Тишината

Тишина. Но колко мелодия се крие в тази на пръв поглед обикновена тишина.
Колко различна е Тази Тишина от неловкото мълчание, което се поражда между двама души, когато няма какво повече да си кажат.
Колко различна е Тази Тишина от онази, която ни дебне в гората в нощи, когато дори вълците не вият срещу луната. И дори жестокият, северен вятър не разсича въздуха със страховитата си коса, която дели със Смъртта.
Колко различна е Тази Тишина от онази, която моряците наричат "затишие пред буря", точно преди да изрекат последната си молитва и да се запътят към Всевишния.
А вие ми казахте, че тишината е скучна. Мога да се вслушвам в тази тишина с дни и тя нито веднъж няма да повтори дори една единствена нота, дори един единствен тон. Всеки път ще ми шепти различни истории и ще тананика различни мелодии.
Тази Тишина... тишината преди изгрева...
Тишина. Часът е 5, а може би 6. Има ли значение всъщност?! За мен времето е спряло. Пясъкът е студен, като сърцето на Ледената кралица, но моето собствено сърце излъчва толкова много топлина, че аз не усещам студа.
Вятърът си играе с косите ми и милва лицето ми като изкусен прелъстител, но аз не му обръщам внимание.
Морето е спокойно. Само от време на време гладката му като стъкло повърхност потрепва едва доловимо. Дори безмилостният океан се вълнува от това, което предстои.
Чайките не се реят в небосвода, а стъпват съвсем тихо по мокрия пясък, от страх да не би да нарушат тази идилия... тази хармония...
Цялата природа очаква и тръпне. И аз заедно с нея очаквам... и тръпна. Очаквам раждането на Деня, появяването на Слънцето. Очаквам Изгрева.
И точно когато вече съм се отчаяла и си мисля, че то никога повече няма да се появи, то, Слънцето величествено започва да се издига над морето. Над пясъка. Над чайките. Над мен самата.
Иска ми се да протегна ръка и да го докосна. То е толкова близо и същевременно толкова далеч. То се усмихва нежно и първите му лъчи ме целуват по устните. Затварям очи, но продължавам да виждам Светлината. Вече не знам дали се ражда Слънцето или моята собствена душа се преражда. Не знам дали светлината струи от него или от мен. Морето се радва, водите му искрят в хиляди цветове, чайките излитат в хоризонта, а аз стоя все на същото място, усмихвам се и пращам въздушна целувка на Слънцето по Сутрешния Бриз.
Този изгрев никога няма да се повтори също както и първата целувка, но хубавото и при двете е, че след тях винаги следват още много. Още по-красиви и още по-пленителни.
За това изслушвайте Тишината, тя може да ви каже повече от всеки друг.
А вие ми казахте, че никой не може да опише Изгрева... прави сте...
Но аз благодаря на Тишината, че ми прошепна тази история.