Разтопената стомана на плътта...
Усещам как изтръпваш в извиращите докосвания на нощта, отлепваща мислите от сънищата на долитащи вопли, прекършили празнотата на деня... Чувствам как се изпъваш като дъга от целувки, изпепеляващи до края съня на една само прегръдка... Виждам те да пускаш косите си като водопади над сухата ми кожа - изгубена в далечните пустини на спомените, от преди да... Потъвам онемял в зелените пламъчета на очите ти, родени под същите звезди, за да изригват отново и отново от изпъващо се мечтание в разтопената стомана на плътта... Биещо бавно, намерило ритъма си - докоснат само от твоята ръка - преливаща от живата вода от мига на хищните изгаряния в две тела... Изправящи се в стълб от оплитащите се сенки - изгубвайки се в дъното на небеса - оставили ги през бодлите от рози - да усещат отново пулса им... Едно в друго...
© Милен Пеев All rights reserved.
