Александър: Мъжът се представи като Иво Илиев. Бях виждал снимката и името му по вестници и знаех, че е приближен на известен бизнесмен, един от най големите босове на подземния, престъпен свят. После посетителят съобщи с подчертана самоувереност, че именно въпросният бизнесмен го изпраща при мен.

Мартин (Разпалено и с апломб.): Ето заради тези мутри, борци и... не знам още какви мутанти напуснах страната. Тези организирани престъпни групировки бяха създадени веднага след политическите промени с парите на БКП, които бяха парите и на държавата, защото партията и държавата бяха едно. И тези пари бяха раздадени с куфари и чували на някакви момчета, повечето бивши спортисти, жалко за тях, вероятно заради уменията им да се бият добре. На тях беше възложена задачата да станат крупни капиталисти, да изперат раздадените им партийно-държавни пари и чрез тях бившите кадри на БКП и Държавна сигурност да управляват икономическите промени в държавата, които последваха след политическите.

Александър: Когато станах адвокат си мислех, че единствения ми проблем е това как ще защитавам престъпници. Не съм и допускал, че в кантората ми може да влезе такъв супер бандит от чисто нов вид. Не знам защо приех да организирам защитата му по наказателно дело. Може би се почувствах поласкан по някакъв начин от доверието, което ми оказваха бандита и неговият бос, които залагаха на мен да се представя добре със защитата в наказателния процес. Беше сериозен комплимент. Един приятел ми разправяше как навремето случайно преспал с някаква мацка, за която в последствие разбрал, че се занимава с много добре платена проституция по високите етажи на властта, а тя започнала да го преследва за „по-сериозна връзка“ и той едва успял да се отърве. От друга страна обаче, да те преследва такава професионалистка си било голям комплимент за мъжественост и сексуални умения. Та и аз така. Бях поласкан от въпросните професионалисти.

Мартин: А може би си искал да си отмъстиш на Прокуратурата, като поемеш защитата на бандит, който би разобличил яростно в съдебната зала, ако беше прокурор.

Александър: Може и да съм се уплашил, че ако откажа, престъпната групировка, към която принадлежеше въпросния мъж може да ми види сметката. По онова време в София непрекъснато ставаха убийства в резултат на неуредени сметки между групировките на организираната престъпност, които оставаха ненаказани.

Мартин: Това, последното не го вярвам. Никога не си бил страхливец. Според мен си искал да я накажеш тая Прокуратура, която те е предала преди време като те е докарала до там да си подадеш оставката, а пък на всичкото отгоре да вземе, че и да я приеме. Още тогава се е зародило намерението ти един ден да им покажеш на тия от Прокуратурата какво безценно оръжие в борбата с престъпността са загубили в твое лице. И как? Като започнеш да защитаваш престъпниците, естествено.

Александър: Не звучи добре, но може и така да е било. Бях бесен, когато разбрах, че приемат оставката ми. Исках да ги сплаша, че ще напусна, за да приемат становището ми за мижавия обвинителен акт, но те взеха, че приеха оставката ми. Както и да е. Спечелих делото на Иво Илиев. Успях да оборя повдигнатите обвинения срещу него и съдът постанови оправдателна присъда. Веднага щом делото приключи и присъдата влезе в законна сила посъветвах клиента си да напусне страната в най-кратък срок, защото имах основателно предположение, че могат да последват и други дела, по които присъдите да не са оправдателни. Последната ни среща беше на летището. Иво беше настоял да го придружа. Страх го беше да не би да го задържат точно преди да излети. Когато се разделяхме усетих как след продължителното ръкостискане той пъхна някакъв плик в джоба на сакото ми и бързо, без да се обръща, се отдалечи към пункта за проверка на ръчния багаж. Реших да не проверявам съдържанието на пакета докато се мотаех из летището. Навсякъде имаше камери. Въпреки че беше късно вечерта се върнах в кантората, заключих вратата, спуснах щорите и извадих плика. Отворих го внимателно и върху бюрото ми се разпиляха банкноти от голяма пачка с долари. Това беше огромен допълнителен хонорар от благодарния за успеха на съдебното дело клиент. Нямаше как да му ги върна. Най-вероятно нямаше да го видя никога повече... Така че задържах парите. Не казах на Таня. Не можех да й кажа.

Пауза. Чува се само музиката на Пинк Флойд.

Мартин: За какво ме повика, Сандо?

Александър (Става от стола си с чаша в ръка и започва да крачи нервно покрай голямата маса.): Искам да те питам, ако разбереш от разговор с твой пациент, че той е убиец какво ще направиш? Ще го предадеш ли на властите, или...?

Мартин се премества от голямата маса на малката масичка с чашата с вино, оставя я, изважда пура от кутията за пури, пали я със запалката, дърпа дим и го изпуска бавно, докато се отпуска удобно на едно от креслата.

Мартин: Сериозен въпрос. Значи, още Вергилий е наричал медицината „Изкуството да се мълчи.“ А в Хипократовата клетва се казва: „Всичко, каквото видя или чуя при изпълнение на моята професия, ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.“ Също така, доколкото знам, и извън свещените неща, в чисто светския диапазон, ако някой издаде чужда тайна, която му е станала известна във връзка с упражняване на неговата професия ще носи наказателна отговорност, защото това е престъпление. Поне във Франция е така.

Александър: И в България е така – чл. 145 от Наказателния кодекс.

Мартин: Освен това, Сандо, ако мой пациент твърди, че е убиец, това съвсем няма да означава, че той в действителност е. Понякога мои пациенти обичат да си приписват неща, които не са извършили и не биха извършили. Знаеш, някои се мислят за Наполеон, други за Христос...

Александър: Да-а-а, наясно си с това, какво е професионална тайна.

Мартин: За толкова години професионален стаж би следвало да съм.

Александър: Тогава, тази вечер ще играем на една игра, Марти. Ти ще си моя психотерапевт, а аз – твой пациент.

Мартин (Усмихва се със снизхождение.): Няма как да стане. Не може да правиш психотерапия на близък човек, трябва да го насочиш към друг психотерапевт, защото не можеш да си авторитет за въпросния човек, а и няма как да си безпристрастен в преценките си.

Александър: Казах, че ще бъде игра. Както когато бяхме малки и играехме на „Стражари и апаши“.

Мартин: Значи, всичко ще бъде на ужким, както казвахме тогава?

Александър: Именно.

Мартин: Добре-е... Изяснихме нещата. Само ела да седнеш на креслото срещу мен. Трябва да те гледам в очите.

Александър сяда на креслото до малката масичка срещу Мартин, оставя чашата си с вино на масичката и запалва пура.

Мартин (След като известно време наблюдава брат си.): Та, за какъв убиец говореше преди малко? Очевидно искаш нещо да споделиш, което на теб ти е станало известно във връзка с работата ти. Слушам те!

Пауза.

Александър: Аз убих жена си, Марти.

Пауза. Чува се само музиката на Пинк Флойд, последното парче от албума – „Освети твоя луд диамант“.

Мартин (Разклаща чашата си с вино и съсредоточено гледа в нея, сякаш, за да се концентрира по-добре и да осмисли току - що чутото.): А аз убих Кенеди! Ще се изпитваме ли нещо? На доверие? Къде тук е уловката? Не се ебавай с такива неща, Александре! Не и със смъртта!

Александър: Изобщо не се ебавам, брат ми.

Мартин (Видимо притеснен и загрижен за брат си.): Сигурно ти е било много трудно по време на следствието, но то беше прекратено, поне така ми каза ти в един среднощен телефонен разговор. Сигурно си треперил докато е траело, че може да се стигне и до съдебен процес, че могат да те осъдят... че това може да ти срине цялата кариера на юрист и да останеш без работа, но толкова години след тоя кошмар и сега изведнъж да ти избие налудничавата идея, че ти си убил Таня, е това е... ебаси играта, копеле! И точно като за Бъдни вечер. Докато чакаме Рождество да си поиграем на убийци! Защо пък не? Кога, ако не сега?

Александър (Приближава се към музикалната уредба и я изключва, след което се връща отново на мястото си и отпива от чашата с вино.): Прекратиха следствието поради липса на доказателства, Мартине. На въпросния участък от пътя не е имало камери. По онова време камерите бяха кът. Картината за това как се е случило определено деяние в досъдебното и в съдебното производство се пресъздава въз основа на годни доказателствени средства. Как обаче са се случили реално нещата в обективната действителност знае само и единствено Господ. Но той, както знаем, не е страна в наказателния процес.

Мартин: И не му трябва!

 Александър: Беше безспорно, че Таня е загинала в автомобилна катастрофа с автомобил, чийто водач съм бил аз, както и че и дъщеря ни Албена е пътувала в същия автомобил. Водеше се следствие, за да се разбере кой е причинил катастрофата, аз ли, друг водач ли, или всичко е станало в резултат на нередности по пътя или други фактори, за които водачът на автомобила не може да бъде отговорен, т.е катастрофата може и да е била случайно деяние, което не е престъпление.

Разпитаха Бени в присъствие на психолог.

Мартин: Това е било страшно натоварващо за детската й психика. Защо е трябвало да й го причиняват?

Александър: Мен не ме допуснаха да присъствам, защото можеше да бъда заподозрян за убийството на майка й, така че не трябваше да й влияя с присъствието си. От нейните показания, с които се запознах по-късно, ставаше ясно, че тя за разлика от мен не е видяла колата, която нахлу в насрещното движение срещу нас. Беше казала, че е спала в скута на майка си на задната седалка през целия път и нищо не е видяла.

Мартин (Става от креслото и се надвесва над седящия срещу него Александър): Шофирал си през нощта. Децата спят по това време. Бени е казала истината. (Хваща Александър за раменете и го разтърсва силно. Александър не се съпротивлява. Гледа в една точка като в ступор.)

Мартин: Как стана катастрофата? Разкажи ми всичко! С най-малките подробности! Едно по едно! (Долива чашата си с вино и се връща на мястото си.)

Александър: Пътувахме за морето и решихме, че през нощта ще има по-малко трафик. Таня беше на седалката зад шофьора. Бени – до нея.

Мартин: Да не би да си заспал за момент и да ти се е присънила колата?

Александър: Не съм заспивал на волана. Никога. Карах внимателно. Вече наближавахме Бургас, когато внезапно ме заслепиха фаровете на кола, която навлезе в насрещното срещу мен със страшна скорост. За да избегна удара завих рязко на дясно. Пометох мантинелата. Колата се преобърна. Извадих първо Бени, после Таня. Тя дишаше, но беше в безсъзнание. Когато погледнах към магистралата, разбрах, че шофьорът на колата, която нахлу в насрещното е офейкал вероятно напълно невредим. Всъщност удар между двете коли не е имало, така че това беше напълно възможно. Пътят беше пуст. Мина доста време докато някакъв шофьор спря и дойде да види какво става, но никой не е станал свидетел на случилото се. Таня почина в болницата без изобщо да дойде в съзнание, за да може да даде показния.

Мартин: И как така не се намери тоя, който е предизвикал катастрофата?

Александър: Така. Просто не се намери. Стават такива неща.

Мартин: Не е за вярване!

Александър: Ако е трябвало някой да умре – да бях аз, та детето да си има майка, но... Животът е дейност на... Съдба!

Мартин: Сандо, не мога да разбера, как така, след толкова години реши, че ти си убил жена си?

Александър: Не съм го решил сега. Толкова години се опитвам да се заблуждавам, че не съм аз, но не ми се получава.

Мартин: Значи, считаш, че следствието е водено неправилно и е прекратено неправилно? Поправи ме, ако греша! Да беше някой друг, но ти си юрист? И след като актът на прекратяването, не знам как точно му викате, е влязъл в законна сила, и е станал неоспорим, защо по дяволите, на теб ти е необходимо да ги плещиш тия абсурдни твърдения, дори и само пред мен? Наистина абсурдни, откъдето и да ги погледнеш.

Следва продължение