Ако ме попиташ защо избрах точно това за заглавие на новото предизвикателство, което отправям към себе си, ще ти кажа, че нямам абсолютно никаква представа.
Дали звуците на любимата "Лили" и на още по - любимия саксофон ме накараха да поставя именно това за начало на нещо наистина задълбочено; дали беше Даниса, и изпълнените с живот и различни цветове редове, които оживяваха в "Не свикнах да те няма" или беше Ти?
Онази светлина, която караше всичко в мен да трепти в различни честоти и да те жадува по начин, непознат за човечеството, който можеше да бъде описан единствено чрез докосване, и безрезервно отдаване.
Желанието, което събуждаше глад за нежност и надежда, че все пак, може би, всичко онова, за което мълчим е напълно възможно да се сбъдне.
И не, защото съм удавник, и не, защото си сламка, за която да се хвана, а, защото точно, както е написала Даниса: "Тя ми лекува душата".
Гледам изписаните дотук редове и това, което чувствам е трепет, вълнение, и въодушевление от предстоящото Ново.
Гледах написаното, но и написаното ме гледаше също, и това, за което мислех беше: Дали ще е нещо различно от мен или все нещо допирно ще има със същността ми?
И днес бях разхвърляна, а "Лили беше тук" все така звучеше, изпълвайки душата със спокойствие, мир, и усещане за завършеност.
Гледах Новото, което стоеше на пътя ми, втренчено в мен, с протегнати като на малко дете ръце, което искаше неща, които на свой ред се римуваха единствено с Любов.
Любов... нещото, за което бях изписала страшно много редове.
Любов... безумна, разтърсваща до основи, изпълваща и разрушаваща; водеща до лудост. Безрезервна, безгранична и всеотдайна.
Любов, която не познаваше страха, но много добре знаеше какъв е вкусът на сълзите и разочарованията.
Сълзи, които, ако ги нямаше на лицето ми, извиращи от сърцето ми; капещи от очите ми и разбиващи се в тишината ми.. Е, човек нямаше да ме разпознае без тях (толкова много бяха мен).
Разочарования, които на свой ред с викове искаха да изплуват от най - затънтените места на тъмнината ми.
Гледам изписаните редове дотук и виждам отражението си в тях или пък те се отразяваха в мен?
"Имаше ли значение, всъщност...", въздъхнах сама на себе си. Написаното беше мен. Аз бях написаното.
Съвършено счупени и счупени в съвършенството си.
И точно там, на ръба на пропастите ми, се познах.
Все още нямам идея защо е "С глас на влюбен саксофон", но знам, че някъде там, по пътя, ще разбера.
А ти... Ако искаш и ти да разбереш, повърви с мен. Не е нужно да сме заедно през целия път, а само, докато намериш собствените си отговори.
Може и да останеш за повече.
Тръгваме ли?
Послепис: "Изследвай света, за да се помириш със себе си. Изучи себе си, за да се помириш със света".