Sep 23, 2018, 12:49 PM

 Вечност: Сблъсъкът на времената (10) 

  Prose » Novels
695 0 0
Multi-part work « to contents
12 мин reading

Дневникът на Алисън Рейн: Септември

    Не знам от къде точно да започна, а дори и да знаех – не знам кои са подходящите думи, с които да опиша всичко, което чувствам към теб и всичко, което си ти за мен. И как бих могла?! Ако кажа, че си всичко за мен то няма да е 100% истина, защото си повече от това! Защото не просто ме допълваш, а и ме правиш по – добър човек! Защото с присъствието си в живота ми ме правиш пълноценен човек! Защото имайки те и бидейки с теб знам, че имам всичко! Защото вярваш в мен и ме караш, и аз да вярвам в себе си! Защото ме караш да се чувствам значима и обичана, и да бъда себе си! Защото ми даваш възможност да обичам и да бъда обичана! Защото си най – добрият ми приятел и човекът, на когото имам най – голямо доверие! Защото вярвам в теб, както ти в мен и знам, че никога няма да ме подведен!

    Защото аз съм просто една звезда, а ти си цялото ми небе!!!

 

    Месец Септември бе месецът на горещото слънце; есенните дъждове; силните, но топли ветрове. Месец на падащите звезди и големите любови. Ето защо, реших моят Септември да бъде цветен, както е и в душата ми…

    

    Понеделник

    Понеделникът ми започна гръмотевично, намръщено и с главоболие.

    Облаците се бяха скупчили навъсено един до друг в най - сивото сиво, което бях виждала някога.

    Беше едва началото на Септември, а в сърцето ми вече бушуваше пролет - зелена, като любимото ми зелено, съвсем леко загатнато в очите ти.

    Като онази поляна в Западен парк, на която ме заведе преди три години и където прекарахме целия си следобед.

    Като зелената салата, която почти целогодишно обичаме да си правим.

    Като онази зелена блуза, която облякох само няколко пъти, но ти страшно много хареса.

    Пролет - зелена и свежа, като чувствата, които изпитвам към теб, и които растат ежесекундно в душата и сърцето ми, откакто сме заедно.

 

    Вторник

    Противоречиво на времето навън, в мен грееха хиляди слънца, които бяха напълно достатъчни, за да направят Вторника ми неотразим и блестящ.

    И за да се потвърдят чувствата, които изпитвах, няколко слънчеви лъча се подадоха иззад купестите облаци.

    И тогава в мен се родиха проблясъците на онова синьо лято, което изкарахме в Sunrise.

    Усещането за синьото на морето, което наблюдавахме сутрин от горната тераса на хотела беше толкова силно, че за миг се почувствах сякаш отново сме там...

    Синьо като небето над Копривщица онази сутрин, което наблюдавахме от къщата, в която бяхме отседнали.

Като капачката на Queens, на която пише „Обичам те за няколко живота“.

    Лазурно денем и мастилено нощем, такъв си спомням хоризонта пред нас онова лято, и на всяко следващо такова...

    Така си ни спомням и нас - изгубени в синьото на нашето синьо лято…

 

    Сряда

    Хлад беше обгърнал Срядата ми и за да видя новото начало на деня увих юргана около раменете си, и застанах до стъклената врата на балкона.

    Слънцето вече беше започнало да се подава в далечината и беше обагрило в червено небето над себе си.

    И точно това червено ми напомни за любимото ми червено червило, което обожавах да нося.

    За червената рокля, в която се влюбих от пръв поглед щом я видях на витрината в магазина.

    Напомни ми за червените багри, които оцветиха лицето ми, след като ме целуна за първи път и за тези, които продължават да го оцветяват всеки път, когато ми кажеш, че ме обичаш.

    Напомня ми на мен самата, след всеки път, когато правим любов.

    Червено като всички рози, които си ми подарявала (с повод и без).

    Като важните дати в календара ми, които не беше нужно да отбелязвам, защото винаги нося в сърцето си, но винаги, когато отворех календара сгряваха душата ми, защото бяха и все още са нашите важни моменти.

    Червено като слънцето, когато залязваше (по най - романтичния начин).

 

    Четвъртък

    Тези дни като че ли слънцето се е изгубило, затова, за да върна светлината в деня си, първият ми спомен беше в жълто - като пясъчното на плажа в Китен, където заравяхме краката си.

    Като лъчите, които се отразяваха в косите ми и оставяха бронзови спомени по кожата ти през лятото.

    Като лимонадата, която заобичах и започнах да пия едва, когато ти започна да ми я приготвяш (с толкова много любов).

    Жълто като жълтото в плюшеното ни одеало, което майка ти ни купи, и което е виждало какво ли не помежду ни ;)

    Като жълтото в листата на есенния килим по паважа на парк „Света Троица“, където се разхождахме преди повече от три години, държахме се за ръце и ти ми разказваше за слабите тоци, и платките :) (докато те слушах тогава осъзнавах колко много те обичам всъщност и как се влюбвах в теб с всяка изминала секунда. ВСЕ ОЩЕ СЕ ВЛЮБВАМ).

    Като падащите звезди, които сбъдваха мечтите ни (понякога).

    Жълто като най - вкусните бъркани яйца (без костилки), които трябва да носят твоето име...

 

P.S.: Аз и Ти ми звучи в цвят Слънце!

 

    Петък

    Дали, защото е краят на седмицата или началото на уикенда - Петък ми напомни, че всяко Начало трябва да е с главно „Н“.

    Като роклята, за която, като всяко "малко" момиче, мечтая.

    Като невинността на Пухът (домашният ни заек), който игриво ни чака на леглото, за да поиграем с него.

    Като „Полунощ в Париж“, който не спирам да вярвам, че все някога ще ми се случи (ти и аз, пием по питие в някое френско кафене, в малка уличка точно пред Айфеловата кула).

    Като виното в чашата ми, което ми сипваш, когато сме си направили романтична вечеря.

    Като пръстите ни, които сме преплели, докато се любим по време на пълнолуние.

    Като танцуващите снежинки, които падат тихо в навечерието на Коледната нощ и като всички онези бели мечки, които сме си правили всяка една зима (и които тепърва ни предстоят :) )

    Начало - като истинската любов; като Ти и Аз; като Вечността, която сме си обещали…

 

    Събота

    Събота ме събуди с мирис на секс, цигари и кафе.

    Беше един от онези идеални за нищо-правене дни, в които фантазиите се отключваха от оковите си и като побеснели кучета се въргаляха измежду чаршафите.

    А как обичах да правя с нея точно това.. под чаршафите, а как обичаше и тя.. Оказа се, че и нашата Събота обожава това.

    И докато се излежавахме, отдадени на нищо-правенето, някъде там заваля...

    В очите й или в моите, или пък в нечии други очи... И тези сълзи се изсипаха като проливен дъжд от отдавна смрачилото се небе.

    В дни като този, човек се замисля за дребните неща; тези, които имат истинска стойност и за които си струва да живееш. За които си заслужава да умреш.

    И както Джордж Карлин е написал в прощалното писмо до своята починала съпруга: Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

 

    И дали ще се замислим някога, че „дългото обичане не пораства в саксия, не пътува в коловози и не вечеря всеки ден обилно с радости. 

 

има своя крива на опита - летене, падане, търпение и равновесие.

траектория, свързваща две сърдечни области" ?!

 

    И ще осъзнаем ли, че за да получим трябва да дадем, като не трябва да очакваме нищо в замяна, за да бъде истинско и трайно?!

    Ще се научим ли да бъдем търпеливи към гъсениците, за да видим пеперуди?!

    И ще се научим ли да си прощаваме; да си бъдем самодостатъчни; да обичаме сами себе си, за да получим същото от другите?

    За да се събудим една сутрин, в чаршафи от сатен (или пък не), да придърпаме спящото тяло до себе си и да прозрем, че щом Тя спи до нас - е, тогава сме постигнали нещо наистина значимо!

 

P.S.: Изгря слънце, Вечност. Ново начало е!

 

    Неделя

    Неделята ми започна като всеки един друг ден от 3год. и 7 месеца насам - прегърнах силно спящото до мен тяло, целунах я, и станах да й направя кафе.

    И от 3 год., и 7 месеца тя го пиеше по един и същи начин - с много любов.

    Вселената ми се взриви във всичките цветове и звуци, които преобладаваха в сърцето, и душата ми.

    Нямаше значение колко е лесно или трудно; колко е топло или студено, или колко се отдалечаваме в караниците си. Значение имаше силата, която ни събираше след поредния сблъсък.

    След поредното падение тя все още пиеше кафето си късо, с две лъжички захар, още малко мляко („защото чашата е малка“, казва всеки път) и много любов.

    И не, че не бях запомнила докъде да сипвам мляко в чашата й. Можех и в по - голяма чаша да й правя кафе.

    Друго беше. И беше точно там, в гърдите ми, от лявата страна... Вечност. Любов.

    Слънчева беше Неделята ни - скарата на терасата, биричка на масата и онази нейна усмивка, в която се влюбвам все повече, и повече.

    Любов, която устоя на времето и пространството само, и само, за да наричам „моя“.

 

    Любовта с нея ми напомня на нещо, което някога, някъде четох:

    „Има любов, която се колебае дали да премине прага и да дойде при теб.

Има любов, която връхлита ненадейно, разбива всичко и си отива.

Има любов, която чакаш много дълго, а тя НИКОГА не идва, но има и такава любов, която идва, за да остане едновременно, и в миналото и в бъдещето.

За нея си струва всяка възможна и невъзможна цена, дори и ако тази любов опустоши сърцата завинаги...

Казват, че любовта не е да намериш някой, с който да живееш, а някой, без когото не можеш да живееш.

Страшно ни се иска, когато ни налегне самотата; когато си отидат всички приятели; когато ни напусне щастието, да има някой, който да ни каже: Аз съм тук. Аз съм с теб. Няма да те изоставя. Никога!

Вярвам в забранената любов - тя няма време за нищо на дребно; разрешава си всички посоки (одумвана, ругана); върви срещу разпиляната си съвест; събира всички камъни хвърлени срещу нея и с тях... с тях си гради нов свят...“

 

    И ето ме днес, 1323 дни по - късно, изправена пред любовта на живота ми.

    Тя е цялата моя.

    Аз съм толкова много нейна.

    А любовта ни, съблечена до голо, лежи сгушена в прегръдката на телата ни. Без празни думи, без празни обещания. Чрез кожата и сърцебиенията ни говори, а тишината й крещи „обичам те, обичам те, обичам те“.

    И нищо друго няма значение.

 

P.S.: Разтуптяваш сърцето ми в онзи ритъм, който припомня, че Любовта е най - голямото чудо на света! Това, което мога да ти дам, освен любовта си, е Вечност. Искаш ли заедно да сме си достатъчни?

 

    Стоя понякога заслушана в тишината, в часове, в които ти обикновено спиш и само часовниковите стрелки отброяват как сърцето ми тиктака…

    В тези малки, късни часове, се замислям за моментите, в които пиша с лекота, както и за онези, в които полагам огромни усилия.

    Придърпвам те към себе си, прокарвам пръсти през косите ти, целувам те, казвам ти, че те обичам и знаеш ли… никак не е лесно да пишеш, да изливаш душата си чрез думи, които не винаги успяваш да подбереш, за да опишеш най - точно състоянията си… А понякога писането ми е доста трудно…

    Такъв е и моят Септември: облечен в различни цветове и изпълнен с всякакви емоции, които преливат във всяка секунда, на всяка минута…

 

    Пишейки тези редове си давам сметка, че до преди да те срещна животът ми нямаше цветове, нито слънце или пък луна. Бях забързана и вглъбена в още по - забързаното си ежедневие, в което, уви, нямаше никакви падащи звезди. Камо ли такива, които сбъдваха желания…

    Ако за миг обаче забравех коя съм била до преди да те срещна, дали това щеше да има значение сега? Ако се бях научила да прощавам (най - вече на себе си) и ако се бях научила да съм си самодостатъчна, дали това щеше да ме промени?

    И щеше ли да ме обичаш така, както ме обичаш сега?

 

    Броя нетърпеливо секундите до нашата среща!

    Желанието ми да те видя и страстта ми да си близо до мен са толкова силни, че пара се вдига от цялото ми тяло!

    Обичам те!!!

 

    „В зрънцето пясък да съзреш света,

И небесата - в чашката на цвете,

В дланта си да сбереш безкрайността,

И вечността - в един от часовете.“ - Из „Прорицания на невинността“ на Уилям Блейк

» next part...

© All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??