Пътуване към себе си

Ще бъда най-красивата тъга, която си целувал в полунощ. Нечакана. Незнайна. Дори и нежелана. Ще дойда недокосната, облечена в мъгла и ухание на дъжд. Само угарката от стъпкана цигара ще ти разкаже за минали любови, пресъхнали сълзи и страстен шепот.

Бавно ще се наместя на мотора ти. Какво? Опасно е, казваш? Вече не се боя от нищо и никого. Вдишвам с пълни гърди аромата на бензин и мокри треви. Галя с поглед мастиленото небе, по което блещукат милиарди диаманти и се усмихвам. На теб... и на себе си.

Защото знам, че ме желаеш. Защото времето е болка, когато любовта си е отишла безвъзвратно. Защото мечтите ни се превърнаха в разменна монета, а съвестта се продава на сносна цена. Колко тъжно, нали...

Не слушай мислите ми. Не чети по устните. Просто ме целуни. Жадно, примамващо, с копнеж. Целуни ме като за пръв и последен път. От утре ще съм друга.

Ще облека усещането, че съм заменима и ще се отдалеча, потропвайки по мраморните си илюзии. Но ти, ти остани и ме гледай. Попий всяка черта на лицето ми, всяко докосване, всеки уж случаен допир и всяка невинна усмивка.

Така ще ме познаеш, когато се завърна. Така ще ме спасиш.