Враната и пръстенът

   Филомена Карапешева седеше на балкона и се наслаждаваше на майското слънце. Пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и отхапваше от парче собственоръчно приготвен кекс. Беше поставила чинийката на перваза. Овехтелият пенюар издайнически беше изложил на показ част от пищната й гръд.  Етаж по-горе Филарет Диамандиев, наричан от всички бай Мастрояни, по пижама, се беше надвесил над парапета, вперил взор в гледката, която предлагаше поразтвореното деколте, с риск да полети надолу.  От години старецът чезнеше по вдовицата. Миналата година и той овдовя, но благоприличието и притеснителността му не позволяваха не само да й довери чувствата си, но дори да я спре или заговори.

Внезапно телефонът долу извъня и Филомена влезе в стаята. Филарет изрази разочарованието си с едно яростно „Ееееех, да му се не види...“ и удар с длан по бедрото. Постоя още малко в очакване. Тъкмо да тръгне към празния си апартамент, когато нещо на долния балкон привлече погледа му.  До ръба на чинийката кацна врана. Тя насочи любопитно човката си, към остатъка от домашния кекс. Бай Мастрояни наблюдаваше сцената с втренчен поглед, сякаш от това зависеше живота му.

   Враната захапа парченце от кекса и го глътна. Огледа се и закълва лакомо останалото. Извън чинийката захвърчаха трохи. Когато парчето свърши, тя изкълва и трохите.  После влезе в чинийката и започна да приглажда с човка перата си.  След минута Филомена излезе отново на балкона и враната отлетя. На дъното на чинийката беше останало нещо, което накара сърцето на Филарет да забие лудо. Той разпозна  пръстена на жена си. Беше изчезнал преди няколко седмици, от масата, в хола.

   Филарет сметна това за знак на съдбата.  Няколко минути по-късно той звънеше на долния апартамент. Беше в костюм и с букет нарциси в ръка, набрани на един дъх в градинката пред блока.