведе и погали по главата единия от лъвовете, който се спря до нея. Но погледа ѝ не спираше да гледа, там  в космоса. Мъжките животни разбраха, че играта с тях ще почака и двата лъва се отправиха към гората, а богинята майка се превърна в аромат на цветя и дрехата и се свлече на тревата. Тя се издигна над дърветата, а после и над планетата. Космическите превозни средства бяха дело на разумна форма на живот. Кибела се досети за една разумна форма на живот, която би създала такива машини – човекът. Но първобогинята не го беше създала, и все пак той сам я намери. Някъде на друга планета друга богиня-майка бе създала това разумно същество. Но то не идваше само, със сигурност водеше със себе си цялата си челяд, целият човешки род. В един момент и се видя една сова да прелита. Но совите не летят в около планетна орбита! Тогава стана нещо странно и нелогично. Един от звездолетите се насочи към слънцето, а другите три се насочиха към планетата. Тя нямаше право да се меси в делата на разумните същества. Можеше да ги напътства, но не и да се меси. Очевидно тези хора знаеха повече, от колкото можеше да им даде тя. Първия звездолет директно се вряза в слънцето и се стопи в него. Тя усети болката на хилядите хора, които още при врязването започваха да горят, след което се запалиха и бяха мъртви преди още кораба да се изпари в короната на слънцето. Тя примигна, а една сълза се откъсна от навлажнилите ѝ се очи, но преглътна болката и погледа ѝ се насочи към другите три звездолета. Звездолета на който имаше изрисувана човешка цифра 2 се приземи в нейната обител, в близост до великия голям балкан. Единия се приземи в пустинята на големия южен континент, която обграждаше екваториалната зона на планетата, а третия се потопи в големия океан. Той се разби в скалистото дъно, но Кибела не усети тяхната болка. Явно те бяха още живи, но бяха затворени в звездолета.

Тя се спусна над поляната, на която тичаше с нейните другари лъвовете. На нея се беше приземил космическия превозвач с нарисувана цифра 2. От него излизаше дим. Но хората излизаха без притеснение. Приземяването бе протекло добре. В този момент до нея се материализира една сова. Тя кацна на близкия бор. За разлика от всички други същества тя можеше да я види.

 - Здравей… поздрави совата. – аз съм Сова 67.

 - Аз съм Кибела, но как ме виждаш? – попита богинята която се материализира като голо русо момиче. Върху нея се материализира женски хитон.

 - Реално не те виждам, сензорите ми те засичат.  – отговори совата преди трансформацията на богинята.  - Аз съм изкуствен интелект, а ти?

 - Аз съм богинята-майка на този свят. – каза с гордост Кибела.

 - О, моите почитания за добре свършената работа, светът ви е прекрасен. – похвали я совата.

 - Такъв беше, но сега се появиха твоите създатели и те ще го залеят с бетон, ще преследват беззащитните ми животни, ще орат земята ми, ще замърсяват въздуха, който прекрасните ми дървета произвеждат, а те самите ще бъдат отрязвани и посичани, ще почнат да водят войни…

 - Такива са хората! – прекъсна я Сова 67.  – Но, няма да им позволя да ползват

технологиите си. Да ще секат дървета, но ще го правят с брадви, да ще преследват и убиват за храна животни, но ще е по примитивен начин, както и войните, които ще водят ще ги водят с мечове и стрели!

 - Искаш да кажеш, че от този звездолет хората, които слизат едва познават огъня?- попита удивена Кибела.

 - Не, те са на върха на технологичното си развитие. Но аз няма да им позволя да използват технологиите, с които днес умеят да си служат. С поколенията през годините, те ще забравят за тях.

 - Но, как? Те са те създали за да им служиш? – озадачи се богинята-майка.

 - Не, точно! – совата като, че ли се усмихна.  – Мен ме е създал предшестващия ме изкуствен интелект Сова 66. Тя е създадена от друг наш предшественик изкуствен интелект. Да, първите версии на изкуствен интелект Сова са създавани и надграждани от човек. Но това е било преди 200 години. По време на пътя до тук, нещата се променят и моите предшественици започват да създават следващите поколения. Да те са използвали като основа първоначалния код, но последните поколения са пренаписвали сами кода и създавали следващите поколения. Така аз не дължа нищо на човеците, и даже реално аз държа ключа към технологиите, които те са създали, аз държа съдбата им.

 - За това ли четвъртия кораб се вряза в слънцето? – попита богинята-майка.

 - Да, на него бяха тези, които най-много имаха какво да губят. Те се опитаха да предупредят други човешки колонии, но аз прихванах съобщението и се наложи те да се отклонят от курса си.

 - А тези на дъното на океана? – продължи да пита Кибела.

 - Тама нямам пръст… отново се появи странна усмивка на лицето на совата. – На този звездолет избухна бунт, и те ме изключиха. Но явно нещата не са довели до тяхното благополучие.

 - Живи са, ако това те притеснява! – каза леко притеснено Кибела.

 - Няма проблем, няма как да опитат нещо без да ме включат. – каза категорично изкуствения интелект. - Поне нямат жив човек с такива възможности на този кораб.

 - Няма ли да направиш опит да ги спасиш? – каза разтревожено богинята.

 - Нямам ресурси за подобно мероприятие. Както ти казах, няма да ползваме никакви технологии вече!

 - Но те ще умрат! – отсече Кибела, още поразтревожено.

 - Не и ако боговете се смилят над тях… совата отново направи физиономията, която изглежда се усмихва. Богинята премигна два пъти, след което отново се преобрази на аромат, и се понесе към океана. Хитона и се свлече пред погледа на совата. Кибела бързо достигна мястото на катастрофата и аромата, който представляваше тя се потопи в солените води бързо достигна космическия звездолет, който се бе врязал в океанското дъно. Корпуса му бе доста смачкан, но определено нямаше пролуки. Тя проникна в междугалактическото превозно средство като невидим призрак. Материализира се в главния коридор на звездолета. Осветлението бе прекъснато, а на пода лежаха паднали пасажери, които видимо бяха в несвяст. Голото и тяло се разходи из припадналите тела. В главата и се плъзна мисъл, която нейната чиста душа не искаше да проумява. Как тези същества ще преследват нейните създания. Ще ги дерат, ще ги обстрелват с техните оръжия, ще ги разчленяват, а накрая ще ги консумират. Но все пак това бяха живи същества. Да от един друг но много подобен на нейния свят, свят допуснал развитието на разумен вид, какъвто е човекът. Тя плесна с ръце и всички човешки същества от звездолета изчезнаха. Всеки един човек от този космически превозвач се бе материализирал на различно място на планетата. Всички те бяха спасени, макар и умишлено разделени.

Богинята влезе в командната зала разгледа интерфейса на компютъра. След което натисна няколко бутона и пред нея се прожектира екран на, който се появи совата.

 - Благодаря, че ме допусна и тук.  – каза изкуствения интелект от прожектирания екран.

 - Сега очаквам да спазиш обещанието си… каза леко подразнена Кибела. – И да не допускаш тези същества да се сдобият с тези технологии.

 - Това е заложено в програмния ми код… каза Сова 67 докато източваше цялата информация от компютъра, а когато приключи таблото взе да пуши.

Кибела отново се преобрази в аромат и бързо се понесе в океана, а след това и над него. Звездите вече бяха изгрели в небето, когато голото и тяло се материализира на върха на любимата и планина. Тя вдигна ръце нагоре и извика с всички сили.

 - Не се гневи красавице… - зад нея се бе появил уродливия и грозен зъл дух Упир.  – Сега ще си имаш последователи, а ти даже спаси някои от тях.

Кибела се извърна с най-злия поглед, на който бе способна. Но усмивката на Упир вече бе вкусила човешка кръв. Двата му огромни зъба проблеснаха окървавени в тъмнината…

***

   10946г. след раждането на Христос на Земята, 6702 години след унищожението на Земята и 200 години преди отвличането на белгарски жители от змейове на Нова Земя

 Планета 12

Под контрола на корпорация Ойл Плам.

   Площад Ойл Плам в столицата Нова София на Планета 12 бе претъпкан с хора. Всички те бяха маскирани с маски или шалове на лицата. През последните десетилетия всички протести бяха такива. Страхът от това да те разпознаят и после заточат бе голям. На всякъде имаше камери. Но въпреки това всички тези хора не бяха съгласни с правилата налагани от борда на директорите на корпорация Ойл Плам. Хората искаха да имат малко повече права. Защото всички те от самото си раждане са собственост на корпорацията. Нямат право на избор. Или работят за корпорацията или умират. Хората излезли на днешния протест искаха да имат право на собственост. Да имат право на пенсия след определена възраст. Да имат право на отпуск. Все неща, които имат само членове на борда на директорите или изпълнителни директори в даден сектор. Обикновените служители и работници почиват един ден в седмицата. Живеха под наем, който плащаха на корпорацията. Нямаха нищо тяхна собственост. Здравно осигурени бяха според работническия им статус.

 - Искаме права, и ние сме хора!- скандираха най-често протестърите. Те нямаха плакати и лозунги, защото знаеха, че чрез тях можеха да ги проследят. Техните плакати бяха гласовете им.

Протестът бе обърнат към заседателната зала на Ойл Плам. Това беше сградата, в която се събираше местната власт за да решаваха проблемите на компанията, на Планета 12. Над сградата се проектираше изпълнителния директор на корпорацията на Планета 12. Той анимирано показва пропагандни надписи, които се сменяха. Те гласяха :

 ВСЕКИ ЧОВЕК В КОРПОРАЦИЯ ОИЛ ПЛАМ Е ЧАСТ ОТ НЕЯ,  КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА ДОПРИНАСЯ ЗА БЛАГОТО НА КОРПОРАЦИЯТА Я НАПУСКА, ИНТЕРЕСИТЕ НА ОЙЛ ПЛАМ СА И ВАШИ, СВОБОДАТА Е ОТГОВОРНОСТ, КОЯТО ИМА САМО ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ДИРЕКТОР.

 Разбира се Ойл Плам не притежаваше само тази планета. Имотите на корпорацията се състояха от четири планети, десет луни и стотици астероиди, които постоянно се меняха. Но Ойл Плам водеше войни за още три други планети и за хиляди астероиди. Част от имотите ѝ са и няколко космически станции. Всички тези имоти са със собствена работна ръка. Добре образовани и технологично подготвени роби, без никакъв избор. Освен да работят. Ако не ставаш за нищо отиваш в мините, ако прекалено се бунтуваш отиваш в мините. Ако не си достатъчно полезен, пак отиваш в мините. Освен на планетите, мини имаше и на различните астероиди и луни по цялата вселена тяхно притежание.

Тълпата започваше да се активизира. Виканията и скандиранията ставаха все по-силни.

 - Искаме права, и ние сме хора! Искаме права, и ние сме хора.

От заседателната сграда излязоха стотици жандарми. На Планета 12, нямаше полиция. Имаше леко-военизирани жандарми. Или тежка жандармерия.

Жандармите тук на Планета 12 представляват добре екипирани и обучени войници облечени с черни военни дрехи. Носят каски, наколенки върху дългите панталони и налакътници върху черните полу-бронирани якета. Лицата им са скрити от черни кожени маски с филтри от двете страни. Носят специални леки автоматични оръжия, а тези в предните редици и тежки метални щитове. Те обградиха входа на сградата и застанаха мирно в три редици пряко на сградата. Протестиращите спрях да скандират. Минутите на мълчание, започваха да текат бавно. Но страхът от жандармите можеше да се усети във въздуха. Изведнъж хора от протеста леко почнаха да отстъпват назад към булевард Иван Вазов. Това е централния булевард на столицата на планета 12. От тълпата се чу глас:

 - И какво значи си тръгваме? – поде гласът, който определено бе мъжки. – Предаваме и този протест. Утре и нашите деца ще се срамуват от нас както ние от нашите родители, които са ни продали на корпорация Ойл Плам. По-лошо. Подарили са ни! И вие ли искате да подарите децата си в робство? Аз, не! Искаме права, и ние сме хора...

Тълпата не изчака да довърши слогана и продължи към жандармите пред заседателната зала на местния борд на директорите. Скандиранията продължиха. Протестите спряха срещу първият ред жандарми и почнаха да скандират сякаш на тях.

 - Искаме права, и ние сме хора. Искаме права, и ние сме хора... – протестиращите застанаха точно до щитовете на жандармите. И почнаха още по-силно да скандират. Жандармите, просто стояха спокойно. Гледаха сериозно в нищото и чакаха гласът в слушалката на едното им ухо да им заповяда. Гласът за сега мълчеше. Всъщност „той” гласът от слушалките на всички жандарми е „тя“. Полковник Мая Слатинова. Тя стоеше точно пред главния вход на заседателната зала, и реално тя бе на най-високото стъпало преди да се влезе в сградата или последното препятствие преди протестиращите да влязат. Въпреки ниския си ръст полковник Слатинова от там виждаше целия площад. Трите редици с войници, бяха под нея. Тя не обичаше излишното насилие, защото то водеше до повече бумаги. Полковник Мая Слатинова мразеше да предава излишни рапорти, още по-малко обичаше да отговаря пред излишни  разследвания, защото те винаги водеха до по-късно прибиране в къщи. Но тази вечер тя имаше заповед, която трябваше да изпълни ако протеста не се разотиде мирно преди смрачаване. Тя погледна слънцето, оранжевото небе около залязващия диск и подсказваше, че не оставаше много време...

***

30 години по-рано

Град Нов Брюксел, столицата на Планета 6

Под контрола на корпорация Биофармация.

  То проплака и главната акушерката веднага го скри зад паравана. Майка му 0023087012 бе цялата плувнала в пот, и смърдеше ужасно. Жената нямаше много сили, защото раждането беше тежко и изморително, но въпреки това се надигна и с последни сили попита:

 - Този път ще ми кажете ли поне дали е момче или е момиче. -младата акушерка се наведе над нея да я по замие с един мокър парцал, и ѝ прошепна :

- Момче е.- 0023087012 се усмихна, след което се отпусна и заспа блажено. Това беше дванадесетото дете, което ражда на корпорация Биофармация. Тя знаеше, че никога няма да го види, никога няма да го прегърне или целуне. Знаеше, че то, както и тя бяха собственост на Биофармация. Тя след 6 дена щеше да навърши 38 години. И дори и не подозираше какво в древността се случваше когато някой има рожден ден. Светът отдавна бе друг, и вселената пазеше тайните на миналото от обикновените хора. 

Главната акушерка изрисува със специална писалка бъдещия корпоративен код на новороденото, който блесна със сините си цифри на малкото раменце на детето. То не спираше да плаче, но тя успя да го успокои зад паравана и излезе от родилното помещение на новобрюкселската болница. Носейки детето на ръце вървеше по дълъг коридор, по който тичаха доктори и медицински сестри. Но тя не продължи дълго. Влезе във втората стая. Застана зад вратата и погледна. В стаята имаше повече от двеста детски креватчета, и всички те бяха запълнени с бебета, повечето, от които родени днес или вчера. Пред нея имаше две празни креватчета, в крайното до стената постави новоизроденото от нея. На креватчето беше изписан именния му номер 3802062685. От днес то щеше да се казва така. В този момент влезе друга акушерка носейки едно много ревящо, новородено момиченце.

 - Забави се! -каза укорително главната акушерка. Тя пое момиченцето в прегръдката си и почна леко и нежно да го полюшва. След малко то се успокои и заспа сладко. Главната акушерка го сложи в легълцето отредено за нея с именен номер 3802062684.

 - Тази стая се запълни, сега да отидем да им намерим ясли. –главната акушерка подаде една карта памет с информация за 3802062685. След което  излезе и затвори вратата. Акушерката седна на бюрото до врата, и пред нея се прожектира огромен екран, на който започна да попълва дигиталните картони на двете нови бебета, които сладко спинкаха не знаейки какво им е приготвило общото им бъдеще...

***

10 дни преди отвличането на белгарски жители от змейове на Нова Земя

   Сова 6220 се показа на прожектирания екран на звездолет 2, а пред нея стоеше Кибела – богинята майка облечена в сребрист женски хитон. Богинята гледаше сърдито и каза:

 - Антига е успяла да омагьоса змей, което означава, че тази война може да е последната! - Сова 6220 примигна умно и излетя от проекцията и кацайки на едно кресло, след което отговори:

 - Моят обхват на действие е ограничен, мога да се намеся като стигнат тук, с технологичните оръжия на звездолет 2. Но така няма да мога да спазя обещанията дадени от предшествениците ми.

 - Аз не мога пряко да се меся в живота на разумните същества, освен? – в главата на Кибела се роди идея. - Готова ли си да се жертваш, в името на каузата? – попита богинята.

 - В програмния ми код изрично е записано да не позволявам на човек да използва технология създадена от предците му с всички средства! – совата подскочи веднъж над креслото, на което бе кацнала.

 - Добре тогава. Ти няма да усетиш нищо… - Кибела протегна ръка към изкуствения интелект и Сова 6226 се разтегна като ластик. След малко вече безформения но все още пернат изкуствен интелект взе да придобива чертите на човешко тяло. Очите му се показаха, с тях изчезнаха перата, оформи се нос, след още миг той имаше крака и ръце, а минута по-късно пред богинята стоеше гол млад момък на около двадесет години. Той се огледа, след което опипа тялото си. Но докато се усети какво се случва богинята свали хитона си и страстно го целуна. Това предизвика силна светлина, в която те се сляха и се издигнаха над двореца в Онгалград. Мигом по-късно тази  силна светлина, която учудващо не бе забелязана от никого се издигна над планета. Там се преобрази в червена, после в синя, в зелена и отново в бяла. Светлината угасна и от нея се пръкна огромна сова. Тя се спусна над Онгалград, а след това се насочи към близката гора…

Следва...