Пътят Към Живота
3.00 часа.
Вече седмица не зная що е сън. Блуждая из къщата като призрак, който търси нещо, за което да се хване, нещо, което да го матеарилизира. Дори и да успея да заспя, то е за малко, а сънят ми е придружен от неспирни кошмари... Празни улици, счупени усмивки, дъжд, сняг, облаци, мрак... Какви ли хапчета не вземам, нищо не помага. Напротив - състоянието ми се влошава... От толкова много медикаменти, вече ежедневно ме боли корема, а вчера не съм спирала да повръщам.
Довлачих се някак си до кухнята и започнах да се взирам в мрака. Нямаше нужда да паля лампата - очите ми бяха привикнали към тъмнината и виждах ясно очертанията на кухненските шкафове, на мебелите и на кръглата маса. Няколко минути седях така. Не знам за какво съм си мислела... Може би за това, което беше променило целия ми живот коренно? А може би за това, което трябваше да направя...? Дни наред бях мислила и бях открила само едно решение. Знаех, че е правилното, защото беше единствено. Нямаше с кого да ...