Великата история на
един беден мъж
Част трета
- Направил е какво?! – трябваше да си призная, че бях доста потресен от това, което чух.
- Правилно ме чу, момче. – рече ми Антон – При изблик на гняв и ярост просто е хванал оръжието и е дръпнал спусъка.
- Това е ужасно. – промълвих аз, защото наистина бе ужасно – И... какво стана от там насетне? Разбира се, ако желаете да продължите.
Другият отново се усмихна бегло и ми каза:
- Имам ли избор? Вече съм започнал.
Знаеш ли - няма по-лесно нещо от това, да дръпнеш спусъка – едно движение и край. Ала по-лошото идва след това, когато съвестта ти се събуди и те заблъска в стената, защото ти си отнел един човешки живот. Така става и със Стефан. Той се паникьосва, щом осъзнава какво е сторил, хвърля пистолета там и дойде право при мен.
Когато му отворих вратата, той влетя вътре и започна нервно и бързо да ми разказва какво е станало. Успях да го разбера какво говори, чак след като го накарах да се успокои малко. Но май бе по-добре да не разбирам какво беше станало. Той стенеше и се вайкаше как ще се измъкне от тая беда. Аз щях да го оставя да прави каквото ще – въобще нямах намерение да ми помагам, ако по средата на монолога си той не спомена, че Соня вече била бременна в третия месец и той трябвало да ù помага. А и имал немалко дългове.
Щом чух името ù, не знам какво ми стана и без въобще да се съобразявам какво говоря, предложих му аз да поема вината, а после той да ми наеме най-добрите адвокати и да ме изкара от там. Той прие с охота предложението ми. Реших да го направя само и единствено за Соня, за да не се мъчи сама.
Така и стана. Аз поех вината за убийството. При процеса първоначално ми отсъдиха тридесет години затвор, но Стефан ми обеща, че ще ме изкара от затвора. Първоначално ми нае един уж добър адвокат, но нещата не вървяха. Поискахме присъдата да се обжалва, но не стана. След месеци, прекарани в затвора и в чакане на окончателната присъда, накрая ми лепнаха тридесетте години, без право на обжалване. Бях закаран в един затвор и тям щях да прекарам половината от живота си.
Единственият начин да изляза беше Стефан да си признае. Опитах се да се свържа с него, но той не ми вдигаше телефона. Така в продължение на седмица, докато най-накрая не дойде адвокатът ми и не ми съобщи, че Стефан е заминал за Южна Африка заедно със съпругата си.
Направо ми причерня от това. Той ме бе предал за пореден път. Попитах адвоката дали няма начин да го върнат, но той ми каза, че това било невъзможно.
Вече четвърта година излежавам присъдата на Стефан и съм напълно отчаян. Тук съм, защото ще ме местят в друг затвор. Вече не вярвам, че нещо ще се промени. Явно ще трябва да прекарам живота си тук.
Разказът на Антон бе прекъснат от един полицай, който бе застанал пред решетките.
- Ей, ти – рече ми на мен – Една жена плати гаранцията ти и вече можеш да си тръгваш.
Явно жена ми бе дошла да си ме вземе.
Аз станах и тръгнах. Онзи ми отвори и излезнах навън, ала преди да си тръгна се обърнах към Антон:
- Е, аз си заминавам. Не знам дали ще се срещнем отново, но ти пожелавам всичко да се нареди и в най-скоро време да излезеш навън.
- Благодаря, момче, а ти също внимавай отново да не се озовеш при мен.
Аз се усмихнах и рекох:
- Да, ще внимавам.
© Виктор Табаков All rights reserved.
оглушах
тръгнах
мисъл мълния
"Тя да е добре"
живот...