Лято, а ужасно депресиращо! Тя, дето умираше за лято...сега направо и се гади от него. Всъщност, то е ясно защо и се гади. Но и се щеше причината да е друга. Например, необичайно горещото лято, което и поднесе необичайно ексцентрична изненада. Бременност! Напечената и от слънцето глава се замая, ръцете и бяха изтръпнали отдавна, но сега усети как все повече натежават и болят. Знаеше единствено, че не и е добре, че главата и е празна и че трябва да седне възможно най-скоро. Скамейка! Страхотно, поне едно нещо, което да е в подходящия момент, на подходящото място. Облегна гръб с облегчение и пое дълбоко въздух. Чу детски писък и ужасена от внезапната неприязън, която я обля, извърна глава, не и се искаше да съзре генератора на този съдбоносен звук. На ум се благодари, че гадните, срамни човешки мисли остават скрити и опита да възпре сполетелия я позив да повърне. Инстинктивно отвори очи, издишвайки поредната доза непълноценен, прашен въздух и кошмарната гледка на няколко играещи си малчугани я шибна като гюле по потното чело. Как можа да попадне на единствената детска площадка в квартала, ако не и в града?! Защо тези малки сладури не будеха и грам умиление у нея?!  “Сигурно съм чудовище… Но по-лошото е, че изобщо не ми пука. Изобщо.” Започна да свиква с пейзажа и натежалата и глава сякаш притискаше раменете и все по-силно… А имаше планове. Плахи и тайни, но все е нещо след всички унижения и мъки, след цялото това отчаяно драпане нагоре. Тъкмо взе да и върви в службата, придоби някаква увереност, почувства се значима, удовлетворена донякъде. Свикна с хората, ориентира се какво да очаква от тях, как да лавира в сложните им взаимоотношения, за да си върши работата добре. Застана твърдо на първото стъпало и беше решена да изкачи проклетата стълба догоре… А сега какво, какво се случва?... И при все това защо нямаше твърдо решение, нямаше никаква категорична мисъл в главата й, усещаше се безмозъчна и ленива.

-         Звъни ви джи-ес-ема.

Луничава руса главица и две ококорени лукави очи.

-А да, да!

Започна да рови из дамската си чанта и наум се псуваше за пореден път как е възможно сред толкова джобчета и прегради всеки път телефона и да е на различно място.

-         Звъни от там!

Едно малко остро и нахално пръстче сочеше точно в нея като дулото на пистолет.

Сконфузено бръкна в джоба на ризата си и наум се прокле, как допусна да се чалне толкова.

-         Ало! Да… да. Ами… добре!... После ще поговорим… Ъ-ъъ, да. Всъщност, не знам, може би не днес. Уморена съм искам да си почина… Да, скапана съм… Не, просто… извинявай! Няма нищо, не е важно. Искам да си почина, просто. Ще ти звънна… Разбира се… Чао.

Беше ТОЙ. Бащата. Сянка на истинска уплаха премина по лицето й. Толкова нелепо е всичко това. Та той нямаше нищо общо с това! Тя нямаше нищо общо с това! Това? Абсурдно и безумно… БЕЗУМНО!

-         Гаджето ти ли беше?

От беззъбата усмивка на русата главица и това нагло кукуригу с розова ластичка, стърчащо на десет сантиметра над нея, направо я втресе.

-         Ани, ела тук! Не досаждай! Колко пъти съм ти казала…

Загрижено усмихната жена с две пазарски торби в ръцете и размятквайки някакво плюшено животно за дългата опашка, притича и смотолявяйки някакво извинение завлачи след себе си момиченцето. То нарочно тътреше краката си и с всичка сила размахваше дясната си ръка, сякаш всеки момент ще изхвърчи от рамото му.

-         В кой месец сте?

Подскочи.

-         А, извинявайте! Добре ли сте?

Симпатична възрастна жена седеше до нея на скамейката и я гледаше истински загрижено.

-         Ама вие, как?

-         А, не се притеснявай мила! Аз съм акушерка, разбирам ги тия неща!... То и аз бях така първите месеци – кошмар! Но като влезеш в шестия всичко ще се оправи!...

Акушерка! Не беше ли достатъчна всичката тая помия - бременност, детска площадка, а сега и акушерка! Като в някаква сапунка. Съвсем ненадейно я обля вълна от енергия, почувства се толкова силна, все едно може да прескочи планина, сякаш може да стори всичко, да преодолее всичко… Стана и чак забавно. Тези настроения на бременните – от депресия в еуфория, от еуфория в отчаяние… Направо чудно!

-         В четвъртия.

Незнайно откъде се взе този глас, този отговор, да не би да беше зов за помощ?...

-         Вече ти проличава. Но на лицето ти по-личи, миличка. Пази се, момиче!

Жената стана и бавно се заклатушка по пътечката през парка.

Явно природата си знае работата. И колкото и да ни се ще да управляваме живота си сами, все ще се намери някой да ни натрие носа. Дали не е по-разумно да се примири, че това е другия път да следва целите си, различен от нейния, но води пак до там, накъдето е тръгнала... или до по-добро място?... За пореден път въздъхна и с облекчение усети как неочаквания хлад на лятната вечер се плъзга по косите, врата, а после и по-надолу. За първи път инстинктивно сложи длан на  корема си и се просълзи. Какво пък, дори и да са глупавите хормони, хубаво е! За първи път от толкова месеци и е хубаво!

Зарови из чантата си… С усмивка тръсна глава и извади телефона от джоба си. Той трябва да знае, а да решава каквото ще. Няма значение, защото тя взе решение. Беше го взела още от първия миг щом разбра. Защото нямаше избор. Това е пътя…