Скитникът арменец 16

Скъпи приятели, всред вас има такива които ме познават още от ранни детски години, други по стечение на обстоятелствата ме познават от по-късен период, но има и такива, които нямат представа що за човек съм аз. Главно за последната група приятели, днес  ще публикувам предговора-автобиография към моята последна ( за сега) книга “Един софийски малчуган разказва”).

                 Към третото юбилейно издание на

“София, моят роден град”

Наскоро навърших 85 години. Сериозна възраст, когато човек трябва да спре  за малко, да погледне назад и да направи  анализ и равносметка на изминалия отчетен период.

Какво забелязах при тази ретроспекция?

      Живял съм при три различни обществени строеве- Монархия, Социализъм, и Демокрация. Голямо разнообразие, което не се случва често в живота на хората.  Могат да ме конкурират само съвремениците на Наполеон, които от Монархия, преминават през  републиканска власт, Терор, Директория и след това преминават в Империя.

На 24 май, баща ми ме водеше на парада по случай празника на Светите Кирил и Методий, и с байраче в ръка чаках с нетърпение да мине царският Мерцедес, та да помахам на моя връстник Симеончо. Боже, колко му се радвах тогава! Беше хубаво подстриган, чистичко облечен и с чаровна детска усмивка. Когато дойде за втори път беше съвсем друг и хич не му се зарадвах.

Бомбите над София ме изплашиха сериозно, и когато войната свърши си отдъхнах. Но не за дълго.

Мъже и жени, облечени в голф и винтяга( баща ми ходеше така облечен на Витоша),  с лента на ръкава (ОФ), започнаха да патрулират по улиците. Бомбетата бяха подменени с каскети, а дамските шапки с воалетки, с забрадки, като в съветските филми за колхози. Беше настъпила социална революция ( размяна на местата), нещо като “рокада”в шаха. Фабрикантите(тези които бяха оставени живи) бяха изпратени на село, а селяните докарани в София и настанени в техните апартаменти.

За мен  сериозна промяна настъпи 1948 год., когато затвориха моето училище, защото йезуитските монаси, фрер Филип (учител по аритметика) и фрер Леон(учител по пеене) ме готвели за шпионин. А тогава аз още не знаех, какво значи “шпионин”, научих го през 1961 год., когато другаря Ребров минаваше покрай мене и се хващаше с дясната ръка за лявото ухо, за да ми даде знак, че иска да говори с мене.

Още щом завърших техникума, започнах усърдно да строя социализма. Първо развих родното машиностроене, като стругар  в ЗММ-София, а след това построих заводи за изкуствени торове. Естествено ги строих на милиметрова хартия, а чертожничките ги копираха на паус.

След като станахме водеща страна в производството на азотни торове, реших да подобра образованието в НРБ, и станах нередовен учител (нямах необходимото образование за редовен) по трудово обучение. Тук също се проявих с новаторски методи, оставих 7 ученика на поправителен изпит и ме викаха в Министерството, с предложение да ги поправя на “тройки”.  Заинатих се и не ги поправих. “Труд, труд и пак труд”цитирах другаря Тодор Живков и ме направиха образцов учител.

  Когато децата се научиха да пилат и шлайфат, се наложи да увелича стокообмена на страната и станах външнотърговски работник. Подчертавам външнотърговски,  защото “вътрешнотърговски” бях станал още през 1945 год., когато на пазара продадох всички стари обувки, които намерих в къщи, включително и едни нови  на баща ми, и той наложи ембарго на моя бизнес.

Но  да спрем до тук със социализма, иначе ще ме нарочат  за конкурент на някой политически лидер, а аз хич нямам такива намерения.

През 1989 година, другаря Тодор Живков отстъпи мястото си на по-млади, и тогава ни връхлетя “демокрацията”. Тя започна с празни магазини, с рафтове по които се надбягват само плъхове и ветрове, и завърши с продажбата на всички заводи строени по време на социализма. Нарекаха го приватизация и се появиха олигарси и новобогаташи.

На Бакърената фабрика се появиха нови гробища, като основният контингент бяха млади момчета, от спортните школи на социализма.

Аз също станах  капиталист- демократ и “бизнесмен”,  и започнах да продавам крем “Нивеа”(полско производство).

За Канада заминах без да продам “червената си Лада”, но с билет и виза.  Там  станах готвач и се прочух с мусаката и пилафа.

2010 година стана революцията в самия мен. Започнах да пиша. Писах, писах цели две години и хоп появи се  първата ми книга “Моят роден град, София.”

2012 година се появи първият ми роман “Софийска сага, а през 2018 второто подобрено и допълнено издание на “София, моят роден град”.

Сега сме 2022 година. Навършиха се цели десет години от първата книга за “Стара София” и дванадесет  от началото на сътрудничеството ми с Гергана Радойкова и Виктор Михайлов, създатели на Блог “Стара София”.

Драги читателю, ако днес ти държиш в ръцете си тази книга, то виновни са само те. През ум не ми е минавало да пиша книги, та аз домашните си едвам пишех, та камо ли дебели книги. Те ме накараха, за което съм им безкрайно благодарен. И не само за написаните книги, но и за искреното и прекрасно приятелство с което ме ощастливиха през всичките тези 12 години.

Иван Янакиев, създател на “Хулите” е моят единствен и неповторим издател и приятел, на когото дължа толкова много за прекрасните издания и на когото ще съм благодарен цял живот!  Първата ни среща беше като боксов мач на Кубрат Пулев и Тайсън, но само първата.

Скъпи читателю, “Стара София” е моята най-голяма, и най-стара  любов. “Стара София” е любовта на живота ми, част от моя живот, и няма да преувелича, ако каже, че е МОЯТ ЖИВОТ! Ти ще го почувстваш, ще се радвам ако малко поне ти доставя удоволствие, скитайки заедно по старите софийски махали, площади и улици. Пиейки студена и резлива боза при Кипро, хапвайки млечен сладолед при чичкото от “Белите карамфили” на Княз Борис и ул. Нишка, или закусвайки във фурната “Отечество” на площад Св. Неделя. Тръгваме! Приятна разходка!

        За днес толкова, а утре ще продължим да пътешестваме “по света и у нас”. Чао! Хубав ден, петък 11 август 2023 год.