Пролетни настроения

Април е странен месец, редува лятото със зима. Променлив е и непредсказуем. Напомня ми на мен самата.

Този април имам по-малко възможност да излизам и да бъда свободна. Сега като прекарвам доста време затворена вкъщи, това което много ми се е приискало е да се заровя в някоя книжарница, но не за да купя нещо. Вкъщи цяла камара книги събират прах. Не ми е до тях сега. Искам просто да усетя мириса на книга, да прелистя страниците, да я подържа в ръцете си. Да усетя онази спокойна и притихнала атмосфера на книжарниците, сякаш времето там е забавило своя ход.

Иска ми се да се залутам из забутаните, малки улички на града, да се шляя безцелно. Да помириша люляците, виждам през стъклото на колата, че вече са разцъфтели. Обичам да ходя на цветния пазар и да разглеждам цветята. Обожавам ги, толкова многолики и различни, но винаги съвършено красиви.

Напоследък имам ново хоби – да слушам чуждите разговори. Странно как, но всички разговори, които долавям, касаят темата за мъжете и жените. Ето, дори в момента дочувам как една дама обяснява, че жената гледала дървото, а мъжът гората. "С две думи – пояснява тя - жената се фиксира в детайлите, а мъжът вижда общата картина".

И така, хващам уловени думи, прехвърчат реплики покрай ушите ми и може би защото вече съм семейна, все такива неща кръжат около мен. Така е, на човек му се случва само това, върху което насочи вниманието си. Чуваме само това, което ни интересува. Докато бях бременна имах чувство, че живея в града на бременните жени, но след като родих те всички някъде изчезнаха. Затова пък сега се спъвам в майки с колички.

Момченце и момиченце на около 9 години профучават покрай мен и за части от секундата долавям следния разговор: „Това се нарича механика”, обяснява момченцето”. „О, това въобще не ме интересува”, отрязва го момиченцето. Коя жена се интересува от механика? Навсякъде едно и също.

Татко се разхожда с жена си и малката им дъщеря, която върви с наведена глава и отчаяна физиономия. Вижда се, че в този момент изживява нещо ужасно. Съкрушена е. „Ама, тя все се сърди!" – пуфти майката на ръба на нервна криза. „А не са ли всички жени така?” пита мъжът иронично и я поглежда плахо. Сигурна съм, че в този момент се пита дали това ще прелее чашата или ще я накара да се усмихне накриво. За щастие тя избира второто и бурята утихва.

Наистина сякаш чувам хиляди разговори. Сега хората са навсякъде като гъби след дъжд, всеки със своя си въпрос и дилема. Но има и някои притихнали места в парка, където изчезва усещането за жужащ кошер. Когато застанеш под някое огромно, вековно дърво с разперена корона, изведнъж потока замира, виждаш преминаващите хора, но те не те докосват, минават и заминават, а ти само наблюдаваш в тишина. После отново поемаш по алеята, за да доловиш някой друг разговор и да влезеш в чуждото ежедневие, което отразява твоето собствено. Повече от всякога си давам сметка как всички изживяваме едно и също, еднакви емоции, еднакви страхове, едни и същи трудности и радости, едно и също ДНК. Една и съща програма.

Настроенията ми се променят, ту съм радостна, ту тъжна. Започвам да си мисля, че това е нещо нормално, колкото и да ми се иска да съм вечно невъзмутима, непоклатимо неутрална. Но всичко е ден и нощ. Ето, дори сега на фона на този ясен, слънчев и топъл ден, започва да вали през слънце.

Срещам из улиците стари познати, които не съм виждала от години. Пораснали сме изглежда, пооформени и моделирани от някоя реалност. Всеки по пътя си, не толкова щастлив, колкото мъничко помъдрял. По-овладян, без онзи емоционален хаос, в свой си ритъм, коловоз.

Срещам и стари любови. Винаги ми е мило да срещна някои от бившите ми. Времето сякаш заличава разочарованието и остава само приятния спомен за нещо споделено. При цялата ни някогашна далечност и неразбиране, сме споделяли едно легло, някаква интимност, били сме на една ръка разстояние, имали сме еднакви надежди и тегоби. Били сме уязвими заедно.

И така минават пролетните дни. Забелязвам, че както винаги, още от дете, люлякът е любимият ми пролетен цвят. И колкото и да се променям, остарявам или осъзнавам, това никога няма да се промени. Не е ли невероятно? Всяка пролет люлякът цъфти.