Вечерта по време на свиждането стаята ми се напълва с народ. Приятели, служители, всички явно са решили да се изсипят в един и същ ден. Накрая се оказвам с една камара плодове, сокове и цветя. Мама ги гледа и казва:

– Да дадем на сестрите, а?

Аз кимвам и тя отива да извика някой. Връща с една възрастна сестра, то млади май няма. Сестрата с ентусиазъм прибира всичко, което мама и посочва и се изпълва с любов към нас. До сутринта рейтинга ми в отделението е скочил главоломно и с мама сме обгрижвани по всякакъв начин. Сутринта пък се появява лекаря от София. Идва със сутрешната визитация и ако съдя по дочутите реплики, явно е някакво светило с пост в лекарския съюз. Всички са заети да му се мазнят и да го коткат. Към 50то е, но за разлика от повечето лекари е поддържан и в много добра форма. Преглежда ме и после ми се усмихва:

– Много стрес, много работа, много вредни навици, накрая тялото си отмъщава. Всички сме така. И аз имам прекаран инсулт. Страшно голям късмет си извадила и ще се оправиш, но трябва да промениш начина си на живот. Без алкохол, без цигари, без стрес, по-малко работа, здравословно хранене и много спорт.

– Това не е живот, докторе. Това е доживотен спортен лагер – усмихвам се аз.

– Свиква се, повярвай. Човек се пристрастява към здравословното както към всичко останало. Аз се запалих по сноуборда от децата. Много е разтоварващо и е по-забавно от ските. Оправяй се, идвай на снежното и ще те науча. Аз се научих за една седмица, теб като те гледам и за по-малко ще свикнеш. Борилчо цял месец го мъчихме и освен как се пада, друго не се научи. Сега го ползваме за кинооператор, снима общите кадри от края на пистата. Пък долу в ниското има една механа, с едни тежки маси и едно руйно вино...

– Нали само здравословно, бе док – засмивам се.

– В умерени дози всичко е полезно – намига ми той. - Давай сега да те оправяме и да им освобождаваме леглото на колегите. Стига си им била на гости. Какво и давате сега? – обръща се той към другите лекари.

Те му подават листа ми и той почва да чете. Другите лекари гледат ту мене, ту него. Явно разсъждават колко сме близки.

– Добре. Сега ще и назначите... - той изброява един куп лекарства – нека още няколко дни да е под наблюдение и ако всичко е наред, да си ходи вкъщи.

После се обръща към мен:

– След като те изпишат, да не я подкараш пак по стария тертип. Един път се разминава, два пъти не. Бавно и полека. Другата седмица ще дойдеш в София да те видя, аз ще ти се обадя точно кога, че имам едно пътуване. Да не досаждаш на колегите тук за прегледи, имат си достатъчно работа и без теб. И се стягай, чакам си курбана.

Поглеждам го изненадано и той се засмива:

– Знам аз, всичко знам.

Махва ми за довиждане и излиза, а след него и другите.

Мира идва да ме види вечерта и се смее:

– Знаеш ли, че си клюката на болницата?

– Не.

– Страшно богата бизнесменка си. Приятелка си с невролога от правителствена болница и специално е дошъл да те прегледа и си купила сума ти плодове и сокове на персонала, щото не си знаеш парите.

– Кой ти ги разправя тия глупости?

– Майка ти, като отидох да я видя. Сестрите я разпитвали.

Най-накрая бях убедила мама да се прибере и да се наспи.

– Е, поне ми е хубав имиджа. Ти как го намери тоя доктор, който се обади първия път?

– Обадих се на Тодор и той се сети, че правил плочки на някакъв лекар. И му звънна. Оня му казал, че е в друга болница, ама ще се обади да каже, че си му близка. Нали знаеш, на майстор никой не отказва.

Тодор е мъжа и. Плочкаджия е и много хубаво работи. Освен това е нещо като телефонен указател, познава всякакви хора покрай работата. От овчари до депутати. Сега е на някакъв обект в средата на България.

– Той ми се обади – казвам. - Каза, че удара ме е лепнал, щото не си пия домашна ракия, а това измислено уиски.

Мира поклаща глава:

– Той както взе да я жули тая ракия, да гледа нещо да не лепне него.

Борил се появява след няколко дни към 10 вечерта. Унесена съм от лекарствата и го усещам чак когато ме погалва по ръката.

– Как влезе?

– С чар. Съжалявам, че идвам толкова късно, но чак сега се върнах от пътуването.

Изчаква ме да се разсъня и ми връчва една кутия с храна.

– Дръж.

– Какво е това?

– Лазаня. Яж докато е топла. Не знам защо, когато човек е в болница, всички му мъкнат само сокове и плодове. Сякаш е бебе.
– Благодаря, но не съм гладна. После ще я опитам.

– Добре. Но не я хвърляй, много е хубава. От италианския е.

– Няма.

Настанява се на леглото срещу мен.

– Доктора каза, че ще се оправиш, но трябва да слезеш от педала. Да си починеш поне за месец. Да отидеш някъде на почивка.

– Нищо ми няма. Не ми трябват почивки.

– Това е сериозно, Алекс. Втория път или ще умреш, или ще се парализираш. Трябва да си починеш. Месец, два, колкото трябва, за да се възстановиш. Ще ми дадеш досиетата, за да прехвърля на някой работата и ще си почиваш.

Ясно, каквото и да му е казал доктора, не е било че скоро ще мога да работя. За един месец не му трябват досиетата.

– Какво точно ти каза лекаря? Колко време наистина няма да мога да работя?

– Каквото ти казвам. Трябва да си починеш за около месец и после да я караш по-полека.

– Ще ти дам досиетата и ще въведа, който кажеш в работата. Просто ми кажи истината, за да знам какво да кажа на Криси. Ако не се оправя, нямаме толкова пари в имоти, за му покрият целия курс. По-добре да се премести сега и имотите да му останат. Не се знае как ще му се стече живота.

Няма смисъл да се опъвам за досиетата. Трябва да мисля рационално, ако не мога да работя истинска работа, все някаква ще трябва да работя. По-добре да моля него за работа, отколкото някой друг.

– Стига, Алекс. Нали не искаш да си докараш втория удар още в болницата? Ще се оправиш и всичко ще е наред. Твоя дял ще си върви. Нищо не се променя. Ако искаш, няма да се меся, ти си прехвърли работата на който искаш. Но ще ми обещаеш, да не започваш да работиш още с изписването. А когато се оправиш искам да направим нещо друго заедно. Искам да ми помогнеш да вкарам в ред една фирма и после да я наглеждаш. Ще се договорим за парите, като дойде време. Но ще си доволна, обещавам. Трябва ми доверен човек, който да поеме част от работата ми и искам да си ти. А, и да ти се похваля, не съм татко.

Бебенцето явно е родено без късмет.

– Какво стана с детето?

– Едно от момчетата, които пратих тогава, нямали деца и го харесал. Броил и няколко хилки и тя подписала съгласие за осиновяване. Поканен съм за кръстник.

Поглеждам го и се подсмихвам:

– Убеден ли си, че не си татко?

– Да.

– Ако поискам ДНК теста?

– Изгоря. Шегувам се. У нас е. Наистина не е мое. Но и аз бях решил това с осиновяването. Офф, трябва да се прибирам, че ще ме разпитва цяла нощ къде съм бил.

– Ново гадже?

– По-лошо, майка ми. На гости е. Ужас. Днес ми проверяваше гърба, да не съм се изпотил. Държи се сякаш съм на две. Ще тръгвам, че чакам и един разговор. Утре вечер ще дойда пак по-рано. Хайде заспивай.

На другия ден се появява по време на свиждането и се засича с майка ми и Мира. Говорим си малко четиримата и си тръгва. После изненадващо се връща малко след като свиждането е свършило. Аз съм си все така сама в стая и той се настанява на леглото срещу мен.

– Взех ти пица, накарах да я нарежат, да не мъкна кутията. И айрянче. Чакай, не ставай, аз ще ти ги наместя.

– Споко, Бори. Не съм инвалид.

Сестрата влиза да ми даде хапчетата и го поглежда изненадано.

– Ей сега си тръгва – обаждам се аз. - Само да си кажем нещо по работа, че одеве много хора имаше.

Имиджа ми на богата бизнесменка или подарените плодове явно ме закрилят и сестрата махва с ръка:

– Приказвайте си, само доктора на визитацията да не ви види. Аз ще ви се обадя преди това.

– Много ви благодаря – казвам на сестрата, после се обръщам към Борил – Бори, обърни се за малко да ми сложат инжекцията.

Той послушно отива да гледа през прозореца и сестрата ми забива иглата така, сякаш самия Менгеле седи над главата и. Егати джелатката. Тя си излиза и Борил поглежда сгърчената ми физиономия:

– Боли ли? Дай да му духна и ще мине.

И наистина се навежда към одеялото, аз го первам лекичко по тила:

– Я се разкарай.

И той ми изръмжава като куче. Засмивам се, ръмженето си беше наша закачка, когато му отказвах. Подавам му едно от парче от пицата и почваме да си говорим. По едно време ми казва:

– Знаеш ли, че сина ти е водил щерката ми на купон в друг град?

Поглеждам го дълбоко възмутена:

– Ще те убия, Бориле. Казах ти, не те харесвам за сват.

– На мен да не ми е хубаво. Казах му, че ще му набия канчето ако пак я закачи.

– Заплашил си сина ми?!

– Заплаших 19 годишен годишен нехранимайко, който се опитва да сваля 16 годишната ми дъщеря. А преди това гаджето ми. Много е разхайтен, да знаеш.

Напушва ме на смях:

– Свалял е момиченцето от хотела?

– Да, и то доста добре.

– И...

– Смешно ли ти е?

– Много.

– Да ти се връща!

– Трудна работа, аз не ходя с 20 годишни.

Борил се почесва, където не го сърби и казва:

– Ани му е казала, че имаме връзка. Просто да знаеш.

Дяволите да го вземат това семейство и мен, че се забърках с тях.

– Бориле... Предупредих те, че не искам да знае! Няма да набъркваш детето ми в отношенията ни, или ще те застрелям и не се шегувам.

– Стига де, не е както си мислиш. Той много се притеснявал за теб и искал да си дойде и казал на Зоран. Те са станали приятели. И Зоран казал на Ани. И тя решила да му каже, че сме заедно и няма смисъл да си идва, защото аз ще те пазя. Тя... Навремето англичанина налетял на Надя пред Ани... И тя сега, разбира го, затова му е казала, че си с мен. Просто е искала да го успокои.

Въздъхвам тежко:

– Боже, искам да го убия Андрей.

– Е, вече всичко е минало. Казвам ти го, защото моите си идват за няколко дни и той ще дойде с тях. С кола ще са. Трябваше да е изненада, но мисля че е по-добре да знаеш. Но се прави на изненадана, защото ще ме изядат с парцалите, че съм ти казал.

Зяпвам го:

– Вие с Надя имате ли акъл да пускате Галя с него?!

Борил ми се ухилва:

– Спокойно. Сина ти е обезопасен. Има още една изненада, с гадже ще е. Ще минат да я вземат от Германия. Били отдавна заедно.

Кимам, явно ще ставам баба.

– А ние?

Поглеждам го:

– Какво ние?

– Ами децата мислят, че живеем заедно...

Навеждам се към него и го ръгвам с пръст в гърдите:

– Наистина ще те застрелям!

– Е, не може ли да се съберем? Само за пред тях и мама.

– И майка ти?!

Борил прави невинна физиономия:

– Ами тя само ми опява, че пак съм сам. И аз казах, че не съм.

– Ами викни някое от другите си гаджета.

– Не мога... Ако съм с малка, децата ще ме убият. А по-възрастните... Абе ще ме убият децата. Или майка ми. Или заедно...

Напушва ме на смях, наистина има жална физиономия.

– Искам си пак 20те % или няма да дойда.

– Аз ще получа ли нещо? - погалва ме по рамото и аз бутам ръката му:

– Ъхъ, няма да кажа на майка ти, колко пъти те хващам с 20 годишни.

– Много си лоша... Слушай, нали сериозно ще дойдеш? Аз и казах на мама, че малко не си добре и ще идеш малко на почивка. Децата идват след месец. Викам, да се съберем всички на вилата. Какво ще кажеш? Мойте после ще ходят при Зоран в Македония, но сина ти не били решили още. Ама сигурно и те ще ходят.

И живота ако не е забавен. Мислех, че го е грижа за парите му, а той не можел да си намери гадже за пред мама и за това се притеснявал. Ще ме одобрят и мама и наследниците? Както се казва по едно известно радио „поздрави се сама“. Добрата новина обаче е, че явно лекаря наистина му е казал, че ще се оправя напълно. Иначе нямаше да се занимава с мен.

– Не. Не искам сина ми да ме вижда с друг мъж толкова скоро. Не искам да реши, че съм зарязала баща му, защото съм скочила в друго легло. Ще помоля Ани да му каже, че го е излъгала за връзката ни, за да се успокои тогава.

– Стига, Алекс. Той ме харесва. Ходихме на мач заедно. Сега съм им обещал да ги водя на лов със Зоран.

Отпускам се назад на възглавницата.

– Какво всъщност искаш? За какво толкова ти трябвам?

Той се премества на леглото ми и хваща ръцете ми.

– Искам да съм с теб. Хубаво ми е. Искам да се съберем пак. Всички ми казват, че си точно за мен и че ще съм луд да те изтърва. И като двойка изглеждаме добре.

Поглеждам го и той вдига рамене:

– За мене това е важно. Жената трябва да е хубава и да ми отива. И на години си пасваме. 4 години си по-малка, идеално е. Омръзна ми от хлапачки, дето не знаят какво искат. За сериозна връзка си трябва жена на годините ми.

Последната фраза ми прозвучава прекалено заучено. Някой му я е набивал в главата. Залагам на майка му.

– И за работата се допълваме. Ти си улегнала, стабилна жена. Искаш да постигнеш нещо. Ако сме заедно, можем да направим страшно много неща. Не искам някоя курва, дето само да се чуди как да ми изхарчи парите. И за тебе е добре да сме заедно, в смисъл, много по-добър съм от бившия ти. Имам бизнес, пари, добре изглеждам, ще имаш всичко, ще ти завиждат. И детето ти няма да деля, не съм такъв. Ще ги изучим и трите, ще им намерим хубави работи, ще им оправим живота. Виж, аз съм много лесен човек, просто трябва да ме имаш с хубавото и всичко можеш да ме накараш да направя. Само не трябва да тръгваш с рогата напред, както правиш сега. Ако ме имаш с хубавото, всякак се превъртам. Не съм някой да ти се стряскам или нещо. Вече сме на години, децата ще си останат в чужбина, нито твойто, нито мойте ще се върнат. Виждаш, човек се разболява, други неща стават, като сме двама е друго. Сам човек е само за клозета. Приятели, приятели, ама друго си е с човек до теб. А тези домакински работи и другата хамалогия там, има кой да ги прави тези неща. Не ми трябва жена да ми слугува, трябва ми за акъл и за купон. Ти ставаш и за двете. Знам, че си мислиш, че ще е както с първия ти и те е страх, но аз не съм такъв. Мога и сам, но искам с тебе. Разбрана си, от тебе няма нужда да се крия или да те лъжа. Не ми се лигавиш, не ми създаваш проблеми, не трябва да се притеснявам, че ще ме изложиш по някакъв начин като отидем някъде. Харесва ми така, спокойно ми е. Затова искам да направя така, че и на теб да ти е хубаво с мен. Само, нали ти казвам, недей с рогата. Взимай ме с хубавото и каквото искаш, това ще е. Е?

Гледам го и отначало мисля, че се поднася, но той си говори съвсем сериозно и в един момент си казвам „защо пък не“.

– Любовта добре, а как ще оправим бизнеса и парите?

Борил махва с ръка:

– Мислих за това. Ти ще си взимаш процент от всичко където участваш, да си имаш твои пари, а аз ще поемам разходите за нас. Става ли така? Добре ще живеем, видя, не съм стипца. Пътувания, почивки, мога да си позволя всички разумни неща. Ако искаш ще купим и нова голяма къща, да има място за децата като си идват. Може да вземем и апартамент в Лондон, да не сме по хотели като ходим там. Ще ги измислим тия работи. Какво ще кажеш? Ще се съберем ли?

Той ме гледа в очакване и аз му се усмихвам:

– Колко време я репетира тая реч?

Ухилва ми се:

– Ами... доста. Ама е добра, нали? Сериозно, искаш ли да се съберем?

Умувам малко и после свивам рамене.

– Добре, но имам едно условие.

– Кажи?

Придърпвам главата му и го целувам по бузата. После прошепвам в ухото му:

– Искам сватбен подарък. 50% от печалбата на фирмата ми. И думата ти, че няма да се отметнеш каквото и да става. И всяко нещо, което правим заедно от тук нататък да е оформено с нотариален договор, с точни проценти и всичко. И гаранции, че ще ме пуснеш да участвам сериозно в бизнеса.

Той ми се ухилва:

– Страшна си, Алекс. Давам ти дума за всичко. Много хубаво ще си живеем, ще видиш.

– Ъхъ. Само още нещо... - погалвам го с пръст по ръката - искам и отворена връзка.

Борил се усмихва:

– Имам баджанак, а?

– Не, но държа на еманципацията. Искам равни права.

Той поклаща глава:

– Аз си искам само тебе. Не ми трябват други. Ти си първата жена, с която ми е толкова хубаво за всичко. Чак с тебе разбрах, какво е да си с истинска жена.

Потупвам го по бузата:

– Ще си живеем много хубаво, скъпи. Прав си.

Борил ми се ухилва пак, а аз си мисля, колко глупава съм била да не разбирам мисленето на Андрей толкова години. Е, както казват в едно радио „Помъдрели сте? Поздравете се сами!“