Вече те няма...

Дойдох при теб, за да те видя... Да ме прегърнеш, както едно време когато бях дете... Да ми се усмихнеш и да ми кажеш, че всичко ще е наред... Но когато прекрачих прага, усетих сенките... Беше тъмно и тихо... И тогава те видях- вече не беше в леглото, в което те оставих... Бяха те сложили в онази грозна дървена кутия... На бяла възглавничка, все едно имаше някакво значение... Приближих се, за миг ми се стори че дишаш... Очите ти бяха затворени, помислих че спиш... Беше толкова спокойна... Надвесих се и очаквах да отвориш очи, за да ме видиш... Но уви... Докоснах скръстените ти ръце, бяха ледени... Умът ми отказваше да приеме истината... Не помръдваше... Тогава усетих - от очите ми се отрони сълза... "Бабче, стани... Стани ни виж как всички сме събрали при теб!" - уж крещях, а от устата ми не излизаше нито стон... Беше ни напуснала... Когато те спускаха в онази дупка крещях "Не ви ли е срам да я сложите тука? Отворете, тя само си почива.. Станала е грешка... Не можете да я заровите тука..."... Но, разбира се, тези крясъци бяха само в ума ми... Събудих се тази сутрин... Отидох у вас, за да те търся... Нямаше те... Стаите бяха празни и тихи... Кълна се в най- святото, че всичко си давам що имам, бабче, само се върни... Ела си, пак да ме прегърнеш и да кажеш, че всичко е било един лош сън...