Рано сутринта, когато всички сладко спят, отварям очи и с умиление се взирам в отлетялото минало. Там многобройните вълнуващи моменти се щуркат около осиротелите спомени. Съчувствено им протягам ръце, а те въодушевени изплуват от водите на загадъчната безкрайност. Странно усещане. Напират случки – отдавна отлетели. И с жарките си пориви се опитват да възкръснат от мъглата на времето. Но изведнъж студената реалност ме тръшва пак в сивото ежедневие. И всичко свършва. Продължавам посърнал да се лутам сред забързаното множество – и отново в очакване да открия очите на жената от избледнелите ми надежди…