Розовите храсти на душата ми останаха без пъпки... без бодли дори. В мен говори даже съжалението. Съмняваш ли се в растежа на тръните?
Фино пълзят екземите. По болната гореща плът. Строящи парещи пътеки. Защо хвърляме кал върху святото си?
Мислите ми - бримки. С туморни окончания. Нажежена до червено съм. И хапя. За да пусна кръв.
Ще разпечатам отмъщението си. В А 4 формат. Ще го раздавам на копия, с подпис и печат... Сплитам косите си - асансьорни въжета. Тая вечер съм облякла само мрежата си. С пластмасови устни. Изкривени. За пореден път.
Езикът ти пари. Враждебно. Сякаш не крещи, а шепне. Шепти мазут и сяра. В обривите си заключил ли е оная тоналност в диез?
Мога да чуя насилието. Като копаене на гробове. И да изтрия още влажните следи от слюнката ти... синтетично направени. Безпаметно. Моменти въздъхналост, слабост... и дози глюкоза.
Изпиши историята ми с въглен. Като върху суха животинска кожа. От толкова съдирания и една душата ми е парцалива. Няма пигменти в наличност. А само спукани спасителни пояси... На горда удавница ли ти приличам? Не, гордост няма. Само пресъхнали отричания.
Не ме насъсквай срещу лошото. Нямам нужда от нахъсване. Чувствата ми са осакатени. В един живот ли бе? Или в няколко? И в прегръдките ти чак ми е сиротно...
Остави ме да се засяда под прозореца ти. Така ще можеш да ме гледаш отвисоко. Ще пусна корени в сухата почва. Вода не ми трябва. Ще вирея обичайки. Трънено!
© Ралица Стоева All rights reserved.
... остават белези, необратими са!
А любовта обикновено е трънена...
Хубаво е, че отново си тук!