Един от първите ми разкази, година по-късно започнах да чета Емилиян Станев. Който го е чел ще разбере какво съм си помислила.
Сърната
"Някой сигурен ли е дали една сърна не може да мисли..."
Веско
Стадото на двуногите е разположено в другия край на гората. Те не са по-голеуми от нас, но са страшни и странни. Особено тази порода от тях, които обичат пушките и сърнешкото. Живеят в дупки, изградени над земята, покрити откъм небето, защото зимата не си сменят козината. Отблизо не съм им виждала леговищата. Е, вярно, че притежавам малко повече познания за тях, отколкото всеки друг разумен член на нашето стадо. То е, защото веднъж случайно попаднах на една нарисувана книжка, вероятно захвърлена от малкото на водача им през следобедната паша с гувернантката си. Двуногите са странни същества. Дори не пасат като антилопите, нито като овцете, нито като калинките, нито като... като никое животно, с което съм разговаряла или съм срещала. Те си късат тревите с лапи, събират ги на големи хапки - често пъти от най-безвкусни треви – и ги отнасят в дупките си. Само малките им са по-разумни и понякога напъхват нещо зелено в устите си. Малките са много сладки – с нежни муцунки говорят чудесно, почти като сърнетата, когато викат майките си.
Но и те порастват. И много от тях се оказват от породата на тези с пушките – зелени и брадати на всичко отгоре. На такива да не им паднеш – ще се озовеш веднага в яслите им – панирана или на шницел. Чувала съм много хора да казват, че сърнешкото е ужасно вкусно и нито една сърна или серъндак, които имат такова мнение за човешкото.
Хората са непонятни зверове – от тях може да се очаква всичко. И докато поне възрастните от нашето стадо познават всеки друг нападател и могат да предвидят действията му, то този див хищник излиза извън всякакви представи.
Когато бях малка се учудвах на забраните на старците в стадото. От двуногите познавах само белоглавия самотен мъж от отсамния край на гората и не можех да оправдая плахата резервираност на старите серъндаци. Те не пропускаха възможност да ни внушат безпределно недоверие към двуногите и див страх от присъствието им. Аз от своя страна не пропусках нито веднъж ласките на Белия старец и наивно пренебрегвах смешните им заръки – мислех, че са от ревност. Ами да! Как иначе, когато бях невъзможна в привързаността си към този двуног, а от неговите ръце бях яла какви ли не лакомства. Мислех, че всички са като него, защото виждах, че и той е като тях – с две нозе, две очи, малки ушички, гол, като изключим оскъдната козина по темето и муцуната.
Наивност!
Много страшно проумях колко са прави мъдрите старци от стадото. Беше късно есента през един чудесен, забравено от лятото ден. Ние, изтърсаците от последното поколение, вече бяхме поотраснали. Ритахме шишарки на малката ливада, около нас майките ни работеха усърдно, за да ни осигурят прехраната, а мъжкарите, наострили уши в кръг около нас, бдяха за сигурността ни. За първи път ни извеждаха надалече. Беше чудесно! И затова не можах да разбера защо така изведнъж и така стреснато старият криворог изрева: „Двуноги!” Настана необяснима паника. Майките ни заподвикваха да бягаме и тревожно изпънали глави, с изправени уши, наточваха копита за див бяг.
А аз не можех да проумея, мислех, че това е висша степен на проява на ревност, очаквах измежду бодливите храсти да се покажат група бели старци с топли усмивки и лакомства за нас.
Но не, такива не видях изобщо, защото избягах, без сама да разбера как. Нещо непознато изгърмя и просветна, а на челото на Рогчо, точно в бялата му звездичка, цъфна червена розичка, която се разлисти бързо... Повече не видях. Замириса тежко на кръв. Уплаших се от ужасяващите му очи. Разширени, влажни, те сякаш загубиха способността си да виждат. Слънцето се отразяваше в тях, но, чудно защо, виждах отражението му в тях, а то сякаш беше угаснало!
След тази случка и белият старец ми се видя страшен. И той беше съвсем не като нас.
Как съм могла да го смятам толкова дълго за добър, та той не притежава нито едно копито!
Не си мислете, че съм така бъбрива. Аз дори почти не приказвам. Затова ми викат Мълчаливка. Просто разсъждавам. Непрекъснато. Сутрин се събуждам и отивам да паса, за да мисля. Повечето от нас обаче мислят, за да пасат. И то ако им се налага. Такива сме си в стадото. Отдавна съм го проумяла. И все пак двуногите са си двуноги, но защо и сърните не обичат да мислят? Чуден въпрос! И не само на него не мога да си отговоря.
Аз обичам цветята и не ги ям, дори да съм съвсем гладна. Ще си намеря други тревички. А старият криворог е такъв чревоугодник, че непрекъснато издирва нови месста със синеочки. Казват, че били много вкусни. Бедничките! Какво ли е да си вкусно цвете? Безчувствени ли са? Кой знае! И кой може да каже какво си мисли една синеочка? Никой, защото не може да говори. Но нима само заради това не означава, че тя не го прави, че не мисли, не я боли, не трепери от вятъра, не се радва на слънцето, когато то погали сините й листенца и надникне в жълтата й зеница! Не затаява ли дъх от страх, когато някой от нас сведе муцуна към нея, усетил нежния й аромат и протегне грапав и лепкав език. Ох, ужас! За нищо на света не бих ги опитала! Дори цената да бъде вниманието на Бързоногия. Да, той наистина е красавец! Но... и той яде синеочки! Не мога да проумея как им се услаждат!
***
Много луни се смениха и през всичкото това време съм мислила, но мислите ми проникват в мен едва сега, може би защото сега ме заболя. Двуногите едва ли могат да си представят какво е майчината мъка – нали техните рожби са при тях и няма друг по-страшен хищник, който да им ги отнеме! Старците са прави – по-големи зверове от човеците няма! А би трябвало да има, за да усетят какво е да си беззащитен. Какво можех да направя аз, когато глутницата им подгони моя малък? Дори да разбирам, че ако използвам в гръб тяхното гърмило ще бягат като луди? Какъв смисъл от познанията ми, когато природата ми е такава, че не мога да го използвам! Като малка изпитвах невероятно желание да рисувам и плачех, защото копитото ми беше несръчно. Защо не можем като тях да правим всичко? Тогава щях да стрелям. Нима са по-добри от нас, за да са по-съвършени телата им?
Как мога да си го върна? Святото в мен е изгубило границите си. Знам, дори бих опасла всички синеочки, ако това щеше да ми помогне. Но не зависи от мен. Зависи от тези две криви копита, които могат само да бягат, не и да убиват!
Белият старец все пак не е като тях, макар че тялото му е като техните. Но какво променя това, щом те съществуват точно такива – свирепи и диви! Сега той е невероятно мил с мен – белият мъж. И аз съм непрекъснато при него. Оставих стадото. Милият! Той е толкова нежен! Ако знаеше само, че всички тези опити да ме утеши са напразни, щеше да се изчерви от немощ. От него научих неща за моето малко. Не предполага, че го разбирам и затова не говори много. Ако знаеше, че по очите му разбирам всичко, че по гласа му усещам, непременно щеше да разкаже повече. Какво да се прави – и двуногите са несъвършени!
А мъничкият ми – какво ли прави, живичък ли е все още и колко ще оцелее? Белият старец ме утешава, гали ме с меките си ръце, а в дъното на очите му виждам мислите: „Не се тревожи, миличка! Живо е сърнето ти. Не се тревожи! При малкото на водача е. То го гледа, обича го.”
Обича ли го? Никога повече няма да обичам малките на двуногите! Като малка те бяха за мен нещо като добрия белоглав мъж. Мислех, че са добри, защото още не са пораснали, не са се научили да бъдат лоши. А те от малки се израждали! Как ще го обича! Защо го държи тогава при чужди? Обича себе си, не моята рожба!
Да, а днес имало кръгла луна. Преди така й се радвах, а тази вечер без малко да не я забележа. Ето, като я погледна, дори тя ме натъжава. Напомня ми за кръглото око на малкото ми. Къде ли е той сега? Как ли е?... Луната е гадна! По пълнолуние глудницата на двуногите тръгва на лов. Усещам ги. Отдавна ги надушвам по тревата. Защо да бягам? Може би ще ми е по-леко!... някой се приближава отзад... съвсем близо е... а малкият ми навярно няма да издържи и скоро ще се намерим? Нещо прошава зад гърба ми. Не, няма да бягам. Ето, гръмна. Може би вече не съм жива...
Не, за съжаление. Още ги чувам – как тоя зад мен изрева, още усещам миризмата им. Защо са такива некадърници да не улучат. Пак...
***
Пак гръмна. За втори път – брадатият двуног, облечен в зелено. Премери с око. Стреля за втори път. Улучи. Див възторг го обвзе. А беше оглушал за вика на този зад сърната – предсмъртен вик.
Изпълни се със задоволство.
А от другата страна на Мълчаливка един друг звяр се просна в шумата, погрешка застрелян при първя изстрел.
...Спасението дойде най-после и за нея – между очите. Стройните й нозе се подкосиха, красивите очи обърнаха дълбочината си навън. Спокойствие!
***
Най-после! Този път вече не съм жива. Как било по-леко извън несъвършенсството на това тяло! Сега ще потърся рожбата си да я утеша. Тези долу не ме интересуват. Нека си ликуват! Аз всъщност съм им благодарна...
Я, зад мен този, не е ли мъртъв? Чудно защо не го виждам да излиза от трупа си! Явно това тяло е служило на една илюзия, че има нещо в себе си и приживе се е самозаробило.
© Румена Румена All rights reserved.
но могат да чувстват за разлика от някои от нас.
Аз пък в замяна, се сетих за една легенда от ботевградско.
За един елен, който на определен ден всяка година сам идвал да бъде пренесен в жертва. Но спрял да го прави, когато веднъж не спазили ритуала и просто го ... изяли.