В онези моменти на бездушие
В онези моменти на бездушие, когато чувам само глухи вопли. И затварянето на вратата ми е като хлипане. Когато мисля за всичко и мислите ми хукват по хиляди пътеки, а пътеките излизат от мен, плъзгат се по тъжни спомени, спъват се в собствените ми лутания и когато вече ги губя от поглед разбирам, че съм се оплела в тях.
В онези моменти на бездушие, когато не принадлежа на себе си, а всъщност се губя в разтеглената меланхолия на съзнанието си, осъзнавам, че не се познавам наистина. Припознавам се в лалета след дъжд и в нечия чужда история. В носталгията по слънчевите зайчета по кожата – целунати. И в тъмните нотки на самотност се припознавам. И в цигулките, които владеят и най-недочаканите ми сънища.
В онези моменти на бездушие, когато нощите са задушни, а мечтая за полета от макове, които да събудят ликуващата ми същност, осъзнавам, че съм гладна за сбъдване. Когато във вените ми вилнее хаоса, а аз го бъркам с потръпване. Когато има толкова роса в очите ми, че се страхувам от всяко примигване.
В онези моменти на бездушие, когато вече съм се отказала да тичам подир вятъра и съм изоставила прекалената си чувственост. И думите натежаха до пръсване...
Ако можеше само в един от онези моменти да избършеш праха на безнадежност от плещите ми. И да го замениш с притихналост... прегръщайки ме. За да тръгна да търся душата си. Преди да е станало прекалено късно, поради липса на път за връщане.
© Ралица Стоева All rights reserved.
