~Глава трета~

Обещание

            Шана се размърда леко и се разбуди, но продължи да стои със затворени очи. Усещаше лъчите на слънцето върху лицето си, нежния повей на ветреца през отворения прозорец, а до слуха ù долитаха някакви далечни гласове, говорещи сякаш през хиляди затворени врати. Не разбираше думите им, не беше сигурна дали са само гласове, но не беше нещо обичайно.

Най-сетне отвори очи и впери поглед в белия таван над себе си, позволявайки на спомените от изминалите дни да нахлуят в главата ù. Беше напуснала дома си, в който бе израснала и който бе единственото нещо, което познаваше. Бе загърбила миналия си живот и бе започнала нов, който бе коренно различен от всичко, което познаваше. Бе успяла да стигне Тенар благополучно и без проблеми и бе открила човека, който щеше да ù помогне да организира отпътуването си  към храма на Вита в подножието на планината Шантан. Сега оставаше единствено да чака Майра да открие “най-подходящия човек”, който да тръгне с нея.

            Шана се изправи в леглото и отметна завивките, отпускайки краката си на дървения под, покрит с тънък зеленикав килим на цветя. Изправи се и се насочи към прозореца, дръпвайки до край завесите. Още миналата вечер жрицата се бе погрижила лично да я настани в стая и да се увери, че не ù липсва нищо. Момичето не бе свикнало на такова внимание – у дома винаги се бе оправяла самичка, бе помагала на Учителя и не бе усещала нужда от нещо повече от това, което бе имала. Затова и Майра прояви разбиране, уверявайки я, че ако има нужда от нещо е нужно само да го каже на глас.

            Девойката огледа набързо стаята, спирайки очите си за миг на голямата картина на стената срещу леглото, която изобразяваше висока стръмна скала и бушуващия под нея океан, осветявани от последните лъчи на слънцето, след което отново погледна през прозореца. От стаята ù се виждаше една голяма част от града, който се простираше сякаш из цялата долина, с всичките си ниски и високи постройки с плоски, заострени или с куполообразни покриви, закривени малки и големи улици, които се преплитаха хаотично, съединявайки се на площада под храма на Вита и в далечината при другите два храма, не по-малко внушителни от този на Богинята Майка.

            Този на Фера, богинята на цялата жива природа и дъщеря на Вита, приличаше повече на замък отколкото на нещо друго. Беше висока постройка, почти колкото самата цитадела, с няколко заострени кули и покриви, обграден със стени, зад които се криеха множество градини, пълни с различни растения от близо и далеч. Много малко хора ги бяха виждали, но се говореше, че няма по-красиво място на земята от градините на Фера – били те в храма в Тенар, в този близо до реката Талан, в подножието на Шантан, или където и да е другаде.

            Храмът на Адин беше нещо съвсем различно. Не отстъпваше по големина на останалите два, но видът му отвън беше далеч не толкова привлекателен. Нямаше обграждащи го стени като този на Фера, нито пищните стъклени украси като този на Вита, но около него витаеше някаква стаена магнетичност, която сякаш те притегляше към него. Стените на самия храм бяха здрави, от сив камък, без каквато и да е украса. Големи двойни врати въвеждаха към същността на церемониалната зала, която пък бе украсена двойно за сметка на това отвън. Олтарът на бога на Смъртта, другото дете на Вита, беше изцяло направен от злато, изкусно изваян и съвършен, а около статуята на мъжа с нечовешки красиво лице и очи, горящи с пламъци, не се приближаваше никой. Дори жреците не пристъпваха там, плашейки хората със слухове, че който докосне статуята, умира веднага, а душата му се явява пред Адин и никога повече не се преражда.

            Шана най-сетне се отдръпна от прозореца, връщайки се до сандъка до леглото, където лежаха дрехите ù, и се зае да се облича, все така заслушана в необичайните шумове, които я заливаха от всички страни. Когато бе напълно готова, се насочи към вратата, излизайки в коридора и поемайки надолу към стълбището, което щеше да я отведе до долните етажи. Гласовете там звучаха още по-ясни и по-объркани отколкото в стаята ù.

            Когато пое по последното стълбище, чрез което щеше да стигне до една от вратите, които водеха към церемониалната зала на храма, вече можеше да отличава по-силните гласове. Щом стигна малката дървена вратичка, бързо я отвори и се вмъкна в съседното помещение, застивайки на мястото си. От снощния мрак и тишина не бе останала и следа – огромната зала бе пълна с хора, които или говореха с облечените в синьо жреци и жрици, или бяха коленичили пред някоя от статуите на Вита и се молеха, мърморейки си тихо под нос.

            Шана остана незабелязана съвсем за кратко докато една от жриците най-наблизо, сравнително млада жена с къса до раменете руса коса, впери поглед право в нея, игнорирайки наобиколилите я хора и бърборенето им. Момичето срещна за момент очите ù, след което се извърна настрани и закрачи през тълпата с насочено към тавана внимание. Целият бе изрисуван и наподобяваше една голяма картина, състояща се от множество малки частици, които сякаш можеха да съществуват и самостоятелно, и допълвайки се до едно съвършено цяло. Разпознаваше някои от тях от историите за Вита, които ù бе разказвал учителят ù – еленът и седналата върху гърба му жена, обградена от въоръжените с копия мъже вероятно бяха Вита и животното, което тя създала, за да могат ловците да не измрат в лютата зима, която ги сварила неподготвени в планината, и което веднага щом бива изядено, се съживявало отново от костите си и тръгвало заедно с нея, за да открият други хора, които имат нужда от месото му, за да преживеят зимата. Малко по-надолу, почти в другия край на тавана бе изобразена красива жена с дълга руса коса, опримчила лицето ù, която си държеше за очите над вир с вода.

Спомените на Шана се завъртяха, за да излезе един от тях по-напред – легендата за красивата Аления, която била така влюбена в красотата си, че не се интересувала от нищо друго, затова Вита я ослепила.

- Никога преди ли не си влизала в храм на Вита? – попита неочаквано глас и Шана се сепна, свеждайки поглед. Точно пред нея, на няколко крачки, стоеше русокосата жена с хванати зад гърба ръце и наблюдаваше момичето с леко наклонена настрани глава. Очите ù лъщяха с някакъв по-особен, по-жизнерадостен и жив блясък, а на лицето ù бе разцъфнала усмивка.

- Не. – отговори ù честно Шана, оглеждайки се наоколо. Хората като че ли не ги забелязваха изобщо, но всеки, който понечеше да се приближи с молба или въпрос към русокосата жрица, се отказваше щом срещнеше втвърдилия ù се за момент поглед. За разлика от обикновените хора, жриците постоянно ги стрелката с очи, връщайки после бързо вниманието си на човека до себе си. – Но ми харесва. – русокосата жена се усмихна още повече и по бузите ù се появиха трапчинки, правейки я още по-красива.

- Това е хубаво. – кимна бавно тя, пускайки ръцете си. – Видях те, че наблюдаваш тавана. – тя вдигна глава нагоре и Шана последва примера ù. – Чувала ли си историите, изобразени там? Бих могла да ти ги разкажа?

- Чела съм ги всички. – отвърна момичето, свивайки рамене. – Просто си ги припомнях. – русокосата жена кимна одобрително

- Можеш да четеш и си чела всичко за Вита. – бавно каза тя, засмивайки се леко. – Браво на теб!

Шана ù се усмихна отново, кимвайки леко.

Някаква жена се изправи от пода пред една от статуите и се огледа, забелязвайки ги, и тръгна към тях, но се разколеба насред крачката си, обръщайки им гръб и насочвайки се на някъде другаде. Шана повдигна леко вежда и погледна жената пред себе си, която продължаваше да й се усмихва топло.

- Шана. – двете се извърнаха точно навреме, за да забележат Майра, която се приближаваше, повдигайки леко полите на синята си рокля. – Най-сетне те намерих. – очите ù се спряха на русокосата жрица и тя се усмихна леко. – Здравей, Ясмин! Мислех, че си заминала вече!

- Щях да тръгвам тази сутрин, но реших да поизчакам малко. – очите ù отново се спряха на Шана. – Може пък да си намеря някой спътник, ако има отпътуващи към храма в Шантан. – чернокосото момиче повдигна леко вежди, извръщайки се озадачено към Майра. Усмивката ù бе станала кисела.

- Опасявам се, че няма да бъде безопасно за нея, Ясмин. – въздъхна извинително Майра. – Не те подценявам, но не бих ù позволила да пътува само с теб по целия път до Шантан. – Ясмин изобщо не се засегна от думите ù, а просто пусна ръце, разпервайки ги встрани.

- Напълно съм съгласна! Ето защо никога не пътувам сама! Наела съм хора, които ще ми или ни, осигурят безпроблемно пътуване до храма. И преди съм разчитала на тях и не съм имала никакви пречки по пътя си. За няколко седмици ще сме там, ако се движим през деня и спираме нощем.

            Майра се поколеба.

- Не се съмнявам в теб, Ясмин. Нито в хората ти. Но твоята безопасност е техен приоритет, а не нейната. – Шана наблюдаваше внимателно как желанието на Майра да каже категорично “Не може!” на другата жрица и нежеланието ù да бъде груба се бореха на лицето ù, и се чудеше защо всъщност не смята за безопасно да тръгне с русокосата жена.

- А нейната безопасност ще е мой пръв приоритет. – увери я Ясмин. – Тъй като тя дойде при теб, Майра, затова те моля за позволението ти да я отведа в храма в Шантан. Все пак, това желаем всички, нали? Това е добра възможност за сигурно пътуване. – лицето на Ясмин си оставаше все така добродушно и спокойно, сякаш тя бе напълно убедена, че ще получи позволението на по-възрастната жрица. Майра, от друга страна, се бе загледала някъде встрани от тях, към входа на храма, и очите ù се бяха разтворили леко.

            Когато усети, че Ясмин все още чака отговора ù, тя се усмихна услужливо и постави ръка на рамото на Шана.

- Ще помисля. Наистина е добра възможност. – лицето на русокоската светна. – Сега ме извинете. – Шана ù се усмихна, а Ясмин сведе леко глава и изчака жената да се отдалечи, за да проговори отново.

- Повярвай ми, няма да съжаляваш! Все пак, по-добре да пътуваш със сладкодумна млада жена, отколкото с някакъв охранник, който ще бърза да те заведе колкото се може по-скоро до желаното място, без да се съобразява че си жена, само и само да си получи парите!

- Да, вероятно. – кимна услужливо Шана, оставяйки Ясмин да ù намигне и да я подмине, изгубвайки се в тълпата. Още щом жената се изчезна от поглед, Шана се извърна към голямата двойна врата, за да забележи посивялата на места коса на Майра да изчезва, а след нея някакъв неясен силует да се скрива зад ъгъла на съседният коридор. Момичето се намръщи леко и тръгна натам, оглеждайки се наоколо, за да види дали някой я е забелязал. Всичко продължаваше да си тече по същият начин, хората като че ли не се интересуваха от нищо друго освен от собствените си проблеми и съветите на жриците, които евентуално щяха да им послужат за решаването им.

            Малко преди да свие зад същия ъгъл, се извърна назад и се огледа – никой не гледаше в нейна посока. Тръгна по съседния коридор, стъпвайки възможно най-тихо, ослушвайки се за някакъв издайнически звук. Вървя около минута, когато забеляза Майра да отваря някаква врата, а на няколко крачки от нея да стои висок мъж с качулка, спусната ниско над челото му.

            Шана се прилепи до стената и затаи дъха си, изчаквайки ги да влязат в стаята  Когато и това стана тя се отблъсна от стената, оглеждайки се в двете посоки, и след като не забеляза никой, затича на пръсти надолу по коридора, спирайки се до вратата и прилепяйки ухо до дървото. Отвътре не се чуваше никакъв звук – нито някой говореше, нито се движеше.

            Шана приклекна до ключалката и погледна с едното око през нея, стискайки другото, за да забележи, че Майра и мъжът стоят един срещу друг и се гледат безмълвно. Можеше да види лицето на жената, колебанието ù дали да се усмихне или да остане сериозна, и стегнатото тяло на мъжа, на чието бедро бе прикрепен дълъг нож, а от края на високите му ботуши можеше да забележи дръжката на още един.

- Много време мина, Кайлън. – заговори най-сетне жрицата и Шана насочи вниманието си към разговора им, забравяйки за момент за останалото. – Променил си се. – Мъжът на име Кайлън не отговори, дори не помръдна, но Шана предполагаше, че лицето му се бе стегнало, а устните му се бяха превърнали в тънка линия. – Какво те води към Тенар, Кайлън? – продължи да го накара да говори тя.

- Работа. – отвърна най-сетне той с равен, тих глас и Шана забеляза как Майра затвори за миг очи. – Какво искаш? – въпросът беше остър, не точно груб, но съвсем не и учтив.

- Имам нужда от помощта ти, Кайлън. – въздъхна тя.

- Не. – отсече той преди да е разбрал дори за какво става дума. – Имам си по-важни неща за правене.

- Като да убиваш хора? – повдигна вежди тя. Лицето ù се бе стегнало, а очите ù гледаха с тъга. Шана присви очи, опитвайки се да види какво пропуска. Кой беше този мъж?

- Като да убивам хора. – съгласи се равнодушно той. – Плащането е доста добро, а работата е лесна. – в гласа му се долавяше някаква жлъчна нотка, намек за нещо, което Шана не разбра.

- Ще ти бъде платено, Кай. Колкото пожелаеш. – Майра направи крачка към него, вдигайки ръце сякаш с желанието да го докосне, но се спря, въпреки че той не помръдна изобщо.

- Това наистина е неочаквано. Защо една жрица на Вита би могла да се нуждае от помощта на убиец? Ще ме наемеш да убия друг жрец? – изсмя се сухо той.

- Богове, замълчи! – изсъска тя. – Няма да ти нареждам да убиваш никого! – тя затвори очи и извърна настрани глава, въздъхвайки тежко. – Защо изобщо се захвана с това, Кайлън? Имаше възможност да бъдеш толкова повече! – гласът ù бе станал почти жален, изпълнен със съжаление и тъга.

- Защото майка ми реши да стане жрица и изостави семейството си да се оправя само. – отвърна той остро, вдигайки ръка. За момент Шана си помислиш, че ще я удари, но той просто я посочи с пръст. – Заради теб, майко, трябваше да започна това!

- Не беше нужно да ставаш убиец, Кайлън, можеше да се захванеш с честна работа! – изстена тя. – Това е толкова грешно и опасно! Убил си толкова хора…всеки път можеш и ти да бъдеш убит! – тя поклати глава и закри за момент лицето си с длани.

- Притесняваш се, че един убиец и престъпник може да бъде убит? Не е ли против вярата ти това, майко? – изсмя се синът ù.

- Притеснявам се, че синът ми може да бъде убит, Кайлън, ти винаги ще си останеш моя син, независимо какво правиш! – тя направи още една крачка към него и отново спря, но този път не от колебание, а за да вдигне главата си и да го погледне в очите. – Моля те, Кайлън, заради любовта, която някога си таял към майка си или ако все още таиш някакви добри чувства към нея, помогни ми за това! Ще ти бъде платено колкото пожелаеш! Достатъчно, за да се откажеш от този… занаят!

            Известно време той мълчеше, издържайки умолителния ù поглед, когато накрая каза, без да отпуска тялото си или да оставя някаква следа от поражение да се появи в гласа му:

- За какво става дума?

- В храма има едно момиче, което на всяка цена трябва да стигне в храма на Вита в Шантан. Трябва да стигне на всяка цена, жива и здрава. – натърти тя. – Затова ми трябва човек, на който мога да разчитам – някой, който няма да стане жертва на горски разбойници или пияни свади. Някой, който ще гарантира за стигането ù до там пред мен. – тя сведе леко глава към пода, сплитайки пръсти пред корема си и въздъхна тихо. – Тя е важна, Кайлън, и не знам на кой друг да я поверя. Съдбите на много хора може да зависят от нейното сигурно пристигане там.

Най-сетне мъжът се размърда и се отдръпна от нея, правейки няколко крачки навътре в стаята и извръщайки се, за да може да я вижда. Шана почти можеше да види лицето му, качулката му бе спусната твърде ниско. На кръста си носеше широк кожен колан, леко издут на места и от горният му край се виждаше малка част от дръжките на още ками. Дрехата му беше сива, не привличаща внимание и дълга малко над коленете, а кафеникавият му панталон подаващ се под нея, бе вмъкнат в удобни ботуши, които като че ли едва ли не заглушаваха съвсем стъпките му. От китките до лакътя му се виждаха кожени накитници, а остатъка от ръцете му бяха голи, разкриващи стегнатите му мускули.

            За пръв път в движенията му се долавяше някакво колебание.

- Наистина в момента не мога да се заема с такава задача. – въздъхна накрая той. – Не е нещо, което ще разбереш. – Шана забеляза как Майра прехапа устната си и отново отпусна глава.

- Тогава ще се наложи да тръгна аз с нея. – тихо каза тя. Няколко мига мълча, после вдигна рязко глава и физиономията ù стана отново решителна. – Благодаря ти, Кайлън, че говори с мен все пак! Моля те, откажи се от това! Ти си много повече от един убиец! Можеш да намериш толкова много по-хубави неща в живота!

            Той сякаш пропусна последните ù думи покрай ушите си, вдигайки леко нагоре глава. Шана успя да види част от лицето му – издадената му брадичка, стиснатите устни и рядката брада не ù говореха нищо. Искаше да види очите му – така щеше да го запомни завинаги. Очите щяха да ù отговорят на въпросите, които я мъчеха.

- Ще го направя. – каза накрая той, с леко отпуснати рамене. – Имаш думата ми. Ще направя всичко по силите си да пристигне жива и здрава в храма в Шантан.

            Първоначално Майра не отговори, просто го гледаше с безизразно лице, но накрая устните ù затрепериха и очите ù се напълниха със сълзи.

- Благодаря ти, Кай. – прошепна тя, затваряйки за момент очи. – Нямаше да го правя, ако не знаех, че ти можеш да се справиш. Сигурна съм, че всичко ще е наред и че няма да позволиш нищо да ù се случи!

- Аз не съм толкова сигурен. – измърмори той и отново върна вниманието си към жената. – Коя е тя?

- Чернокосата девойка, с която разговарях. Сигурна съм, че си я забелязал. Хубавичка, малко слаба, с дълга коса. – той не обърна внимание на описанието, просто кимна. – Няма да имаш проблеми с нея.

- Добре. – кимна той, прекъсвайки я преди тя да е продължила във вълнението си. – Да е готова довечера. – майка му го погледна с повдигнати вежди, и се огледа объркано. – Знам, че е скоро, но може да се наложи да тръгваме бързо. Казах ти, че имам по-важни неща, за които да мисля. – гласът му беше сериозен, без намек за уплаха или колебание. – Не съм сигурен кога точно ще мога да дойда, но ме чакайте при задната врата на храма, където давате ядене на бедните. Ще почукам три пъти. Нека е готова, а конят ù оседлан. Ако се забавим, може да пострада още преди да е тръгнала. – лицето на Майра ставаше все по-изненадано и притеснено. – Казах ти, че ще направя всичко възможно да стигне до Шантан, но няма да е в по-голяма безопасност с мен отколкото сама. Ако искаш да се откажеш – направи го сега.

            Майра мълчеше насреща му. Накрая обаче просто поклати глава, усмихвайки му се леко.

- Вярвам ти, Кайлън! Ти ще я пазиш!

- Така да бъде. – отсече той отново с леденостудения си глас и тръгна рязко към вратата. – Довечера. Задната врата.

            Шана се сепна и бързо скочи на крака, оглеждайки се панически. Успя да се шмугне през вратата на стаята отдясно и да я притвори, точно когато мъжът се появи в коридора и се огледа. За един кратък миг момичето си помисли, че я е забелязал и ще дръпне вратата, разкривайки скривалището ù, когато той я подмина и продължи надолу по коридора, без да се обръща. Шана въздъхна облекчено, когато го забелязва да свива зад ъгъла и се отпусна на земята, за да изчака и Майра да си отиде.

*  *  *  *  *

Шана стоеше подпряна на перваза на прозореца си и наблюдаваше как няколко души натоварват два коня, а още три стоят оседлани встрани. Когато товарът беше качен, останалите коне бяха заети от русокоса жена, облечена с широка зелена рокля за езда, и двама въоръжени с лъкове и мечове мъже, и тримата потеглиха. Няколко минути по-късно на вратата ù се почука и когато момичето позволи на почукалия да влезе, Майра се вмъкна в стаята ù, усмихвайки се лъчезарно на поздрава ù.

- Здравей и на теб. – тя пристъпи навътре в стаята и се настани на стола до прозореца, впервайки поглед в чернокосото момиче.

- Ясмин тръгна. – отбеляза Шана. – Това вероятно означава, че няма да пътувам с нея.

- Да. – бавно отвърна Майра, облизвайки устни преди да продължи. – Мисля, че няма да е достатъчно безопасно. Намерих ти пазител, Шана, не се безпокой.

- Не се безпокоя. – засмя се момичето. - Кой е той?

- Познат, който се съгласи да те заведе до там и да те опази по пътя. – сви рамене жената.

- Охранник? – повдигна вежда Шана. Майра я стрелна с поглед и кимна. – Интересно. – тя се облегна назад и отново погледна надолу към площада, който вече бе сравнително пуст в сравнение с по-ранните часове на деня. Отдавна бе минало пладне и слънцето клонеше на запад, галейки за последно по-високите части на града с лъчите си. – Ти май смяташ безопасността ми за нещо наистина важно. – обади се след малко Шана и жрицата се намръщи озадачено.

- Разбира се!

- И същевременно не ми казваш истината. – в гласа на момичето нямаше укор, нито обвинение, тя просто се усмихваше леко, наблюдавайки жената със скръстени ръце. – Вярвам ти, не само защото Учителят ми го е правил, но и защото не си ме лъгала. Не го прави отново.

- Извини ме. – въздъхна жената. – Просто не мисля, че ще го разбереш правилно.

- Понякога най-сигурната защита срещу опасността е по-голямата опасност. – отбеляза Шана и усмивката ù се разшири, щом забеляза как очите на жрицата се разшириха леко. – Права ли съм?

Тя затвори очи и се засмя леко, поклащайки глава.

- Той ще те пази, Шана, ще го направи с цената на живота си!

- Знам. – кимна момичето, поставяйки ръка на рамото ù. – Ще го направи, защото ти обеща. От уважение и обич към теб ще го прави. Но не се безпокой, няма да му позволя да предаде душата си на Адин, докато е с мен!

            Майра ù се усмихна мило, поставяйки своята ръка върху нейната, и я стисна леко.

- Ще си приготвя нещата. – съобщи Шана, отдръпвайки се от прозореца и насочвайки се към леглото. – Предполагам, че ще тръгваме скоро, нали?

- Да. – отвърна тихо Майра зад нея, все още седяща на стола. – Довечера.