Пътят Към Живота

3.00 часа.
Вече седмица не зная що е сън. Блуждая из къщата като призрак, който търси нещо, за което да се хване, нещо, което да го матеарилизира. Дори и да успея да заспя, то е за малко, а сънят ми е придружен от неспирни кошмари... Празни улици, счупени усмивки, дъжд, сняг, облаци, мрак... Какви ли хапчета не вземам, нищо не помага. Напротив - състоянието ми се влошава... От толкова много медикаменти, вече ежедневно ме боли корема, а вчера не съм спирала да повръщам.
Довлачих се някак си до кухнята и започнах да се взирам в мрака. Нямаше нужда да паля лампата - очите ми бяха привикнали към тъмнината и виждах ясно очертанията на кухненските шкафове, на мебелите и на кръглата маса. Няколко минути седях така. Не знам за какво съм си мислела... Може би за това, което беше променило целия ми живот коренно? А може би за това, което трябваше да направя...? Дни наред бях мислила и бях открила само едно решение. Знаех, че е правилното, защото беше единствено. Нямаше с кого да говоря за това, бях сама, живеех сама, дори и домашен любимец си нямах. Затова извадих празния лист и започнах да пиша... Историята на живота си... Да, моя живот беше започнал точно преди 1 седмица, един красив и слънчев ден, 12 април (вторник) 2005 година...
***
За мен това беше поредния работен ден. Бях щастлива, защото днес се очертаваше ден, в който щях да имам много работа. Да, аз бях истинска работохоличка. Обичах работата си и не ми трябваше нищо друго, за да се чувствам добре... Беше хубава априлска утрин, слънцето ме събуждаше с нежната си, топла усмивка... Ставането винаги беше придружено с огромни усилия от моя страна. В повечето случаи се успивах, което не се харесваше нито на шефката ми, нито на завистливите ми колеги, които само като си помисляха, че съм спала един час повече от тях и вече желаеха да ме блъсне влак. Но днес беше специален ден. Така че, станах навреме, оправих се, изпих си кафето и прегледах пресата. В “Изгрев” не пишеха нищо интересно, освен за някакво дете самоубиец, отегчено от живота си...”Боже Господи”, намръщих се аз с отегчение...”Какво знаят тези деца за живота! Та той е толкова хубав... Как може да го погубват така”.
И така, зареяна в своите си мисли, опитвайки се да си представя горкото момче, скачащо от 10-тия етаж, замалко да закъснея за пореден път за работа.
***
Днес в офиса се усещаше някакво извънземно присъствие. Всички бяха доста щастливи, докато минавах към бюрото си, повечето от колегите ми ме поздравиха усмихнати, което не се случваше често. Почувствах се добре. Очевидно хората са в добро настроение, когато са мотивирани. А днес определено беше такъв ден. От известно време насам, нашето списание “Усмихнат Ден” беше едно от най-продаваните в града. Хората проявяваха голям интерес към него, откакто започнахме да пускаме плакати на известни холивудски артисти, певци и групи. Дори бяхме интервюирали Хилъри Дъф и пуснахме розови тениски с лика й и един огромен подпис. След това вече, списанието ни беше едно от най-желаните, предимно сред тийн аудиторията... Дечица на по 15-16 години си умираха от нетърпение  всеки четвъртък да държат в ръцете си своя “самоучител” за красота, лукс и хубав живот.
Днес за нас щеше да дава интервю Рияна! Шефът ми се беше доверил напълно и ме накара аз да проведа интервюто! Всъщност, аз дори не харесвах Рияна..
***
Разположила се на бюрото си, взирайки се в плоския ЛСД монитор, цъкайки механично на клавиетурата, напълно потънала в работата си, изведнъж се сепнах и подскочих на мястото си.
- Нели, имаш колет. - Една от колежките ми, Мария, държаше нещо в ръцете си и ми се пулеше насреща.
Аз разтърках очите си сънено и едвам продумах:
- Моля!? Колет...? От кого?
Никога не получавах колети, нито писма. Случваше се само по Коледа или на някой рожден ден, когато ми пишеха нашите от провинцията за да ми честитят празника и да ме питат кога ще отида да се видим. Но сега не беше  Коледа... ”Дали мама нямаше рожден ден?” ”Хм, невъзможно...”- помислих си аз... ”все щях да помня”.
- Не знам от кого е. Връчи ми го шефката, каза да ти го предам.
- Е... няма ли данни на подател?
- Всъщност не. Написани са само данните на получателя.
Аз се учудих... Как така няма подател?
- Добре. Остави го на бюрото ми. Ще го прегледам..
***
Уморено се тръшнах на леглото си. Не си усещах краката, нито ръцете... Бях като гипсирана. ”Боже, какъв ден!”. Интервюто с Рияна беше минало много добре. Мисля, че дори щеше да стане сензация с малко късмет и поукрасяване от медиите. Бяхме й направили специална фотосесия, за да пуснем линия козметични продукти с нейния лик. Че кой не иска да прилича на Рияна? Красиво момиче, макар че надали красотата й беше естествена. Какво ли не правят Гримовете и макияжите в днешно време!
И въпреки това, стотици тийнейджърки я бяха превърнали в своя икона.
“Каква ирония. Някои от тях са толкова хубави, но никога няма да го осъзнаят... Защо толкова се стремим да живеем нечии друг живот?”
Единственото, което исках в онзи момент, беше да заспя и да не мисля за нищо друго. Денят беше минал добре, продажбите вещаеха всеки следващ ден да бъде такъв.
Клепачите ми натежаха, очите ми се затваряха... ”Сън, Господи, сън..”. Тогава вниманието ми привлече колета, оставен на нощното шкафче. Така и не го бях отворила да видя за какво става въпрос. Протегнах ръката си уморено и тя тежко се заби върху кутията...
Изправих се в леглото си и нервно започнах да махам опаковката. Имаше най-обикновенна сива картонена кутия. ”Каква безвкусица”, помислих си аз и я отворих. Ахнах от учудване. Вътре имаше голямо количество снимки от детството ми, стари писма и... едно списание. Ръцете ми трепереха... започнах да разглеждам снимките. Връщах се назад във времето... когато бях малка и учих в едно забутано училище в родния си град. Всъщност беше много хубаво училище. Класната ми стая беше топла и приветлива, а и имах толкова много приятели! Изведнъж една топла сълза се отрони и падна тежко върху снимката... Докато разглеждах другите фотографии, в съзнанието ми се сменяха картини от ранното ми детство. Бях добро дете. Игриво, палаво, момиче с много мечти и копнежи. Харесвах живота, наслаждавах се на Слънцето, на птичките, на сладоледа, който ядях винаги след като се прибирах от детската градина! Ах, какъв сладолед! Ягодов, шоколадов, киви... какъв ли не! Дори имаше и един, на който бяха сложили наименованието “небе”. Беше любимия ми. Мислех си, че е направен от небето и ядях от него в големи количества... Толкова мечтаех да полетя! Мислех си, че като ям сладолед “небе”, ще ми пораснат криле и ще литна нависоко, където са ангелчетата.
Скоро някой ми каза, че сладоледът се казва така, просто защото е син. И никога няма да ми пораснат криле и никога няма да полетя... ”Глупости!”, мислех си тогава.
После, когато влязох в гимназията, разбрах, че глупости са били всичките врели-некипели, които съм си мислела тогава. Смях се на себе си самата как съм могла да имам такива откачени хрумвания. Да вярвам в такава безсмислица и дори да позовавам живота си на нея...
Скоро се посветих на журналистиката. Напуснах родния си град, родителите си, приятелите си и отидох в столицата, за да уча в Софийския Университет. Вършех точно това, което обичах и което ми се отдаваше. Бях пристрастена към работата си. Пишех и учех денонощно, защото исках да стана нещо. После получих работа в едно софийско списание “Усмихнат Ден”. Не беше много известно, но бях доволна, защото знаех, че е само началото. Скоро ме повишиха на  редактор на рубриката “Животът”, която наистина беше най-интересната и следената в цялото списание.
Нещата за мен се подреждаха прекрасно. Работех денонощно, вярно, нямах време за почивка, за приятели, но на кого му трябват подобни неща, след като върви нагоре по стълбицата на успеха? Не ми отговаряйте, това е риторичен въпрос.
И така... трябва да призная, снимките наистина ме развълнуваха. След като прегледах всички, които открих в кутията, започнах да чета писмата. Повечето от тях бяха адресирани до Дядо Коледа. Усмихнах се. Зачетох между редовете... Ах, какви детски, неспирни мечти и надежди! Спомних си как бях писала до среднощ писма, как бях късала и мачкала черновите, които не ми бяха харесали, които бяха прекалено дръзки, несдържани, или пък прекалено скромни. Обожавах Дядо Коледа. Самия факт, че има човек, който раздава на хората подаръци от сърце, без да иска нищо в замяна, ми се виждаше страхотен, невероятен, достоен за почитание. Дядо Коледа също ме обичаше. Винаги ми носеше точно това, което исках, но за жалост никога не успях да го видя с очите си. Накрая престанах да вярвам, макар че продължавах да получавам подаръците си. Вече знаех, че ми ги купуват близките ми и прекратих писането на  писма до Дядо Коледа.
Лицето ми беше мокро, а кожата ми лъщеше от сълзи. Колко ми се искаше да преживея тези неща отново, да поиграя на игрището със старите си приятелчета, да седя до зори на люлките и да чакам мама да изелзе и да ми се скара, за да ходя да си лягам! Най-хубавите ми нощи и най-приказните сънища. След като се бях уморила до смърт, след като бях изкарала още един от незабравимите си дни, можех да заспя и да сънувам с надежда за още един хубав ден. Бях принцеса и живеех във вълшебен замък. Имах всичко, от което се нуждаех.
Най-накрая взех в ръцете си списанието... С изненада открих, че е брой на “Усмихнат Ден”, списанието, за което работех.
Помислих си, че е някой стар юбилеен брой, който не съм чела.
Запрелиствах страниците... Трябваше да отбележа, че въобще не приличаше на стар брой.
Очите ми с учудване се спряха на седма страница... В горния десен ъгъл стоеше огромна моя снимка, една от тези, които имаше в кутията... Любопиството ми се изостри още повече, когато видях заглавието на статията - “Истината за мистериозната смърт на една от най-значимите журналистки на нашето време: Анелия Любомирова.”
Седях като вцепенена. Каква беше тази зловеща шега? Моята смърт? Отначало ми стана ужасно смешно, а после странно. Докато четях статията, мислите ми яростно прескачаха в опити да си обясня наличието на такъв материал в списанието... Кой въобще ми беше пратил този колет и с каква цел?
“Абсурдно”... замислих се аз.
Тогава ми хрумна нещо. Отворих на първата страница и погледнах датата.
Това беше кулминацията на учудването ми - 21 април 2005!?
А беше 12 април..
Тогава си дадох сметка. Беше ми изпратено списание от бъдещето. Всъщност това беше напълно невъзможно! Тогава оставаше само едно нещо - Някой да се шегува с мен. Взех колета в отчаян опит да установя кой беше подателя. Наистина, нямаше име... освен моето.
Захвърлих списанието и станах светкавично на леглото.”Кой, по дяволите, се опитваше да провали целия ми ден?” Сипах си чаша леденостудена вода от чешмата. Когато се върнах в леглото, взех броя, твърдо решена да установя каква беше тази нелепост. Бях бясна! Очевидно някой от завистливите ми колеги беше решил да злорадства по мой адрес, да ме изкара извън релси, та да загубя работата си... или знам ли...
Едно беше сигурно. Бях жива. Поне тогава - на 12 април...
***
Бяха минали 3 дни... Сънят ми вече не беше същия. Понякога се будех, озарена от някаква мисъл, или съвсем безпричинно ставах от леглото, отивах до хола и си пусках телевизора. Усещах неспирната болка в очите, не можех да ги държа отворени. Клепачите ми бяха потъмнели, приличах на сомнамбул...
Истината е, че това списание беше преобразило и белязало живота ми. Не спирах да мисля за налудничевата статия, за обясненията как ме е сгазила онази кола пред някакъв магазин... Аз знаех, че това е някаква шега, знаех, че не бива да отдавам такова голямо значение на една незабележима подробност, но просто... То ме преследваше. Каквото и да правех, пред очите ми изплуваше снимката на окървавеното ми тяло. Да. И това беше най-странното... Този човек, изпратил ми колета, очевидно трябва да  е умопобъркан, ненормален, психичноболен. Не ме грееше обаче какъв е той. Сега мислех за себе си. Това ми влияеше лошо. Не можех да спя. е можех да се храня, апетитът ми бе изчезнал напълно. Каквото и да погълнех, не след дълго трябваше да изхвърля. Ходех на работа с някакво ужасно нежелание, защото изведнъж установих, че... не намирам удовлетворение в това, което правя. И докато се разхождах по улиците, едва сега забелязах... лицата на хората... това изражение на самота, на обреченост, тези празни усмивки... всеки път, щом минеш покрай тях и ги поздравиш:”Добър ден!”... Добър ли е денят всъщност, или този поздрав е просто символ на една неспирна надежда да бъде такъв...?
Преди, докато ходех по същите улици, си мислех колко е хубаво всичко, колко са ухайни цветята, маргаритките, колко са щастливи децата, потопени в своите игри. Сега се заглеждам и странно, но не мога да видя всичко, което съм виждала преди. Различна съм. Различен е Света в очите ми. Различни са хората, картините, възприятието... Има и радост, разбира се... Но тя, радостта, се забелязва толкова рядко, че понякога в опита си да оцелее, да излезе на повърхността, бива задушена и смачкана от удара на грозната, ежедневна депресия. А аз не съм депресирана... За Бога, имам всичко, което искам... Или поне досега съм си мислела така...
Размърдах се на дивана, увита в топлото одеало. Пред мен, на телевизонния екранм се разиграваше някаква кървава битка. Не виждах. Изведнъж Осъзнах. Това, което имах, беше единствено работата ми. Всеки ден правех едно и също. Ставах, пиех кафе със сметана, без захар, обличах се, излизах... стигах... Работех, прибирах се по късно и уморено се просвах в мекото си легло. Понякога гледах телевизия... за да чувам гласа на телевизора, иначе беше прекалено тихо. И така, ден подир ден... а може би година подир година...
Не е ли тъжно? Не е ли тъжно как мечтите ни се разбиват под ударите на живота, като някоя вълна, разбушувана и разпенена... чиято енергия отнема брега... И как аз, от детето, което мечтаеше да стигне небето, да покори звездите, се превърнах в жена, чиято единствена цел беше да изкарва пари... И още и още... И за какво, за Бога, ми бяха тези отровни пари? Та аз нямах свободно време, нямах личен живот! Не помня дори кога за последно съм излизала на среща.
Ужасно беше да се самосъжалявам така. Отидох отново до леглото... Отворих чекмеджето на нощното шкафче, с надеждата да открия някакви хапчета за сън. Уви, всичко се беше свършило. Вече и 15 април се изниза... Беше след полунощ. Погледнах през прозореца. Повечето лапми на съседските къщи бяха загасени. Имаше една-две, които светеха, но те бяха на една стара бабка, която не можеше да спи на загасено, защото имаше фобия някой да не й открадне ченето... и едно малко момиченце, което не можеше да спи на загасено, защото... просто не можеше да спи на загасено.”Как всички спят, за Бога”, си мислех аз, докато преглъщах поредната чаша вода. Устата ми беше пресъхнала и колкото повече пиех, толкова повече исках да пия... И така никога нямаше да се наситя... и така никога нямаше да заспя...
Отново легнах в леглото и се загледах в тавана. Виждах един идеално измазан, бял, гладък таван. Замислих се... Преди около 15 години на негово място бях виждала ясното, синьо небе, осеяно със звезди... бях лежала не на мекото, удобно легло, а на тревата на поляната пред селската ни къща. Тогава се чувствах по-добре, макар че тревата не беше мека и се усещаше грубата земя под нея. Удобствата, за които живеем, матрицата, която сме си създали, ние самите сме като части от машини! Всяка създадена с точно предназначение, опакована в определена опаковка и доставена на определен магазин... Някой ще я купи, ще даде пари за нея... А тя може ли да решава кой да я купи? Може ли да прескочи отвъд всичко толкова “определено”, толкова “познато”...
Въпроси, въпроси, въпроси... Без отговори. Всъщност трябваше ми само един отговор, само една дума дори, но сигурна. Аз имах нужда да знам, че това, което искам да направя е правилно за М Е Н!
Лежейки в леглото, взирайки се в безкрайността на влудяващото бяло... изведнъж осъзнах. Отговорът сам си дойде. Вече знаех какво трябва да направя! И за първи път се почувствах свободна, защото не вярвах в нищо друго, освен в себе си.
***
18 април.
Последният ден от земния ми път, ако трябваше да вярваме на  написаното в саписанието. За пореден път вървях към работата си, загледана в тротоара, мислейки си за живота. Сетих се за едни филм, който бях гледала като малка. Разказваше се за някакъв човек, който получаваше кутия, в която имаше улики от следствието, разследвало смъртта му. Човекът се беше подлудил и единственото, за което мислеше, бе как да се спаси, как да промени бъдещето така, че да оживее.
Усмихнах се.
Може би и аз щях да се спася? Винаги филмите свършваха така... всичко си идваше на мястото, а публиката пляскаше, защото именно това искаше да види - Хепи Енд. Всеки търсеше това, което нямаше. Актьорите сваляха декорите, махаха грима си и се завръщаха в реалния живот. Питах се дали в собствения си живот играеха главната роля или следваха нечии сценарии...
Умислена така, загледана в земята, изведнъж усетих силен удар в корема. Писък и тежко падане. Плач.
- Господи, Извинявай! Добре ли си? - Наведох се загрижено към детето, в което се бях блъснала току що. По-скоро то се беше блъснало в мен, но тъй като не аз лежах на земята, предполагам, че трябваше да се извиня.
Момченцето се обърна към мен с тъжен поглед и очи, пълни със сълзи. Изведнъж ми причерня, усетих остра болка в главата и тялото ми се вкамени... Бях неспособна да мърдам краката си, да движда ръцете си... Едвам можех да говоря... За моя голяма изненада, момченцето, ясно загледано в мен, проговори:
- Понякога в живота ни стават някои неща, които го преобръщат напълно. Неща, които ни сломяват, затварят, бутат, блъскат, задушават... И тогава ние плачем, защото така сме свикнали. Плачем, защото това е единствения начин да покажем на Света какво ни е... А ние искаме Света да ни види. Но Светът е прекалено зает за да се занимава с нас. Светът мисли за своите си проблеми, загледан във връзките на обувките си. Светът няма да ни помогне... Той няма да напише нашия сценарий, както очакваме от него. Ние искаме сами да следваме съдбата си, личната си легенда и постоянно търсим нещо, което не съществува. Забравяме да живеем, забравяме да бъдем себе си, защото се страхуваме. И когато умрем, получаваме криле и излитаме някъде нависоко, откъдето гледаме проблемите на другите и отсъждаме как трябва да живеят. Ние сме техните ангели, а може би някой ден те ще бъдат наши. Умираме, защото някой трябва да се роди... Умираме, за да спасим нечия душа, за да направим място на някого другиго на Света. Въпросът е не дали ще умрем, всеки умира. Въпросът е дали ще умрем, за да спасим своята душа, или тази на някого другиго. На повечето простосмъртни се случва второто и отиват на небето, за да пазят живота на човека, на който са освободили мястото си. Другите... те се срещат много рядко. Те са най-силните, хората, които сами пишат съдбата си. Те са получили просветление и умирайки, спасяват себе си... И когато отидат на небето, получават втори шанс да живеят, за да поправят грешките, които са допуснали. Тогава наблюдават себе си от високо и решават дали са заслужили всичко, което са получили. И живеят отново на небето животът, който никога не са могли да имат на Земята. Защото, мила... никой не може да полети на Земята... Притеглянето не го позволява. Законите, ограниченията, обвивката. Материалното... и за жалост, реалността.
***
Седях безмълвно просната на асфалта. Взирах се в мястото, където допреди малко беше стояло момчето... Какво беше станало? Сякаш беше минала цяла вечност откакто бях чула странните и мистериозни думи, които сякаш не излизаха от неговата уста. Говореше за смъртта и като че ли най-вече за живота. Всичко звучеше като някаква космическа приказка. Бях го блъснала... имаше колело... детето плачеше... Огледах се. Наоколо нямаше никого, освен няколко пешеходци, които докато минаваха по улицата, ме гледаха странно, очевидно мислещи си, че съм дрогирана или пияна. В този момент не знаех къде се намирам, на кой свят живея... Защо, за Бога, бях се проснала на асфалта? Нямах сила да стана... всичко ме болеше сякаш бях работила пет дни без никаква спирка. Погледнах към небето. Беше мрачно, както беше от няколко дни. Изведнъж се беше променило коренно. Постоянно омърлушено, дъждовно и ветровито. ”Природата си има грижи”, помислих си аз с носталгия..”Но поне всички разбират за тях”...
***
19 април...
Денят беше по-мрачен от всякога. Заключена в къщата си, пуснала щорите, аз стоях завита с одеалото в стола пред телевизора и гледах новините. Съобщаваха за някакво земетресение, разтърсило централните части на Япония. Някъде пък в Средиземноморието се беше развихрил адски силен вятър, изкоренил няколко стогодишни дървета. Имах чувството, че и моята къща е застрашена от нещо подобно, защото навън ставаше истинска трета световна война... само дето не се биеха хората, бореше се природата срещу тях. Изведнъж телевизорът загасна. Очевидно се беше изгубил сигнала. Останах съвсем на тъмно, а беше 9 часа сутринта.
Хванах химикалката и извадих листа, който вече бях изписала до половината... желанието ми да пиша беше неуписуемо. А тъмнината, вместо да ми пречи, ми помагаше, защото се съсредоточавах още повече... и защото ме болеше да се взирам в листа и да виждам само очертанията на буквите. Харесваше ми да ме боли и очите ми да сълзят. И така... не след дълго, положих листа, прилежно сгънат в един плик на масата.
Днес нямаше да ходя на работа, защото шефката ни заминаваше за Франция с най-добрите хора от редакцията да снимат някакво голямо модно събитие-ревю на някакъв си португалски дизайнер...
Разбира се, аз не бях от “най-добрите хора”, затова нямаше да ходя на ревюто. Откровено казано и не исках...
Направих си кафе, облекох се, нагримирах се и взех решението да изляза. Преди това напъхах всичките неща от колета в пакета, в който бяха дошли при мен. Целунах нежно кутията, защото за мен беше може би най-ценното, което бях притежавала в живота си. Напъхах я в един плик, изпих поредната чаша вода и излязох.
Още на прага, замалко да падна. Вятърът беше неописуемо силен, небето бе толкова мрачно, като че ли щеше да погълне Земята с черните си лапи. Улицата беше напълно пуста и нищо чудно, хората очевидно предпочитаха да се крият по домовете си, отколкото да ги брули вятъра. Много бързо ушите и бузите ми замръзнаха, като че ли беше навръх Нова Година.
Бях се запътила към магазина, който беше точно след две пресечки.
За първи път в живота си усетих спокойствие и можах да се насладя на тишината. Шумоленето на клоните ми се стори музика, а вятърът, който удряше лицето ми, беше като меко и нежно докосване на кадифе...
***
Ръцете ми омекнаха и изпуснаха плика на земята...
Тогава я видях.
Колата караше към мен с бясна скорост, оставяйки след себе си пръски, хвърчащи на всички посоки във въздуха... Стоях на мястото си вцепенена, а косата ми, противно на посоката на вятъра, се мяташе бурно назад.
Затворих очи и видях избавлението. Светлината беше толкова силна, че заслепяваше очите ми, дори когато бяха затворени...
Колата се приближаваше все повече и повече...
Изведнъж Слънцето изгря и последното, което видях, беше небесната усмивка на ангелите, които в този момент празнуваха... спасението на една душа.
И светлина...
***
Може би много хора няма да разберат това, което направих и няма да го приемат като нещо нормално. Няма да ги съдя, съвсем нормално е това да ви се струва ненормално.
Но в отровния Свят, в който живеем, това за мен беше най-правилното и нормално решение, което въобще бих могла да взема.
Не искам никой да си мисли, че съм го направила от депресия, или от прекалено отчаяние, заради това, което ми се случваше... или по-скоро заради това, което не ми се случваше.
Аз съм поредният обикновен човек, затворен в собствения си живот, запечатан в архивите, погребан в централните софийски гробища. Необикновеното беше това, че сама бях решила да го направя, с цел да се освободя и да полетя, точно каквато беше и детската ми мечта. Бях свикнала да пиша за другите хора, потопена в техните съдби, проблеми и животи, по такъв начин, че изведнъж бях тотално забравила какво се случва с моите...
Бях разбрала цялата истина за списанието и за този, който ми го беше изпратил, в момента, в който бях осъзнала думите на момчето от улицата. И вече знаех защо на колета беше написано само моето име...
Моята душа се беше спасила много отдавна... Сега аз бях на небето, ръководейки собствения си живот... Фактически моят живот на журналистка беше втория шанс на ангела ми хранител.
Именно той ми беше пратил колета, за да ме накара да осъзная в какво живея и да почна сама да пиша съдбата си. В отчаяни опити да се спася и да запазя мизерното си съществуване, аз намерих... друг, по-добър начин - да го прекъсна.
Животът ми на земята ме бе накарал да забравя мечтите си, да се превърна в поредния елемент от машината, да загубя душата си, да я продам на дявола за пари.
Да забравя близките си, да ми се налага да поглеждам в някакъв глупав бележник, за да се сетя кога е родена майка ми... И всичко това за какво? За да живея живот, който дори не бях избирала сама. Живеех ли въобще?
Това беше ключовият въпрос, който подтикна действията ми.
За мен смъртта вече не беше нещо страшно, опасно и порочно. Беше най-добрият начин да намеря Спасението и да се освободя от черупката, за да дам на душата си да полети...

И може би там... може би там... щях да намеря спокойствие и щастие... Или поне да бъда себе си...

Някои хора казват, че животът е път към смъртта. Сега аз с увереност можех да заявя, че за мен смъртта бе пътят към живота...

***