Писан в съавторство с Илиян Димитров, В. Търново

- Хей, ти ли си Хъмфри? - изкрещя някакъв писклив глас в ухото му.
- Аааагх..! - на свой ред изкрещя Норт и се строполи от стола. Туп! - Оооу! - изохка жаловито той и с все още лепнещи за сън очи заопипва наоколо, търсейки очилата си. Без тях беше почти сляп.
- Знаеш ли, - продължи гласът - въобще не ми приличаш на Хъмфри. Поне според описанието, което ми дадоха.
Норт се отказа. Очилата ги нямаше никъде. Яростно разтърка очи и с доста разфокусиран поглед се облещи глупаво в рунтавата топка, която стърчеше над облегалката на стола. Имаше много смешна зелена шапка.
- Кой..? - опита се да каже Норт, но топката изобщо не му обърна внимание.
- Казаха ми, че си куц. - беше го очаквал, но когато рунтавата топка действително проговори, той едва не изпищя - Ама като те гледам - доста добър изкуствен крак си си направил, хич не си личи. - иззад стола се подаде нещо, което удивително приличаше на малък, обут в около двадесет и четвърти номер чизми, крак и го ритна по пищяла.
- Аааагх..! - отново изкрещя Норт. Това бе най-странният сън, който някога бе сънувал. Ако изобщо беше сън. А ако не беше… е, тогава значи напълно се бе побъркал.
- Оу, извинявай, обърках краката. Нали ти казах - страхотна изработка! - гласът някак успя да се усмихне. Норт потръпна. В главата му все по-натрапчиво се въртеше мисълта, че това съвсем не е сън.
- Та значи, виж за какво съм дошъл. - каза топката и го показа. Можеха и да му се губят подробностите, но това, което видя през късогледите си очи, бе достатъчно, за да накара сърцето му да направи троен аксел в комбинация с двойно салто и целеустремено да се забие в гърлото му. Норт усети, че се задушава.
- Гърррръхъгърръгхъ… - изхърка той.
- Нали! - съгласи се с него топката - и според мен не изглежда много добре. - констатира със съжаление в гласа рунтавата топка и замахна със секирата - Шшат!!! - Поизтъпила се е доста. Дали ще можеш да ми я подостриш?! Казаха ми, че много те бивало по тая част!
Норт отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Продължаваше да търси очилата си. Нямаше ги и на масата. Усещаше как собственият му разум бавно кръжи около главата му, не съвсем уверен дали да се върне обратно или да си вземе безсрочна почивка.
Той най-после успя да си поеме въздух. Направи го шумно и със звук, който удивително добре имитираше звука от отпушването на тоалетна. Беше напипал очилата си и бързо ги нахлузи на носа си. Така беше много по-добре, въпреки че краката му все още трепереха. Сега вече можеше да вижда и подробностите. Рунтавата топка със смешната шапка не висеше просто във въздуха, а бе прикрепена към нещо друго, което приличаше на зелено елече, а по-надолу продължаваше с две криви пръчки (може би крака) и завършваше с вече познатите миниатюрни чизми, чиито върхове вече бе усетил върху пищяла си. Колкото и невероятно да бе, това пред него май беше джу…
- Джо. Джо Трети. Това е моето име, приятно ми е! - представи се непознатия - Нали знаеш - аз, шестимата ми братя, оная готината мадама. - ръцете му описаха във въздуха формата на бутилка Кока-Кола - Снежанка. - доуточни той и махна небрежно с ръка.
Норт с мъка успя да извади някакъв звук от гърлото си:
- Норт Ниън, и на мен ми е приятно. - излъга той.
Джуджето го изгледа изпод вежди.
После продължи да го гледа.
Така се гледаха известно време, сред настъпилото неловко мълчание.
След известно време мълчанието стана особено угнетяващо.
- Ти не си Хъмфри?!
Норт се ухили глупаво, въпреки, че ако нещо наоколо можеше да се нарече глупаво, то това бе цялата ситуация.
- Кой си тогава?
- Ами не… ъъъ… искам да кажа Норт Ниън. - отвърна му той.
- Това вече го чух! Искам да знам какъв си всъщност? - попита отново джуджето и Норт долови онези специфични нотки в гласа му, които обикновенно предвещават проблеми. А със секирата в ръка джуджето можеше да му причини доста… проблеми.
- Ами аз… - той малко се позатрудни, но бързо намери изход от положението, когато погледът му попадна на пишещата машина - аз съм писател.
- Не съм чувал за никой Писател! - недоверчиво го погледна джуджето.
- Не, не, това ми е професията! - опита се да обясни Норт.
Джуджето мълча известно време и размахва секирата - Шшааат!
- Да не би да искаш да кажеш, че съм объркал проходите и това не е Източната гора? - полюбопитства то.
Норт почувства, че сърцето му ускорява ритъма си! Истинско джудже в апартамента му на петия етаж!!! Трябваше да се успокои!
- Не е. Ъъъ… всъщност, ти откъде влезе? - реши, че ще е по-добре да отклони темата.
- От тук. - троснато отговори джуджето и посочи шкафа.
“Значи от шкафа”, помисли си Норт. Просто изумително! Никой нямаше да му повярва, но това си беше 100-процентова трепач идея за разказ, не - за роман!
- От шкафа?! - направи се на учуден Норт.
- Да бе. - съвсем отчаяно отговори джуджето и отпусна секирата - Шшаат! После самото то седна на пода.
Норт трябваше да се отпусне, да запази хладнокръвие и да си събере мислите. Той извади пакета ментолови цигари от джоба си, налапа една и щракна със запалката.
- Хей, какво правиш?!? Какво е това!? - изкрещя джуджето и скочи, стиснало в ръка секирата.
- Не, не… успокой се, това е просто цигара! Няма никакъв проблем!
- Ти си магьосник!!! - изпищя джуджето и вдигна високо оръжието си.
- Не, не, не!!! - изкрещя на свой ред Норт, усещайки, че губи контрол над положението. Джуджето замахна.
- Спри!!!!! - изкрещя той и успя да се гмурне под острието. От леглото се разхвърчаха трески - Нищо лошо няма да ти направя! Спри! - продължаваше да крещи Норт, но същото правеше и джуджето, размахвайки секирата, която на свой ред също пищеше своето “Шшат!”, така че май не се разбраха.
Със следващия удар пишещата машина предаде Богу дух. Норт с обезумял поглед се хвърляше от единия край до другия в отчаяни опити да се предпази от секирата и полудялото джудже, но апартаментът му бе двустаен и нямаше кой знае колко място за маневриране. За миг през главата му премина нелепата мисъл, че утре хазяинът невероятно щеше да се ядоса, но тя изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила. Далеч по-важно беше дали утре хазяинът щеше да има на КОГО да се кара!
Не му оставаха много възможности. Джуджето бе овършало почти всичко в апартамента и настъпваше към него със зачервени очи.
- Не съм магьосник! - опита за последен път Норт, но видим ефект от думите му нямаше. Не му оставаше друго, освен с два бързи скока да се озове до вратата (добре, че не я заключваше). Рязко завъртя дръжката и изскочи навън. Зад гърба му джуджето яростно изкрещя.
Пред него бяха стълбите. Той се втурна надолу, но се спъна. Стъпалата полетяха към него, готови да се впият в ребрата му и да взривят главата му. Но той се размина с тях. Всъщност, те изобщо не бяха там. Това, върху което падна, беше нещо меко.
Отвори очи и ги затвори.
Нещо зелено.
Отново отвори очи. Нещо кафяво.
Пак затвори очи.
Изчака малко и внимателно отвори лявото си око. Дебел ствол на дърво и много зелена трева. Отвори и другото си око. Дървото и тревата си стояха още там. Опипа лицето си. Очилата бяха все още на носа му. Изправи се и се поотупа. От Джо Трети, джуджето от приказката за Снежанка, нямаше и следа. Това добре. Но къде, по дяволите или за Бога се бе озовал?!
- Тото, мисля, че вече не сме в Канзас. - каза той сам на себе си и се засмя на глас - Полудявам! - помисли си трезво той и отново се засмя, защото това му се стори най-смешното нещо, което беше чувал напоследък. Прозвуча по-скоро като писък.
- Кой е Тото? - гласът дойде някъде изпод краката му и Норт едва не изкрещя. Скочи като попарен и се облещи в това, което го бе заговорило. Ужасно приличаше на заек с цилиндър и бели ръкавици. - Кой е Тото? - отново попита заека. Докато говореше, много смешно мърдаше муцунката си. Изведнъж извади отнякъде бяло ветрило и започна нервно да си вее.
- Ъъъууухгух… - измуча Норт.
- О, и ти ли си от ония! - каза заека и с едно движение прибра ветрилото. На Норт му се стори, че го пъхна под цилиндъра си - Виж, бързам много, обаче ако си заинтересован - тук имам малко… - заека му направи знак да се наведе и като се огледа притеснено дали няма някой наоколо, извади отнякъде едно малко шишенце и продължи - Сладък нектар… нали разбираш! - заекът намигна. Норт го гледаше неразбиращо. - Та ако си навит… Направо ти отнася мозъка, човече! Една глътка и светът е в краката ти! Направо супер! И като за приятел - само 50 златни монети! Какво ще кажеш? - върху бутилката пишеше “Изпий ме!”. Норт не знаеше да плаче ли, да се смее ли или просто да припадне. Последното му се струваше най-удачно. Въпреки това не го направи. Вместо това каза:
- Ъъъ… ти да не си Великденския заек?
- Шшшшт! - изшътка заека и притеснено се огледа наоколо - Без имена, моля! Тя ще ми отреже главата! - личеше си, че започва да се изнервя - Е, искаш или не? Виж, ще ти го дам само за 46, защото ми изглеждаш свестен тип. - имаше някакво разминаване между това, което заека каза с думи и това, как прозвуча гласът му. Норт се направи, че не забелязва.
- В момента нямам толкова монети, но…
Заекът внезапно се разбърза.
- Иии, колко часа е станало, трябва да тичам! - каза той, поглеждайки в един джобен часовник на верижка. - Сбогом! - допълни и запраши напред.
- Чакай, чакай!.. - извика след него Норт, но от заека вече нямаше и следа. - Върни се! - извика още веднъж към гората, в която беше изчезнал заека, ей така, за всеки случай. Заека не се върна. Постоя малко, без да знае какво да предприеме, след което тръгна след него.

        *    *    *

Не знаеше колко време бе вървял така, но краката вече започваха да го болят. Всъщност, усещаше умора в цялото си тяло. Какво, по дяволите, ставаше с него?!? Къде се намираше, какво бе това място и нямаше ли да има край цялата тази идиотщина?! Той вече беше загубил и последната си надежда, че ще се събуди и всичко ще се окаже само един нелеп сън.
В следващия момент се закова на място, тъй като съзря някакво животно пред себе си. То кротко пасеше и не му обръщаше никакво внимание. Трябваха му няколко секунди, за да разпознае в странното животно обикновен кон - толкова ужасен бе видът му. Конят беше само кожа и кости, мръсен и със сплъстена грива - с една дума - изглеждаше отчайващо. Но Норт не обърна внимание на това. В главата му веднага се зароди една идея - все пак конят беше някакво превозно средство и от тази гледна точка му бе добре дошъл. Той се огледа - наоколо не се виждаше жива душа, след което бързо се приближи към животното и се метна на гърба му. Никога не беше яздил, нещо повече - дори не беше виждал кон толкова отблизо, но в случая въобще не се и замисли. Все пак винаги и за всяко нещо, рано или късно, си имаше първи път. Усетил непознат върху гърба си, конят вдигна глава и изцвили. В този момент от храстите изскочи висок, слаб и съсухарен мъж, който се затича към него, вдигайки гащите си в движение.
- Крадец! - изкрещя той - Санчо, къде си? Дръж го! Крадец! Отмъква Росинант!
Норт смушка коня с пети и се понесе в бурен галоп нагоре по пътя. Зад него мъжът продължи да крещи, докато думите му заглъхнаха в далечината. "САНЧО!!! РОСИНАНТ!!!" - премина през главата на Норт, но той не обърна внимание на това, зает единствено с мисълта как да се задържи върху гърба на коня. А това му костваше огромни усилия, но в крайна сметка все пак успя. А след известно време и животното се успокои и намали своя бяг. Така беше по-добре. Норт дори се почувства удобно върху него.
Постепенно гората свърши и той се озова сред безкрайна равнина. Докъдето погледът му стигаше беше само пустош. И едно-единствено дърво стърчеше край извиващият се в далечината път, като някаква гротеска. И нещо висеше от клоните му. Той се приближи и дръпна поводите на коня, за да го разгледа по-добре. ЧОВЕК! Това беше ЧОВЕК! ОБЕСЕН! И като че ли не висеше много отдавна тук, въпреки че дрехите му се бяха превърнали в дрипи, в парцали, висящи по тялото му, а плътта му беше цялата в рани, причинени от кръжащите наоколо птици. Той едва не повърна. Но изведнъж очите на Обесения се отвориха и се впериха в него! Норт се вледени от ужас!
- Ти ли си Конан? Конан от Кимерия? - гласът му бе дълбок и стържещ.
Норт инстинктивно отново смушка животното под него и то го понесе още по-нагоре по пътя. Зад него Обесеният продължи да вика:
- Чакай! Върни се! Заклевам те - помогни ми! Вече толкова години вися тук. Писано е, че само ти можеш да ме избавиш от мъките ми.
Норт не знаеше дали трепери от смъртен страх или се тресеше от ездата. Той изкрещя. Пред него се простираше някаква отромна река. И конят летеше право към нея. Закри очите си с ръце, но в следващият миг животното рязко се спря, достигнало брега и изправяйки се на задните си крака, го хвърли от гърба си. Той полетя към водата.
                      
      *   *   *

Лежеше на някаква пътечка, сред гора. Къде изчезнаха реката и конят? Норт неуверено се изправи и се огледа. Разумът му отказваше да възприеме всичко това.
Гората беше светла и прохладна. Зелените кичести дървета се протягаха високо в небето. Наоколо пееха птички и весели цветя в най-пъстри окраски пръскаха своя сладък аромат във въздуха.
Той тръгна по тясната пътека, напълно сигурен, че е полудял и затова вече не се и опитваше да мисли, че нещо в цялата тази работа не е наред. Май беше по-добре просто да се наслаждава на лудостта си.
Не знаеше колко време бе вървял така, когато изведнъж някакъв шум привлече вниманието му. До ушите му достигна истеричен крясък, след което храстите се разтвориха и от тях изскочи… вълк!
- Бягай, бягай, ще ме накълца!!! Ще ме претрепе като куче!!! - вълкът профуча край него, а той остана втрещен на едно място, неуспявайки дори и да реагира. Но вцепенението му не продължи много дълго. В следващият миг от същото място в храсталака изскочи дребно, слабичко девойче и за негов ужас размаха сатъра, който държеше в ръка, надавайки боен вик.
- А, - сепна се то - за малко да те отнеса по погрешка.
Тя приглади с ръка късата си поличка и оправи червената си шапка върху буйните си руси коси.
- Накъде избяга онзи смотаняк, Вълкът?
Той искаше да каже нещо, но от устата му излязоха само някакви нечленоразделни звуци. Посочи неопределено с ръка зад себе си.
Тя внимателно го огледа отгоре-додолу и изпърха няколко пъти с дългите си мигли.
- Виж, сега бързам, нямам абсолютно никакво време, но довечера ще те чакам на полянката пред къщата на баба. - тя му намигна многозначително.
В този момент някъде наблизо изтрещя автоматичен откос.
- А, Ловецът май му видя сметката. Трябва да вървя. Чао, засега.
Норт пак понечи за каже нещо, но девойчето вече бе изчезнало. Като в някакъв унес, той отново тръгна нагоре по пътечката, а в главата му бе пълен хаос. И вървя, вървя, неусещайки как гората започна все повече да оредява, докато изведнъж свърши съвсем и той пропадна в зейналата пред него пропаст.
И продължи да пропада.
И да пропада.
И да пада.
Ааааааа…
Туп!

                           *   *   *

Беше невероятно! Беше жив!
В следващият миг една голяма, зелена, люспеста глава се обърна към него и каза:
- О, здравей!
Норт в същия миг съжали, че не е умрял. Прииска му се да изпищи, но вече не му бяха останали сили и затова просто припадна. Когато дойде на себе си, усети, че се носи някъде много високо над земята. Въздухът беше студен, а облаците толкова близо, че ако се протегнеше, можеше да ги докосне. Огромните зелени, ципести крила отвреме-навреме припляскваха и после пак се разперваха, за да уловят теченията на въздуха. Норт реши да бъде мъж.
- Ъъъ… - каза той.
- Аа, събуди се най-после. - отговори му някакъв гъргорещ глас - Аз съм змей. Някои ме наричат ламя, но по принцип съм си змей. - представи се нещото под него. Но ти не се страхувай, нищо лошо няма да ти направя. Или поне не сега.
Няколко секунди мълчание, през които се чуваше само свистенето на вятъра.
- Ти си най-малкият брат, нали? - попита отново змеят.
Норт едва не падна от гърба му.
- Ъъъ… - съгласи се той.
- Знаеш ли, по-големите ти братя са абсолютни кретени.
- Ъхъ.
- Толкова години вече не успяват да ме хванат. Вкъщи вече няма къде да се поканя гости от златни ябълки. По секциите, по леглото, по масата, по пода… - все златни ябълки. Отначало гаджето ми Неси ги харесваше, ама те нито могат да се ядат, нито нищо! Само да ги гледаш. Е, аз им се нагледах! До гуша ми дойде от тях! - змеят започваше да се ядосва.
- Да, да. - побърза да го успокои Норт. Земята беше ужасно далече.
- И най-накрая те дочаках теб. Казаха ми, че ти си щял да ме освободиш от цялата тая напаст, така че сега идваш с мен и си прибираш всичките скапани златни ябълки. Разбра ли?
- Ъхъ. - увери го Норт.
В следващият миг змеят направи остър вираж и Норт почувства как кръвта в жилите му кристализира.
Трябва за секунди да бе изгубил съзнание, защото когато отвори очи, земята ужасно бързо летеше към него. Той изкрещя и продължи да пищи, докато змеят яростно размаха крила, за да убие скоростта и рязко пикира над короните на дърветата. За Норт това беше краят на света. Животът премина пред очите му. Беше един ужасно скучен живот.
Последва едно гръмко изплющяване, след което краката на змея докоснаха земята и целият кошмар свърши. Короните на дърветата продължиха да се клатят още известно време, но Норт не видя това, защото веднага след приземяването змеят го изхвърли от врата си. Затова пък видя звезди… посред бял ден.
- Ти, тъпо топлокръвно такова, да ме проглушиш ли искаше?! - изкрещя змеят, наистина разлютен. Горещият му дъх цапардоса Норт по носа толкова силно, че чак стомахът му се обърна. Стисна зъби, за да не повърне.
- Съжалявам… - успя да промълви той и се сви на топка. Неизвестно защо го обзе желание да си засмуче палеца. Едва се насили да не го направи.
- Аааааа! - изкрещя змеят от безсилие и разсече с опашката си една редица дървета. После удари с предната си лапа една скала и я разтроши на ситни парченца.
Когато прахът се разнесе и Норт успя да изпълзи изпод отломките, змеят вече го чакаше пред входа на близката пещера, а наоколо се виждаше нещо подобно на талига или по-скоро на селска каручка, в която беше впрегнат кон и която беше натоварена с всички златни ябълки, които змеят притежаваше.
- Ето ти златните ябълки. - изрева той - И се махай оттук, защото наистина успя да ме ядосаш! Бъди сигурен, че ако не ми бе предсказано, че само ти можеш да ме отървеш от тази напаст, досега щях да те смачкам, изпека, изям и изходя. Разбра ли?
Норт измънка нещо в отговор.
- И не смей да говориш повече в мое присъствие, нищожество такова! - змеят го сграбчи и го настани в каручката.
- А сега се махай от очите ми и ако ти е мил животът вече никога не се връщай тук! РАЗБРА ЛИ?
Норт разбра.
- А сега отивам да видя Неси и се надявам да те забравя колкото се може по-скоро. - изрева чудовището и разпери крила, отлитайки нанякъде. Грохотът, който змеят предизвика с това си действие, подплаши коня, който изцвили и се опита да се изправи на задните си крака. След това, въпреки големия товар, той скочи рязко напред и се понесе в бесен галоп между дърветата. Норт изкрещя от ужас, незнаейки как да го спре. Той отчаяно се опитваше да се задържи върху носещата се със шеметна скорост и тресяща се каручка. Дърветата бясно се мяркаха покрай него. В следващият момент конят направи рязък завой, превозното средство се наклони изведнъж на една страна и Норт изхвърча от него.
       
                           *   *   *

Земята под него беше твърда и студена. Като че ли лежеше на някакъв каменен под. Той бавно и внимателно се раздвижи. Не можеше да повярва, че отново е невредим. Изправи се и разтърка слепоочията си. Какво се бе случило и къде, за Бога, се бе озовал? Около него се стелеше гъста, лепкава мъгла, която обгръщаше всичко. Норт виждаше само началото на някакви стълби, които започваха пред него и се губеха някъде нагоре в мрака. Като че ли нямаше друг избор, освен да поеме по тях. Къде ли водеха те?
Той се движеше пипнешком, воден повече от интуицията си, а стъпалата се въртяха в кръг и като че ли нямаха край. Като че ли се намираше в някаква кула. Той напълно изгуби представа за времето. Най-накрая се озова на нещо като площадка, която обаче завършваше с грапава стена. Това ли беше всичко? Какъв беше смисълът да се строи кула без изход?! Но изведнъж стената поддаде под ръката му. Врата! Той пристъпи напред, притваряйки очи. Тук светлината бе по-силна и на него му трябваше известно време, докато свикне с нея.
Нищо особено - тясна стаичка, стара и потънала в прах и паяжини, в която като че ли много отдавна не бе стъпвал човешки крак. Но нещо по-различно привлече погледа му. В средата на стаята имаше легло, което бе обвито с балдахин от най-нежна коприна. Норт пристъпи напред. Отнякъде се появи лек вятър, като въздишка и отмести ефирният балдахин. И тогава той я видя. Никога не беше виждал толкова красива жена. Толкова нежно и изящно създание, изваяно като че ли от неземна ръка. Тя лежеше сред меките завивки и спеше своя стогодишен сън. Норт почувства магията във въздуха. Усети как някаква ледена ръка сграбчи сърцето му и едновременно с това почувства огън, който изгаряше гърдите му. Трябваше да я има! Трябваше само да я целуне и тя щеше да е негова! Най-красивото човешко същество! Само трябваше да я целуне. Бавно се наведе…

         *   *   *

- Господин Ниън?
…
- Господин Ниън?! - повтори гласът.
- Да? Къде е? Къде е… тя? - заоглежда се диво наоколо Норт.
Нямаше я! Нямаше я!! Бяха му я отнели!!!
Белите стени на стаята безучастно го гледаха. Пръстите му бяха побелели от стискането на седалката на стола. Някой внимателно махна апаратурата от главата му и той се озова лице в лице с Питърсън.
- Е, господин Ниън, виждам, че безплатната ни демонстрация ви е харесала, въпреки малките проблеми с фокусирането в началото. Надявам се, че сега ще пожелаете да предприемете цялостно пътуване в Страната на Мечтите. Дори можем да ви направим малка отстъпка от стандартната базова цена. - Питърсън се усмихна, а Норт кой знае защо се сети за Великденския заек.

Copyright Adrian Bantchev 2010