Тя беше момичето с най-топлите очи, момичето, което се смееше на всичко, което помагаше на хората - те ù споделяха всичко, независимо дали я познаваха, тя беше най-лъчезарният човек, който познавах; опора в живота на всеки, докоснал се до душата ù. Тя беше момичето без проблеми, момичето, за чийто живот мнозина копнееха - умна, забавна, открита към всичко и всеки, момичето, което не искаше да притежава света - искаше той да притежава нея. Момичето, което беше щастливо и от малкото, което имаше.

Тя нямаше големи мечти - копнееше да скочи с парашут, да се чувства свободна за момент като птиците, искаше семейство - три деца и любящ съпруг, искаше всички около нея да са щастливи. Хората се усмихваха, щом срещнеха погледа ù. Ах, този поглед - изпълнен с невинност и надежда, как искам пак да го зърна... дори за миг.

Не беше от хората, които се оплакват на всеки за щяло и нещяло, говореше с близките си и когато казваше, че има проблем, то наистина беше така. Никога не търсеше помощ - искаше просто съвети; никога не търсеше съжаление от околните - желаеше просто да получи разбиране от тези, на които най-много държеше. Мразеше моментите, в които нараняваше някой по една или друга причина, мразеше тя да бъде причината за тяхната тъга, но не мразеше никого - въпреки омразата и горчивата хапка, подавана ù от доста хора, тя пак не изгуби себе си, запази слънчевата си същност и аз ù се възхищавах. Всеки път, щом погледнех в огледалото, боготворях момичето срещу мен. А всъщност толкова да я мразех - мразя всичко!

Малко по малко тя изчезна - умря.  Превърна се в свой огледален образ - превърна се в мен. В началото се бореше, но аз бях по-силната - задуших я с отрицателните си емоции и я удавих в сълзи. През първите седмици можех да излизам наяве, само когато сме сами, пред хора задължително трябваше тя – щастливката, да е на преден план, но аз успях, изпълних единствената ми цел - убих хладнокръвно това иначе толквоа красиво същество.

Тъжна, с подути очи, без желание за живот - без цели. Аз просто съществувам. Всъщност не знам какво се случи, как се появих аз. Знам само, че се оплаквам постоянно - това всъщност е едно от заниманията, които ми доставят удоволствие - оплаквам се и търся съжаление, какво по-хубаво. Знам, че хората не се интересуват от чуждите проблеми, че си имат достатъчно свои, но това не ме вълнува. Искам само да се оплаквам, искам всички да знаят какъв страдалец съм. Дори когато съм сама, да си мисля за нови несполуки, ей така - да имам за какво да говоря, когато съм сред хора. Намразих и хората всъщност, може би затова се оплаквам, ха-ха, да им е гадно и на тях.