Сребърната вода.  
В едно далечно кралство живял крал, на име Франк, с тримата си сина. Най-големият - Азул, бил кльощав и висок, но много грозен. Брат му Стефан бил с две години по-малък от него, но не отстъпвал по-грознота на Азул. Той пък бил дебел и нисък, вратът му бил издут, а ушите му били толкоз дълги и тънки, че приличали на крила на пеперуда. Най-малкият брат - Ивайло бил много хубав, почтен и нямал никакви недостатъци, за което пък бил мразен от двамата си по-големи братя. Азул бил глупав и невъзпитан, а Стефан - надменен и горделив, но и двамата мислели единствено и само за богаството на крал Франк. А Ивайло бил много умен и безкрайно добър, помагал на всички в кралството и не само. Той много обичал краля, но незнайно защо той го мразел и го третирал като слуга, дори когато бил малък, го изпращал да спи при слугата, а не при братята му.
Когато дошло време синовете на краля да се оженят, той повикал принцеси от цял свят. Азул и Стефан избирали цели два дена, докото най-после се спрели на две от наи-красивите девойки в кралството. Баща им направил огромна сватба, с хиляди гости, много и най-различни вкусотии. Яли,п или и се веселили пет дена и пет нощи, докато и последната трошичка не свършила. Ивайло бил още малък, а и пък не му било до сватби, защото имал много работа, но тайничко си харесвал Принцесата на кралство Ванап - Кристина. Тя била изключително красива - с бледо-сини очи, излъчващи доброта, а косата й била дълга и руса като злато.
След седмица тежка болест налегнала краля и той останал дълго време на легло. Когато разбрал, че времето му наближава, повикал тримата си сина и им рекъл:
- Синове мои, много съм болен и се нуждая от сребърна вода.
- Но, татко и той ли ще идва - рекъл смръщен най-големият му син.
- Е, да му дадем шанс - казал краля и се подхилил - той е толкова глупав, че нищо няма да открие. - и погледнал злобно към Ивайло, който склонил глава надолу и проронил няколко сълзи. - Тръгвайте вече.
На портата ги чакали три магарета, които на гърбовете си имали по една кесия жълтици. Дълго пътували, докато най-сетне стигнали до три дълги пътя, след което се разделили и всякой тръгнал по отделен път.
Най-големият брат стигнал най-бързо до една гора, тъй като тръгнал по най-късия път. Гората била много гъста, а в центъра й имало една чешма, от която течало сребърна вода и била пазена от малко, пухкаво зайче. Азул извадил от чантата си една златна кана и се приближил до чешмата, но като посегнал да си налее от чудотворната вода, безобидното зайче се превърнало в огромен змей.
- Ако искаш да си налееш от моята вода, трябва първо да се пребориш с мен. - изръмжал змеят и се приближил до треперещия от страх момък.
- Не, не... - не спирало да заеква младото момче - Аз, аз... извинявайте мно... много - след което побягнало, а змеят отново се превърнал в малко зайче.
Не след дълго Азул задъхан излязъл от голямата гора и спрял да си почине, а  покрай него минала една старица, която носела голяма кана с вода.
- Момко, може ли някоя пара? - попитала бабичката Азул.
- А ти ще ми дадеш ли твоята кана с вода? - отвърнало момчето.
- Така да бъде. Ще ти я дам. - рекла стара жена и подала каната си с вода на Азул, след което той й дал златната си кана и кесията със жълтици. И тъкмо да се качи на магарето си, старицата се провикнала.
- Ей, момко. - след което Азул я погледнал, като не спирал да премигва от слънчевите лъчи, които блестели силно. - ти обичаш ли баща си?
- Да, разбира се - отговорил момъкът без много да мисли и потеглил обратно към кралството, но дори и не забелязал, че водата почнала силно да бълбука.
През това време, вторият брат вече бил стигнал до една голяма и дълга река, на брега на която имало каменно корито със сребърна вода. То било пазено от малка костенурка, която имала шарена черупка и щом помръднела, си променяла цветовете. Стефан се подхилил леко и побързал да напълни златната си кана с магическата вода, но като се приближил, костенурката се превърнала в бълваща огън хала.
- Ако искаш да си вземеш от моята вода, трябва първо да се пребориш с мен. - изфучало огромното създание, а от ноздрите му не спирало да излиза пушек. Уплашеното момче на успяло нищо да каже и разтреперано побягнало към пътя си. Уморен от дългото тичане, Стефан седнал на един дънер, за да си отдъхне, но все още не спирал да гледа страшно към реката, където нямало и помен от страховитата хала.
- Господине, искате ли малко вода? - попитало появилото се сякаш от нищото момиче.
- Не! - рекло изненаданото момче и oще повече се уплашило, когато видяло огнено-червения цвят в очите на младата девойка, след което младият принц потъркал издутите си очи отчаяно и отново се осмелил да погледне момичето, но и помен нямало от зловещия цвят. - Върви си! - изкрещяло закръгленото момче и не свалял очи от отиващото се момиче, след което извадил кърпа и бавно попил потта от челото си. - Хм... - замислил се Стефан - Ей... Почакай - извикъл момъкът и побързал да изтича след младото момиче.
- Кажете, господине?
- Искам да ми дадеш каната си с вода. - казало момчето и извадил златната си кана, заедно с кесията със жълтици - Срещу това. - след това ги подал на девойката.
-Както искате, господине. - рекло момичето, а след това си разменили нещата - Но, може ли един въпрос? - попитало, докато му помагало да качи тежка кана с вода на магарето.
- М, м, м... да.
- Вие обичате ли своя баща?
- Хм... - замислил се дебелакът, като съсредочено се почесвал по голямата си глава и най-накрая отговорил - да. - и се качил на магарето си и отпътувал. Но и той, като брат си Азул не усетил, че водата почнала да бълбука.
След дълго пътуване и най-малкият брат пристигнал уморен на върха на една огромна планина, която била много пуста. Там имало само една малка каничка, пълна със сребърна вода, пазена от красив синигер и Ивайло с последни сили се приближил, за да я вземе. Тъкмо да докосне каната, изведнъж синигерът се преобразил в триглав динозавър и с един замах на опашката си съборил бедното момче на земята.
-Ако искаш да вземеш моята вода, трябва първо да се пребориш с мен - казал динозаварът.
- Баща ми умира и трябва да му помогна. - рекъл Ивайло, след като се изправил и смело извадил сабята си - Щом това ще му помогне, ще те убия. - и застанал пред огромното животно, но като изрекъл тези думи, динозаварът се превърнал отново на синигер, който бързо отлетял. Изненадано, момчето побързало да вземе малката кана и да се върне на пътя, където го чакало магарето. И тъкмо да потегли, го спрял един дядо и го погледнал жално, а очите му излъчвали само доброта и чистота.
- Синко, може ли малко храна? - попитал сиромахът.
- Нямам храна, дядо. Но мога да ти дам кесия със жълтици и малко вода. - рекло благородното момче и подало кесията и водата му за из път.
- Благодаря ти, млади момко - казал усмихнат просякът и помахнал на Ивайло - жив и здрав да си.
Когато пристигнал в кралството, побързал да отиде в стаята на крал Франк, където всички били по местата си и го чакали.
- А, ето те и теб. Защо се бавиш? - почнал да го разпитва кралят. - И кой знае от къде си налял тази вода? - след което Азул и Стефан избухнали в силен кикот.
- Аз, аз... - опитал се да се защити Ивайло, но отново бил прекъснат от жестокия крал.
- Е, хайде да видим кой от двама ви - рекъл Франк, като не свалял очи от Азул И Стефан - по-точно от трима ви - поправил се кралят, като се засмял и погледнал подигравателно към най-малкият си син - ще ме спаси.
Първи бил най-големият син, който гордо отишъл до кралското и изчакал заповедта на баща си.
- Ако водата наистина е сребърна - казал кралят и се изкашлял тихо - в което не се и съмнявам, моята корона - продължил да обяснява болният крал, след което си свалил короната от плешивата си глава - моята корона ще стане черна. Е, синко, сипи една капка тук - и посочил.
След като отсипал от ''чудотворната'' вода върху златото, то наполовина постепенно станало бледо сиво, а по-късно и катранено-черно.
- Но, татко... мога да обясня - обяснявал се Азул, докато стражите се опитвали да го изгонят от кралската стая - станала е някаква грешка. - продължавал да крещи изненаданото момче, но скоро виковете му отшумели, когато го изхвърлили заедно със съпругата му извън кралството.
- Не може да бъде - непрекъснато повтарял кралят, който не спирал да гледа черната половина на своята корона и разочаровано поклащал глава. А през това време Стефан бил вече готов да изсипе своята кана с вода върху кралското величество - Да, да, сипвай, синко, но внимавай много да не ме излъжеш и ти, защото лошо ти се пише. - казал през зъби Франк и погледнал ядосан средния си син, след което с треперещи ръце изсипал капка от водата, но короната не станала отново златна, а напротив - станала цялата в черно. - Но какво, за Бога? - прошепнал кралят, като не откъсвал очи от дебелия си син, който не успял дори и да се защити, защото се опитвал да се отскубне от силните ръце на стражите, които блъскали огромното му туловище по дългите коридори на замъка.
- Господарю, остана само третият ви син. - рекъл един от поданиците му, но кралят не отлепил поглед от унищожената си корона и само поклатил глава в знак на несъгласие, след което Ивайло дори не изчакал да го изведат, а сам си тръгнал.
Но изведнъж, съвсем случайно, войникът, който държал каната на най-малкия син на краля, я изсипал на кралската корона и тя, като по чудо, станала отново златна и лъскава, като слънце. Най-после кралят оздравял и разбрал, че Ивайло е единственият му син, който истински го обича и който би се пожертвал винаги за него.
Крал Франк вдигнал огромно пиршество, по случай коронясването на сина му Ивайло, на което поканил хиляди гости от цял свят. След като младото момче станало най-после крал, се оженил за принцесата на кралство Ванап - Кристина и заживели като крал и кралица за дълги времена.